Хуан Хелман (1930-2014), поет, журналист и преводач, е една от най-забележителните личности в латиноамериканската поезия. Ражда се в семейството на украински евреи в Буенос Айрес, в работническа среда. Първото си стихотворение публикува на години. За кратко следва химия, съосновава литературен кръжок на име Коравият къшей и преди напълно да се посвети на публицистика, поезия и политически активизъм, работи като шофьор на камион и продавач на авточасти. От 1975 г., когато се налага да напусне родината си заради все по-агресивното преследване от страна на крайната десница, пребивава на различни места (Рим, Мадрид, Париж, Манагуа, Ню Йорк), докато не се установява в град Мексико, където живее до смъртта си. В негово отсъствие най-кървавата аржентинска диктатура, присвоила си името Процес за националнареорганизация (1976–1983), го осъжда на смърт, синът и снаха му са задържани и убити, а роденото им в лагер дете е дадено за тайно осиновяване в Уругвай. Битката на Хелман за издирването на неговата внучка (първата им среща е чак през 2000 г.) прави от поета и борец за човешки права, а в кампанията се включват интелектуалци от цял свят.
„…обаче нека
се върнем към поезията
не им е леко на днешните поети
никой не ги чете особено
и тези никои почти ги няма
престижът на професията падна
и става все по-трудно поетът
да вземе ума на някое момиче
или пък президентски пост
или от бакалията на вересия
воин някой да извърши подвиг за възпяване
владетел да брои на стих по три жълтици
и не е ясно дали е така защото не достигат
момичета
бакали
воини
и владетели
или поети просто няма…“
(Из Относно поезията, стихотворение на хетероним а на Хелман Хулио Греко, На юг)
Първата стихосбирка на Хуан Хелман, Violin y otras cuestiones (Цигулка и други въпроси*), излиза през 1956 година. Следват близо 30 други – Velorio del solo (1961), Gotan (Готан, 1962), Colera buey (1964), Стихотворенията на Сидни Уест (1969), Fabulas (Басни, 1971), Relaciones (Отношения, 1973), Hechos y relaciones (Факти и връзки, 1980), Citas y comentarios (Цитати и коментари) и Hacia el sur ( На юг, 1982), Carta a mi madre (Писмо до майка ми, 1989), Dibaxu (1994 – на ладино, испанския на сефарадските евреи), Mundar (Светуване, 2007), El emperrado corazon amora (2011), – есеистични изяви, либретата на две опери и две кантати, преводи на над дузина езици. За творчеството си Хелман получава множество отличия, сред които почетни гражданства, титли доктор хонорис кауза и ред писателски награди: италианската Мондело (1980); аржентинската национална награда за поезия за 1997 г.; Хуан Рулфо за латиноамериканска и карибска литература (2000); аржентинската Родолфо Уолш за публицистика (2001); Хосе Лесама Лима на кубинския културен институт Каса де лас Америкас за антологията Pesar todo (2003); чилийската Пабло Неруда за ибероамериканска поезия (2005); испанската Кралица София за ибероамериканска поезия (2005); Сервантес (2007) за цялостно творчество на испански език; първата Златна тибетска антилопа на международния поетически фестивал в Цинхай, Китай (2009); мексиканските Карлос Монсивайс за културен принос и Виктор Сандовал за латиноамерикански поети (2011) и други.
„Един мъж желаеше неистово една жена,
на едни хора това не им се виждаше уместно,
един мъж желаеше безумно да лети,
на едни хора това им се видя неправилно,
един мъж желаеше горещо Революцията
и напук на мнението на жандармерията
се покатери по сипкавите зидове на редното,
гърди разтвори и захвана да изважда
околностите на сърцето си – развя
неистово една жена, полит на
безумно на света под свода
и градовете лумнаха, и знамената.“
(Мнения, из Готан)
Стихотворенията на Сидни Уест (1969) е книга мистификация: авторът `и се представя за неин преводач от английски, а уточнението „Преводи III“ под заглавието се дължи на два други негови „превода“ на измислени поети – Джон Уендъл и Яманокучи Андо, – публикувани в Colera buey. Стихотворени ята на Сидни Уест неслучайно са сравнявани със Спуун Ривър. Епитафии на Едгар Ли Мастърс (1868–1950) и са озаглавени от първото до последното Жалба по…: техните герои присъстват предимно чрез отсъствието си, мястото на действието е сякаш САЩ, а времето – някъде през 60-те години на ХХ век. Макар и не задължително.
„Какво се знае?
За стихотворението – нищо.
Идва, трепва
и драсва изгоряла клечка кибрит.
От него нещо вижда ли се? Нищо. Протяга
ръка да хване
вълничките от време
в гласа на някакъв щиглец.
Хвана ли нещо? Нищо…“
(Из Какво се знае?, Светуване)
Нева Мичева (1973) превежда проза и драма от италиански, испански и каталонски; пише в печата за филми, места и личности; води за издателство Жанет 45 поредицата Кратки разкази завинаги. Сред нейните автори са Дино Будзати (Шейсет разказа) и Роберто Боланьо (Телефонни обаждания), за които е отличена от Съюза на българските преводачи за превод на проза през 2013-а, както и Итало Калвино (Ако пътник в зимна нощ, Американски лекции и Разполовеният виконт), Мануел Пуиг (Целувката на жената-паяк), Антонио Табуки (Твърди Перейра и Изгубената глава на Дамашсену Монтейру), Жорди Галсеран (пиесите Методът Грьонхолм, Канкун, Бурунданга, Карнавал, Дакота, Верига от думи, Разговори с мама). Стихотворенията на Сидни Уест е любимата й стихосбирка и първата, която превежда на български.
* * *
Послеслов от преводачката
Има един стих на Лопе де Вега, с който винаги свързвам Хуан Хелман: „.Por que siempre manana y nunca mananamos?“ Първо, защото е въпрос, а у Хелман чуденето е насъщно. Второ, защото е непреводим. Manana е наречието „утре“, но едно по-свободно въображение би могло да го разчете и като спрегнатия в трето лице единствено число глагол „аз утря“, и да се запита тревожно като Лопе: „Защо все утри, а пък никога не утрим?“ Микроскопична смяна на фокуса на испански, която рязко запраща извън коловоза на обичайното. И цял абзац, за да се
обясни на български.
„Когато Лопе казва siempre manana y nunca mananamos, той уголемява испанския и доказва, че е жив – не се променят само мъртвите езици. Езикът разширява речта, за да общува по-добре със самия себе си…“ – Хелман заявява това в едно свое слово и сякаш говори за собствените си отношения с поезията, където още от първите си публикации додава към езика, разширява го, уголемява… Един от типичните за цялото му творчество глаголи е amorar. Идва от amor, „любов“, и в Стихотворенията на Сидни Уест е даден с „любовя“, но в превода е загубил спонтанните асоциации на испански със съществуващи глаголи като demorar, „отлагам“, или morar, „обитавам“, или дори morir, „умирам“. Впрочем и amorar не е точно несъществуващ: има такъв глагол и извън Хелман – смисълът му е „страстно обичам“ на идо, изкуствен универсален език, създаден преди сто години в стремеж да се усъвършенства есперантото…
За първи и последен път се замислих защо превеждам Стихотворенията на Сидни Уест, когато с автора им се срещнахме в град Мексико и той попита: „Защо точно тази стихосбирка?“. Защото след като я прочетох, изведнъж стана наложително да я предам нататък – „дали“ не стоеше като въпрос, а „как“ ми се струваше реторичен до степен да не се и опитвам да отговоря. Как се превежда поет, който е известен с неологизмите си, с любовта към асоциативни кладенци, с богата ерудиция и с препускаща фантазия, поет от няколко култури? Или само някак, или съвсем никак, но никога напълно и уверено, това е.
Цялата пролет и лятото на 2013-а изпращах на Хелман въпроси по електронната поща и той търпеливо отговаряше.
– Хуан, като казвате „събитията в Чикаго“, някоя известна стачка или метеж ли имате предвид? /
– Сигурен съм, че все е имало някакви събития в Чикаго по онова време.
– Защо sentimiento (чувство) е написано с r, sertimiento? /
– Карлос Гардел* го пее така.
(* Карлос Гардел (1890–1935) – певец, композитор, актьор: легендарната фигура в аржентинското танго. Б. пр.)
– „Черен камък върху черен камък“ е по Сесар Вайехо**, нали? /
– Абсолютно.
(** Черен камък върху бял камък е прочуто стихотворение на перуанския поет авангардист Сесар Вайехо (1892–1938), отзвук от което се появява в Жалба по шибоите на Ост Малоуни. Б. пр.)
– А „урвата с гнезда на папагали“ и „не ме мокри поройче мое“ са цитати от традиционна поезия на кечуа? /
– От вас научавам. Не съм експерт по поезия на кечуа.
– В Жалба по полета на Боб Чамбърс посегнах да преведа burrito с „осличка“ (Христос пред Йерусалим и прочее), но видях, че в английския превод героят язди tiny burrow – „малка дупка“… /
– Магаре е, разбира се.
– В Жалба по лъжичката на Сами Маккой едно от нещата, с които се брани героят, е pelela: озадачена съм, че в английския превод намирам toy doll, „кукла“… /
– Повече да не гледате английския превод. Pelela е цукало.
– Как да постъпя при Меча Воъм – да сменя ударението от „лоно“ на „лонo“, както вие сте направили utero от utero, или ще ми дадете още малко емоционален контекст, за да мисля друг вариант? /
– Сменете ударението. Емоционалният контекст е самото стихотворение.
– Как да тълкувам ya rojo ya mitad ya parecido („вече червен преполовен и сходен“)? /
– Описва състоянието на Кармайкъл. Не тълкувайте, да е буквално.
– Налага се в Жалба по пламъка на Рой Джоузеф Гали да дам calandria („дебелоклюна чучулига“ или „присмехулник“) като alondra („чучулига“), иначе се получава неволно комично… /
– Жалко, calandria-та пее много по-хубаво.
И така нататък, и така нататък. Да, арамейският се топка в чая. Да, на места множественото число на „крак“ е „краци“. Да, гърдите са в очите на жената, буквално („препраща към разпространения тик на мъжете да се вълнуват повече от гърдите на събеседницата си, отколкото от красотата на очите `и“). Да, „болязън“ и „стихотатство“ са думи мелези, „бичица“ е женското съответствие на „бик“, а „ковбое ц“ – на рочно детинско…
Разликите между писането на литература и превода на литература са далеч по-малко, отколкото се допуска, но една от тях е незаличима: в превода всичко трябва да е мотивирано, докато в писането мотивацията може да си остане загадка и за самия автор. „Защото така“ в превода е равносилно на несвършена работа. Как тогава се среща крайно личното поле на свободното поетично витаене, разбягващите се образи и думи, раждащите се в пукнатините на конвенциите нови смисли, от една страна, с крайно нуждаещото се от ясна обосновка поле на превода, от друга? С жертви.
Хуан Хелман каза: това не се превежда, а се пресъздава. И щедро отдели часове от времето си, за да ме ориентира къде да мълча, какво да кажа и с колко патос, кое да произнеса два пъти, кое да смотолевя, кое да оставя непонятно, така че всичко да изглежда спонтанно на едно място или безкрайно нагласено на друго. След това задачата ми беше да изиграя колкото се може по-точно и убедително всички жалби по ексцентриците от затънтеното американско градче „Мелъди Спринг, люлка на отрепки“ и да не позволя на съзнанието за собствената си недостатъчност да ме спре преди края.
Резултатът е дълго подготвян, но неизбежно твърде личен. Всичко красиво в този превод е от автора, всичко несъвършено – от преводачката.
Нева Мичева