„Самотното спасение” – Маргарит Жеков, издателство „Огледало” 2015 г.
Истинската поезия има нещо общо със съдбата на старозаветния Йосиф, комуто братята му продадоха, а после не познаха, но попаднаха под милостта му. Ние, заетите със земното си оцеляване, винаги се опитваме да потиснем трепета и изящната тъга, които ни носи словото, за да сме твърди във въображаемите си схватки с действителността. Но тъй като всяко човешко деяние и промисъл обикновено завършват с фарс, по някакъв странен, но безотказен закон на иронията, най-трудните ни моменти са свързани, пак обикновено, с копнежът по душевния трепет и вкуса на нежната, обезболяваща тъга. С една дума – с поезията. Тя е причудлива като сън, магична, всепроникваща и душеспасителна като нищо друго под слънцето.
Това си мислех, когато разгръщах книгата „Самотното спасение” на един от най-автентичните ни съвременни поети Маргарит Жеков. Иска ми се да кажа един от най-големите ни съвременни поети, но знам, че Маргарит като дълбоко вярващ човек няма да приеме мяра, в която има и капка тщеславие. Той е служител на истинното слово, както малцина други днес. Книгата е своеобразна антология на кратките творби на поета от последните няколко десетилетия и дава достоверна представа за казаното по-горе. Тя съдържа 75 стихотворения, които със своята чиста форма, вътрешна знаковост, кристален наивизъм и библейска многозначимост представляват странен, разнобагрен, но правдив в своята дълбочина портрет на времето, в което духом и телом пребиваваме. Време на разпад, хаотичен предужас, но и на много по-остро усещане за справедливост, нужда от взаимно усилие, усет за човешкото присъствие. Да, точно в преходни времена като днешното човешката съпричастност добива ново измерение, защото не значи само състрадание, но и съчувственост в осъзнаването на идващите промени. Това е доловил великолепно и поета Маргарит Жеков.
Възможността във невъзможността на смразяващото духа отчуждение на епохата, потребителската ненаситност и безсъзнателната власт на пороците.
Най-човешкият звук-
флейтистът
си поема дъх.
Поезията на Маргарит Жеков сякаш живее на един човешки дъх от всичко случващо се, но това не помрачава ясния ѝ и мъдър поглед. В нея няма маниерност, болезнената неудовлетвореност на съвременния аз, който иска всичко сега, в този континуум от време и пространство, но не е готов и на най-малката жертва, няма модернизъм, в който липсата на препинателни знаци се опитва да скрие празнотата на смислови си форми. Тук светът диша и живее, тъгува и се усмихва с леката живителна ирония на здравия дух.
Край парламента
просяк свири на флейта
химна на Европа.
Съзерцава и разбира животът и на облаците, и на мравките.
Есенна луна-
лист от вишнев цвят
в пенлив ручей от облаци.
Поезията на Маргарит Жеков просто ни връща истинските сетива за необозримата красота и глъбина на света, в който пребиваваме без да осъзнаваме. Тя ни учи да виждаме, дори когато ни боли и страданието помрачава яснотата на усещанията ни и преценките. И това е така, защото е жива и безхитростно мъдра подобно библейска епитафия. Съпричастна и топла като човешки дъх.