Вероятно всеки има любимо кафене, но не всеки е изпълнил сизифовската задача да измисли имена на всички хлебарчета обитаващи, това място за отдих и социални контакти. Но аз разполагах с предостатъчно време (от 8 до 12 клас). Въпросното завадение се намира на 23 крачки от училището ми. Когато минавам от там с някой нов познат обикновено казвам : Това е училището ми, но всъщност учех в онова кафе ей там. Ако пресният ми познат носи на мизерия, му предлагам да се отбием да пием по нещо в това място, което нормалните хора трудно биха нарекли кафене.И така качваме се по стълбичките нагоре и сядаме на леко изтърбушените столчета. Винаги сядам близо до ламперията и в подбран момент питам новата си находка:
– Ако искаш мога да викна едни приятели от ученическите ми години да се запознаете. Големи образи са.
Обичайният отговор е :
– Добре ще бъде весело, а наблизо ли живеят?
– О, да много близо..След което просто хаквам ламперията с отработено движение и от недрата й наискачат кафявите ни приятелчета (хлебарчиците винаги са много отзивчиви)В повечето случаи гостът подскача, аз отнасям яко конско и разни обещания за отмъщение.
Винаги се случваше едно и също, докато не заведох там един по-специален човек (който стана специялен след описаните по-долу събития)Направих коронният си номер, но вместо очакваната реакция получих следния коментар:
Аха, е запознай ни де. Много си невъзпитана…
* * *
Това есе е част от конкурса "Кафето и градът". Целия текст може да прочетете на този адрес