С Надя Топалова са свързани десетки роли, стотици театрални, радио и тв спектакли и записи на аудиокасети, с които са израсли няколко поколения. Професионалната й кариера е неразривно свързана с историята на Народния театър за младежта, на чиято сцена тя играе от 1959 г. до самото си пенсиониране. Едва на 55 г., през 1991 г.
"Вече съм на 2 по 35 плюс 1 – смее се сърдечно Надя. – Ще празнуваме сега със закъснение кръглата годишнина, защото не ми беше до купон тогава. Джубрила казваше: ”Наде, напук на нямането ще ти спретнем едно парти за чудо и за приказ, като онова, когато стана на 2 по 30.” Но не стана, защото година преди моя юбилей Джубрила си отиде, завинаги.” Със сигурност обаче на 25 септември той е присъствал осезаемо, макар незримо, когато са се съберали около масата най-свидните му хора – съпругата рожденица, синът Боян, снахата Емилия, внуците Надето и Жоро. И пуделчето Арти, то се знае.
И през ум не й минава на Надя Топалова да си крие възрастта. Нито пък ръста. Веднъж един добродушно я попитал: ”Не се ли чувстваш неудобно, че си само на 1,56?”. Тя отговорила: Защо аз? Защо не се чувстват неудобно тези, които са над метър и шейсет и пет?”
Надя не крие също нито симпатиите, нито настроенията си. Забележителното е обаче не това, а че тя е неизменно в прекрасно настроение и настроена приятелски, по принцип, към всички хора. Но независимо от слънчевия й характер беше й нужно много време, за да се съвземе от загубата на Джубрила, с когото преживяха 35 прекрасни години заедно. Когато след промените през 1989 г. започна необмислената и безумна реформа в българския театър, много колеги останаха на улицата, едни бяха изпратени набързо в пенсия, други – освободени “по непригодност”. Георги Джубрилов, Николай Узунов и Володята Смирнов се оказаха сред непригодните. Съдът възстанови на работа Узунов и Смирнов, Джубрила не прие изобщо тази защита. Тогава регистрира кооперативен театър “Народна сцена”, но той не просъществува дълго, защото трудно се намираха тогава спомоществователи.
Народният театър за младежта се превърна в Младежки театър с правителствен указ. Добро ли е това според вас и защо?
Разчитам на бъдещето на театъра, който има зад гърба си златно минало. Нашият театър беше член на Международната организация за детско-юношески и младежки театри. Обиколи света със спектакли за деца и юноши. Имаше международен авторитет – в Европа, Канада, Латинска Америка, Япония. Всички признаваха, че българският детски театър е пред всички останали с новаторското съвременно реализиране на постановките си. С преименуването му в Младежки театър изчезва неговата уникалност. Много силно се надявам този театър да остане и театър за децата и разчитам за това на новия директор Влади Люцканов.
Какво мислите за членството на България в ЕС? Оптимистка ли сте за положението на хората, на младите и старите?
Аз за това членство изобщо не искам да говоря. Не съм оптимистка за хала ни след влизането в Евросъюза. Много хора смятат, че политиката на управляващите цели държавата ни да се отърве от старите, за да могат младите да заживеят по-добре. Но как ще заживеят по-добре? Откъде ще се повишат заплатите, какво ще произвеждаме, какво Европа ще купи от нас, какъв износ ще правим ние? Ще изнасяме единствено евтина работна ръка, труда на нашите деца и внуци, ще изнасяме сиво вещество, а ще внасяме чужди стоки. Защо вдигат цената на тока? Защо махат евтините киловати? За да станат бедните по-бедни? Защо не си потърсят дължимите суми за електричество от ромите, които са го консумирали? Защо не си изработят дълговете? Докога ние ще ги храним?
Тъй наречените правозащитници от Хелзинкския комитет биха ви разкритикували за тези думи, биха ви нарекли крайна националистка. Какво бихте им отговорили?
Дайте да се разберем: национализъм не е мръсна дума. И аз съм националистка и се гордея с това. В смисъл, че се гордея с това, което имаме като национални ценности и което искам да покажем на света. И съм сигурна, че светът ще ни приеме по достойнство. Не говорим за изцепките на някои от политиците, говоря за любов към родното, изконното и истинското. А що се отнася до ромите, колкото са виновни те, че не работят, точно толкова виновно е и обществото, което им позволява да водят подобен начин на живот и не създава условия да работят, не ги приучва на труд. И с тези помощи, които им се дават, те просто се учат да не работят, чакат всичко да им дойде наготово. Когато преди демокрацията ромите ходеха на работа, а децата им редовно посещаваха училище, нямаше подобни случаи. Нямаше “Много малко социални дават, ни можим да гледами дицата”. Просто беше ясно, че всеки здрав и прав трябва да си изработи хляба, както впрочем е в цял свят, в Европа – също! Всеки ще се съгласи, че тези социални помощи, които получават ромските семейства без нито ден положен труд, са много по-големи от пенсиите, които възрастните вземат за десетилетен тежък труд! Къде е логиката и моралът на всичко това?
Някои ваши колеги продължават да работят, независимо от преклонната си възраст, но немалко от преждевременно пенсионираните повече не се появиха пред публика. При вашата енергичност и вие не го правите, защо?
Вижте, всеки решава сам за себе си. Знам, че за малцина играта на сцена е продиктувана единствено от тръпката, от сантиментални някакви подбуди. При повечето причината е проста – пенсията им не стига. Но актьорът трябва да знае кога да слезе от сцената. И да го направи без бавене, достойно.
Прочетете още за Надя Топалова:
Възрастта е самовнушение