Един от най-великите разказвачи на всички времена описва вълнуващото си детство – издателство "Ентусиаст" публикува първата автобиографична книга на Роалд Дал – писателят, чиито истории са белязани с блестящ талант и щипка хумор. Носител на Boston Globe-Horn Book Award за постижения в областта на детската литература с "Момче", Дал успява да предаде разказа за ранния си живот във форма, подходяща както за деца, така и за възрастни.
"Момче" проследява историята на детството на Дал, като започва с нелепия инцидент, заради който баща му Харалд губи ръката си, и стига до неприязънта на писателя към Катедралното училище в Ландаф.
Автобиографиите са книги, в които хората разказват за живота си, и обикновено са пълни с всевъзможни скучни подробности. Тази книга не е автобиография, казва самият Дал. Той е от хората, които могат да превърнат всяка скучна история във вълнуващ разказ с тайнствен и мрачен привкус. Книгата е изпълнена с обикновени събития в живота на едно дете, които магията на Дал превръща в приключения. И всичко това е гарнирано с ненадминатите илюстрации на Куентин Блейк.
Писателят черпи идеи за своите гениални истории от собственото си детство. Като тази за носа – като малък той едва не го губи в автомобилна катастрофа; освен това самият Роалд някога е бил дегустатор на шоколадовите изкушения "Кадбъри" и е участвал в Голямата миша конспирация през 1924 г. Това са само няколко от забележителните истории на Роалд Дал.
"Момче" ще прикове вниманието ви и ще го задържи до последната страница с чудатия си хумор и завладяващите разкази на сладкодумния писател. Защото раждането на всеки велик разказвач е придружено от вълнуваща история.
За автора
Роалд Дал е британски писател-хуморист от норвежки произход, известен с късите си разкази с неочакван край и произведенията си за деца. Когато е само на 4 години, умират сестра му и баща му. През Втората световна война участва като пилот. На 19 септември 1940 г. самолетът му се разбива и той е тежко ранен. За известно време губи зрението си. В началото на 1942 г. Роалд Дал се възстановява и се връща на бойното поле като пилот.
Женен е за американската актриса Патриша Нийл от 1953 до 1983 г., с която имат пет деца. Две от тях умират при трагични обстоятелства. Автор е на книги за деца като "Чарли и шоколадовата фабрика", "Вещиците", "ГДВ", "Вълшебният пръст", "Семейство Тъпашки", "Фантастичният господин Фокс", "Дани – шампион на света", "Костенурке, костенурке", а също и за възрастни – на романа "Моят чичо Осуалд", "Разкази с неочакван край" и др. Писателят е един от най-четените и превеждани автори в световен мащаб. Книгите му печелят редица награди, а много от произведенията му са филмирани.
Роалд Дал умира на 74-годишна възраст, през 1990 г., от рядка болест, наподобяваща левкемия. За мото на своя живот писателят избира: "Моята свещ гори и от двата края и едва ли ще изкара до края на нощта. Но на моите зложелатели и на приятелите ми тя дава прекрасна светлина". В негова чест са създадени фондация и музей на името на автора. Рождената дата на писателя – 13 септември – е обявена за Световен ден на Роалд Дал и от 2006 г. този празник се отбелязва всяка година от почитателите на Разказвач №1 в света.
Десет процента от авторското възнаграждение от продажбата на всички книги на Роалд Дал се даряват на фондация "Роалд Дал", която подпомага специализирани детски клиники и благотворителни организации във Великобритания, които се грижат за деца, болни от епилепсия, заболявания на кръвта и с мозъчни травми.
Предлагаме откъс от книгата:
Мама и татко
Баща ми Харалд Дал беше норвежец от малкото градче Сарпсборг, което се намира близо до Осло. Неговият баща, моят дядо, бил сравнително заможен търговец и имал магазин в Сарпсборг, където продавал всичко – от сирене до телени мрежи. Пиша тези думи през 1984 г., но дядо ми, ако щете вярвайте, е роден през 1820 г., малко след като Уелингтън побеждава Наполеон при Ватерло. Ако дядо бе жив днес, той щеше да е на сто шейсет и четири години. Баща ми щеше да е на сто двайсет и една години. И татко, и дядо станали бащи на по-късна възраст. Преди повече от сто години, когато баща ми бил четиринайсетгодишен, един ден сменял счупени керемиди на покрива на семейната къща, подхлъзнал се и паднал. Счупил си лявата ръка под лакътя. Повикали лекар и половин час по-късно докторът пристигнал тържествено с каруцата си пиян. Толкова бил пиян, та не разбрал, че татко си е счупил ръката, а помислил, че си е извадил рамото. – Веднага ще го наместим! – заявил той и повикал двама мъже от улицата да му помогнат. Наредил им да държат татко през кръста, а той самият го хванал за китката на счупената ръка и извикал: – Дърпайте! Дърпайте с всички сили!
Болката несъмнено е била съкрушителна. Жертвата изпищяла, а майка му, която гледала ужасено случващото се, извикала: – Спрете! Но вече било късно, защото при дърпането парче кост пробило кожата и щръкнало от ръката на татко. Това се случило през 1877 г., когато ортопедичната хирургия още не била развита както днес. Затова просто ампутирали ръката от лакътя надолу и до края на живота си татко трябвало да се оправя с една ръка. За щастие, загубил лявата ръка и постепенно с течение на времето се научил да прави почти всичко само с четирите пръста и палеца на дясната. Татко си връзваше връзките на обувките също толкова бързо, колкото вие и аз, а за да реже храната в чинията си, подостри вилица, която да му служи и за вилица, и за нож. Държеше този находчив инструмент в кожен калъф в джоба си и го носеше навсякъде със себе си. Обичаше да казва, че загубата на ръката му създава само едно голямо неудобство – не можел да отреже горната част на сварено яйце.
Татко бил с около година по-голям от брат си Оскар, но двамата били изключително близки и малко след като завършили училище, излезли на дълга разходка, за да обсъдят бъдещето си. Решили, че в малко градче като Сарпсборг и в малка страна като Норвегия няма как да натрупат голямо богатство. Затова сметнали, че трябва да заминат за някоя от големите държави като Англия или Франция, където имало безброй възможности да забогатееш. Техният баща, добродушен великан, висок над два метра, не бил амбициозен като синовете си и сметнал идеята за глупава. Забранил им да заминават, но те избягали от къщи и успели някак си да стигнат до Франция с товарен кораб.
От Кале заминали за Париж, а там се разделили, защото всеки от двамата искал да поеме по свой път. Чичо Оскар тръгнал на запад към Ла Рошел, на брега на Атлантическия океан, а татко останал в Париж. Историята как двамата братя започнали свой собствен бизнес в две различни страни и как всеки от тях забогатял е интересна, но ще я разкажа тук съвсем накратко. Първо да видим какво се случило с чичо Оскар. По онова време Ла Рошел било малко рибарско градче. Преди да навърши четирийсет години, чичо вече бил найбогатият човек в града. Притежавал флотилия от риболовни корабчета, наречена “Пешор д‚Атлантик”, и голяма консервна фабрика, в която правели консерви с рибата, уловена от корабите. Намерил си жена от добро семейство, купил си великолепна къща в града и голямо шато на село. Не съм виждал шатото, но преди няколко години ходих в къщата в Ла Рошел и тя наистина е забележителна. Мебелите са изящни като музейни експонати. Докато чичо Оскар процъфтявал в Ла Рошел, едноръкият му брат Харалд (моят баща) също не бездействал. В Париж се запознал с млад норвежец на име Ааднесен и двамата решили да открият фирма за корабно комисионерство. Подобни фирми снабдявали акостиралите на пристанището кораби с всичко, от което се нуждаели – гориво и храна, въжета и боя, сапун и кърпи, чукове и пирони, както и хиляди други дреболии. Корабният комисионер е
като продавач на стоки специално за кораби, а най-важната стока, с която ги снабдявал, било горивото, с което се задвижвали двигателите на кораба. В онези дни единственото гориво, което се използвало за тази цел, били въглищата. Тогава за плавания на далечни разстояния не се използвали моторни кораби, задвижвани с нафта. Всички кораби били параходи, а старите параходи товарели по стотици, а често и хиляди тонове въглища наведнъж. За корабните комисионери въглищата били черно злато.
Баща ми и новият му приятел господин Ааднесен били наясно с този факт. Казали си, че е най-разумно седалището на фирмата им да се намира в някое от големите пристанища за търговия с въглища в Европа. Но къде по-точно? Отговорът бил простичък. По онова време найголямото въглищно пристанище в Европа се намирало в Кардиф, Южен Уелс. И така, двамата амбициозни млади мъже заминали за Кардиф без почти никакъв багаж. Но татко взел със себе си нещо много по-важно от багаж. Имал съпруга, млада французойка на име Мари, за която наскоро се бил оженил в Париж. В Кардиф основали фирмата “Ааднесен и Дал” и наели за офис стаичка на улица “Бют”. Нататък историята продължава като някоя от онези преувеличени приказки за невероятен успех, но всъщност успехът се дължал на усърдната работа и съобразителността на двамата приятели. Скоро “Ааднесен и Дал” били затрупани от поръчки, с които не можели да се справят сами. Наели още служители и се преместили в по-просторен офис. Тогава вече започнали да печелят много. След няколко години татко успял да купи прекрасна къща в село Ландаф, близо до Кардиф, и там съпругата му Мари му родила две деца, момиче и момче. Мари обаче починала трагично след като родила второто дете. След като баща ми започнал да се отърсва от шока и скръбта от смъртта на Мари, той осъзнал, че двете му малки деца имат нужда от втора майка, която да се грижи за тях. А и самият той се чувствал ужасно самотен. Трябвало поне да се опита да си намери нова жена. Но това не било съвсем лесно за норвежец в Южен Уелс, който все още не познавал много хора. Затова баща ми решил да си вземе отпуск и да се върне в родината си Норвегия. Кой знае, можело пък да му провърви и там да си намери красива нова съпруга.