Джон Фаулз "Момичето на френския лейтенант" – откъс
*Очаквайте още от Джон Фаулз „Абаносовата кула” (новели)
Свободният избор на Момичето на френския лейтенант
(Предговор)
Този роман е едно трайно приключение. Не само за читателите, които непрекъснато го преоткриват, но и за съзвездието актьори в прекрасната му екранна версия от началото на 80-те години на миналия век, както и за създателите и изпълнителите на театралната постановка от 2006 г. Това е и поредната литературна загадка, подарена на света от един неуморно любопитен писател, за да държи в напрежение мислите на поколение след поколение нови и нови почитатели.
Всъщност за тази книга Джон Фаулз признава, че му е най-любимата от всички, и то защото най-силно го е изненадала. Тя е нещо като холограма на творческото му съзнание, в която героите се движат непредвидимо по индивидуалните си траектории, а той се промъква между тях, но повече да ги наблюдава, отколкото да ги насочва. Докато накрая всички се озовават пред три възможни финала и ги изиграват докрай… заедно с вече задъхания и недоумяващ читател.
Интересно, че романът, написан през 60-те години на миналия век и пропит с бохемските бунтарски идеи на онова време, се появява на български почти две десетилетия по-късно, когато свободният дух не може повече да бъде държан затворен в бутилка. А сега, във века на електронната култура, по литературните форуми млади хора все още питат „Коя е Сара? Откъде идва?“ – и я вписват в ситуациите и дилемите на своето модерно време.
Колкото е изненадващ в своето разнообразно творчество, толкова и заобичван е Джон Фаулз от всеки, който влезе в съприкосновение с неговите светове – същински лабиринти на човешките състояния (the human condition – както се казва в хуманитаристиката). Може би той печели читателите си с това, че не заема класическата позиция на всезнаещия писател, не се прави на съдник, нито си позволява да иронизира или да разкрива със сарказъм човешки слабости и постъпки, както се надпреварваха да правят мнозина от позабравените му вече съвременници. Чужд на сюрреализъм и други модни тенденции, той създава нещо като словесни клипове на поредици от случки с хора, търсещи или попадащи в ситуации, в които им става съучастник и се опитва да се вмести в тяхната гледна точка, а не да им налага своята. Това му повеляват убежденията на екзистенциа- лист, който не отрича философските пристрастия на другите, така както „не може да се откаже никому да живее в една или друга къща, а и не могат да се отрекат някои удобства или красиви кътчета на всяка от тези къщи…“.
За Фаулз екзистенциализмът е „покана постоянно да се преразглежда мотивацията“ за едно или друго действие, да се преценява всяка ситуация според мотивите за участие в нея. Защото всяка отделна личност трябва да има правото да избира – колкото често иска – дали да принадлежи (или не) към някакъв организиран обществен ред (към какъвто е по принцип враждебно настроен точно този писател). Но привилегията да правиш избор и да владееш собствения си живот е нещо, за което човек трябва да се подготвя, да се учи. „Екзистенциалната воля за свободен избор възпитава у индивида интелектуалната тревожност, която му помага да осъзнае необходимостта да се научи да подбира житейския си път… А за да се чувствам свободен самият аз, трябва да дам свобода и на Чарлз, и на Тина, и на Сара, дори на ужасната мисис Поултни.“
Именно свободата на избора е – според мен – основната тема на „Момичето на френския лейтенант“. Авторът изправя героите си в решаващи моменти пред повече от един житейски път, освобождава и читателите от тегобата да следват една-единствена сюжетна линия, а ги поставя пред предизвикателството да се раздвоят или дори разтроят във взаимно изключващи се, но съвсем вероятни версии на живота. Изобщо не става дума за шизофренността, в която като в схема поставят модерния човек, нито за викторианския раздвоен образ на д-р Джекил–мистър Хайд. Индивидите в романа на Фаулз, или поне онези, които търпят развитие и будят интерес, съзнателно избират да излязат от един модел на съществуване и да влязат в друг – да напуснат сигурното и предвидимото, за да поемат риска от неочаквания развой, да обърнат гръб на обществено приемливото, за да се опитат да намерят щастието в пътя към него.
А дали е търсено съвпадението между мястото на действието в романа и реално значимото за човешката еволюция варовиково плато край Лайм Риджис по крайбрежието на Югоизточна Англия? И дали Сара Удръф не носи нещо от споменатата само веднъж в романа истинска героиня Мери Анинг, дъщерята на обеднял дърводелец от Лайм Риджис, която през 1811 г. (когато Дарвин бил едва на две, а тя на дванайсет) намира 10-метров скелет на ихтиозавър, с което разтърсва света на науката. През следващите петнайсетина години Мери броди по бруления от ветровете бряг, за да се препитава: изравя останките на плезиозавър, на птеродактил и на еволюционния предшественик на акулата, които продава на известни палеонтолози. Същински Джурасик бряг се оказва това западно крайбрежие на Англия!
Няколко академични господа дължали научните си постижения на откритията на самоуката Мери Анинг. Признанието, оскъдната финансова помощ от британското правителство и почетното членство в Геоложкото общество в Лондон идват твърде късно в живота ѝ, но и днес находките ѝ са пръснати из най-големите музеи по света.
Може би паметта на времето е съхранила силуета ѝ по тези места, та именно него е въплътил Фаулз в образа на Сара-Ана, която също сама се бори с бедността, за да стигне до значимостта… Откъде идва Сара?
Двете ѝ лица не съществуват паралелно, а се разменят в различните времево-пространствени координати на романа. Всъщност роман ли е това или отрицание на романа (за да избегна клишето „антироман“)? В паноптикума от сюжетни линии, изненадващи случки и неочаквани обрати в това литературно произведение всеки може да открие за себе си отделна и независима от всичко друго идея. Привидно структурата и персонажите са заимствани от викторианската литературна традиция, но са поставени на откровен дискурс между писател и читател. Двамата все едно седят редом на една пейка на заден план, без да се разпознават, без дори да се виждат, но се чувстват свързани от дълга на доверието. И може да лъха на мелодрама, на философски трактати и на научни съмнения, но никой от събеседниците на пейката не е манипулиран. „Едва когато героите и събитията престанат да ни се подчиняват, те започват свой живот… Аз не мога да контролирам тези същества в съзнанието си, както вие не можете да контролирате своите деца, колеги, приятели, дори себе си.“
Този диалог продължава и днес във виртуалното пространство между третото поколение читатели и героите на романа, който крие още въпроси. Коя е Сара?
„Тя говори с толкова съвременен глас и поставя толкова проблеми, които ни вълнуват и днес… Сара живее в следващия и по-следващия век.“
„Всеки път, като препрочитам романа, ми се приисква да се намърдам в историята и да седна до Сара, да ѝ разкажа как се чувстват жените след 2000 година. Предполагам, че това ще ѝ даде известна утеха…“
Произволно избраните читателски споделяния в сайтовете на романа потвърждават основния замисъл на автора: хората не се променят, различни са само обстоятелствата около тях. Бунтът на Сара и Чарлз през викторианската епоха се повтаря чрез движенията за различни свободи в Европа през 60-те години на XX в., на които Фаулз е съвременник.
Като че ли за илюстрация на тази приемственост в човешките стремежи той започва всяка глава с цитат от лирична поезия или социално-философски съчинения – разнообразни доказателства за състоянията на човека във всички аспекти на неговото съществуване през няколко епохи. Дори и вечната тема за любовта е поставена в контрапункт с порива към свобода. Сара трябва да избира между любовта и независимостта, а Чарлз – между сигурността и неизвестността. Къде всеки от тях ще намери истинското си аз, ще се почувства по-уверен в себе си… това е оставено да реши самият читател.
За опора авторът е вплел и здравата нишка на романса между слугите, както прави Шекспир в комедиите си, за да може на моменти лудостта да се съпоставя с реалността. И да не се забравя, че хората имат еднакви сърца, колкото и различни дрехи да носят.
Загриженост към човешкия род, а не скептичност към несъвършенствата му отличават писателя Джон Фаулз сред модерните класици на словото. Затова се чете с удоволствие, но държи интелекта нащрек с хумор и лека ирония, които не се долавят на повърхността, а очакват от читателя ерудиция и любопитство, съизмерими с тези на неговия събеседник – автора. Внимание изискват и преходите във времето и в пространството, но пък това дава воля на личното въображение.
Равен на Фаулз по разбирания и проникновен подход към човешката душевност е сънародникът му Харълд Пинтър, който не случайно се заема с написването на сценарий по романа (заедно с автора му, разбира се) и пренася драмата на Чарлз и Сара в частния живот на двамата актьори, които трябва да изпълнят ролите им. И пак не случайно изборът на британския кинорежисьор се пада на сънародника му Джереми Айрънс, но и на вечната жена в световното кино – Мерил Стрийп. Те преживяват любовта на своите герои извън снимачната площадка и се получава „филм във филма“, в който участниците съвсем естествено стигат до прозренията на първоизточника им Фаулз. Дори в отсъствието на викториански табута в края на XX в., моралните дилеми пред любовта и свободата са неизбежни. Двойната роля донася на Мерил Стрийп „Златен глобус“ за най-добра актриса, а филмът получава номинации в пет от категориите на „Оскар“.
Вероятно много британски тийнейджъри се вживяват и днес в ролите на Сара и Чарлз, защото романът се изучава в гимназиалната програма по литература. В заплетената история по брега на Лайм Риджис има и „българска връзка“. Въпреки репутацията си на творец, който не обича публичността, Джон Фаулз все пак приема в дома си един българин – Антони Георгиев, журналист и пътешественик, ерудит и смелчага. Познавам много българи, пътували до Англия, които се възхищаваха от писателя отшелник, но не знам някой друг да се е сетил да го почете с кратко гостуване. В това число и аз. Затова чутото „на живо“ от г-н Георгиев направо от устата на Фаулз ми се струва истинско откровение. Част от разговора между двамата е поместен в края на книгата.
Мариана Екимова-Мелнишка
Първа глава
Взор над вълните
в залеза впила,
сякаш в омая
горко унила,
дави се в дните,
тъне в безкрая,
а далнините
мамят с оная
пагубна сила…
Харди, „Загадката“
Няма по-неприятен от източния вятър в залива Лайм – най-дълбоката вдлъбнатина в протегнатия на югозапад крак на Англия – и някой по-любопитен веднага би си направил не един и два, при това твърде вероятни, извода за двойката, която в онази пронизващо мразовита утрин към края на март 1876 година пое по бруления от веявицата кей край Лайм Риджис, старинния градец, съименник на отхапания къс суша. За кореняците на Лайм Риджис, привикнали с вълнолома от поне седемстотингодишно съжителство с него, той отдавна вече е просто сив стар зид, впит в морето като дълъг извит нокът. А понеже се простира толкова далеч от градчето, колкото би била миниатюрна Пирея на една умалена Атина, те като че ли не му обръщат и внимание. Пък и кърпежът му през вековете им е струвал толкова пари, че лаймчани с основание изпитват към него и известна неприязън. Ала през погледа на ценителя, а не на данъкоплатеца, вълноломът наистина е най-красивият брегови вал в цяла Южна Англия.
Не само защото – според туристическия справочник – той е пропит с дъха на седем столетия английска история (оттук са отплавали кораби да срещнат Испанската армада и недалече оттук е дебаркирал Монмът*), но най-вече защото е превъзходен образец на народното творчество. Примитивен и все пак сложен; масивен, но и изящен; изобилстващ на изкусни линии и обеми, които напомнят за скулптури от Хенри Мур и Микеланджело; прост, солночист – съвършенство на строителното изкуство. Преувеличавам ли? Не е изключено, но всеки би могъл сам да провери думите ми, тъй като от времето, за което разказвам, вълноломът почти не се е изменил, докато град Лайм вече не е същият и едва ли ще ви очарова, ако днес го погледнете откъм морето.
Но ако през 1867 година се обърнехте на север към сушата, както стори мъжът в онова утро, щяхте да видите напълно хармоничен пейзаж. Там, където вълноломът излизаше на брега, дванайсетина къщи бяха скупчени живописно около малка корабостроителница, на чието скеле стоеше – като Ноев ковчег – гръдният кош на малък платноход. Половин миля на изток отвъд вълнистите ливади се виждаха покривите от слама и плочи на самия Лайм, град, преживял разцвета си през Средновековието и непрестанно западащ оттогава. На запад се издигаха мрачни сиви скали, наричани тук Канарите, надвиснали над каменистия бряг, където в безумието си е слязъл Монмът. Отвъд и над тях, като вкопани стволове на тежки мачти, се извисяваха още скали, притулени в гъсти гори.
На този фон вълноломът прилича на последна крепост срещу ерозията на дивия западен бряг. В това също може сами да се уверите. Натам, докъдето поглед стига, нямаше никакви къщи; с изключение на няколко окаяни рибарски колиби, няма и днес.
Местното „зорко око“, каквото в Лайм, естествено, не липсваше, би могло следователно да заключи, че дамата и нейният кавалер са пришълци, и то изискани люде, на които острият вятър не може да развали удоволствието от разходката по вълнолома. От друга страна, ако фокусираше далекогледа си по-добре, бдителният наблюдател би заподозрял, че възможността да бъдат сами за тях е далече по-интересна от архитектурата на бреговото съоръжение, и по всяка вероятност щеше да признае, че ако се съди по външния им вид, това са хора с доста фин вкус. Младата дама беше облечена по последна мода – 1867 година бе донесла нов повей: надигаше се бунт срещу кринолина и широкополите шапки. Окото зад далекогледа би могло да съзре пурпурна пола, почти дръзко тясна и… къса – под диплестото зелено палто над черните обувки, които стъпваха леко по каменната настилка, се подаваха два бели глезена, над пристегнатия с мрежичка кок бе кацнала кокетна плоска филцова шапчица с вирната нагоре периферия и с изящно кичурче бели пера отстрани – стил в шапкарството, който жителките на Лайм нямаше да дръзнат да възприемат поне още една година. Мъжът беше малко по-висок, с безупречен светлосив костюм, с цилиндър в свободната ръка и със смело къси бакенбарди – година-две по-рано арбитрите на английската мъжка мода вече бяха обявили дългите за малко пошли, тоест смешни в очите на чужденеца. От днешна гледна точка младата дама бе облечена в твърде крещящи цветове, но по онова време светът преживяваше първата радост след родилните мъки около появата на анилиновите бои. И онова, което жените очакваха от един цвят – като компенсация за толкова много изисквания към тяхното поведение, – беше яркост, а не дискретност.
Ала дори наблюдателят с далекогледа би останал съвсем озадачен от другата фигура върху тъмната дъга на вълнолома. Беше застанала в най-отдалечения му край, облегната, изглежда, о щръкналото дуло на старо оръдие. Беше в черни дрехи. Вятърът ги развяваше, но самата тя не помръдваше, впила взор в морето – същински жив паметник на удавниците, по-скоро митическа фигура, нежели дишаща частица от сивото провинциално ежедневие.
Втора глава
През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.
Е. Ройстън Пайк, „Документи за живота на хората през златния викториански век“
Ще разпъна сребристи платна, ще отплавам
към изтока ален,
ще разпъна сребристи платна, ще отплавам
към изтока ален
и любима навярно по мен
ще ридае със вопъл сломен
и любима навярно по мен ще ридае със вопъл
печален…
Народна песен от Западна Англия, „На разходка със Силвия бях“
– Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.
– Не е особено кавалерско от твоя страна.
– Поясни какво искаш да кажеш, ако обичаш?
– Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да ме подържиш по-дълго под ръка, без това да изглежда непристойно.
– Откога станахме толкова предпазливи?
– Тук не е Лондон.
– А Северният полюс, ако не греша.
– Бих искала да отидем до края.
Младият мъж хвърли крадешком отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.
– Искам освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.
– Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големи подробности за тази приятна вечер.
Девойката спря и го погледна в очите.
– Виж какво, Чарлз, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потаен пред мен.
– Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?
– А недодяланите шеги запази за клуба си. – Тя се нацупи и го поведе нататък. – Получих писмо.
– Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?
– Знам, че нещо се е случило в разговора ви на чаша портвайн.
Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлз сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.
– Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.
– Постъпил си доста дръзко.
– Смятах, че постъпвам съвсем честно.
– И каква беше темата на разговора ви?
– Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните.
Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voila tout.
– Как си могъл… нима не знаеш разбиранията на татко!
– Държах се извънредно почтително.
– Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.
– Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна.
След като поразмисли обаче, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.
Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена – в случая от най-голямата пречка, която според нея съществуваше за годежа им. Баща ѝ беше много богат, но дядо ѝ се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлз беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката ѝ, леко увиснала на левия му лакът.
– Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография, следователно съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.
– Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. – Тя дяволито замълча. – Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.
Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът беше застлан с плочи, по които имаше отпечатъци от вкаменелости.
– Погледни това! Certhidium portlandium. Този камък сигурно е оолитов варовик от Портланд.
– В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш во веки веков… ако моментално не се изправиш. – Той се подчини с усмивка. – Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук?
Погледни!
Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недоодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.
– Това са същите стъпала, по които Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне в романа „Убеждение“.
– Колко романтично.
– Тогавашните мъже са обичали романтиката.
– А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по фаталните стъпала?
– На връщане.
Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.
– Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!
Ернестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.
– Млада ли е?
– Много е далече, за да се разбере.
– Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.
– Каква Трагедия?
– Така я наричат. Едно от прозвищата ѝ.
– А какви са другите?
– Рибарите са ѝ дали много обидно прозвище.
– Мила ми Тина, недей да…
– Наричат я… Момичето на френския лейтенант.
– Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?
– Тя е… малко побъркана. Хайде, да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.
Спряха. Той се загледа в черната фигура.
– Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?
– Мъжът, с когото, както говорят…
– В когото се е влюбила ли?
– По-лошо.
– Значи я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?
– Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.
– Но какво прави там?
– Казват, че го чакала да се върне.
– Ами… няма ли близки?
– Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее.
Моля те, да се връщаме. Все едно че не съм я видяла.
Той се усмихна.
– Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.
Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата ѝ, пригладена силно назад, бе скрита в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от модните линии на последните четирийсет години.
Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новия лондонски вкус. Чарлз каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето ѝ в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта.
Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлз да прегърне Ернестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би колкото за да покаже на Ернестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.
– Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по…
Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлз, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлз веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на вековния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ернестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече – никакви белези на лудост.
Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.
По-късно Чарлз си представяше отново и отново този поглед като копие: в мислите си той не само го виждаше, но усещаше въздействието му. Спомняше си, как в онзи кратък миг се почувства несправедливо като враг: пронизан и заслужено унизен.
Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ернестина дръпна Чарлз за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и ѝ се усмихна.
Когато наближиха сушата, каза:
– Не трябваше да ми разказваш тези мрачни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.
Тогава тя го подкачи – нали бил учен, нали не обичал романите…
***