ИК „Хермес“ представя новата книга на Лиза Сий – „Момичетата от Шанхай“, която окончателно затвърди позициите на авторката като ненадминат талант.
Шанхай, 1937 г. Пърл и Мей са сестри от заможно семейство. Макар различни по характер, те са неразделни. Когато баща им проиграва на хазарт богатството си, семейството се принуждава да продаде сестрите на кандидат-съпрузи от Лос Анджелис. Докато бягат от японските бомбардировки и ужаса на започналата Втора световна война, сестрите преминават през едно пътуване, което ги отвежда от китайската провинция до американските брегове и ги променя завинаги.
Новият живот на Пърл и Мей е изпълнен с надежди, но ги изправя пред трудни решения, много саможертви и една страшна тайна. След идването на комунистическата власт в Китай и последвалото параноично преследване на азиатски имигранти в Америка семействата им са подложени на безброй изпитания.
Тази сага, събрала в едно исторически факти и пречупената лична семейна история на авторката, представя отношението на източната култура към общочовешките въпроси за любовта и семейството.
За автора :
Лиза Сий е родена в Париж, но израства в Лос Анджелис. Дете на американка и китаец, Лиза е прекарвала много време с роднините си в Китайския квартал, който приема за свой роден дом.
Майката на Лиза Сий е писателка, но именно роднините й по бащина линия я вдъхновяват да напише първата си книга „На златната планина. Стогодишната история на моето китайско-американско семейство”. Книгата проследява животa на прадядо й – Фонг Сий, който преодолява безброй житейски несгоди, докато се установи в Америка, където става патриарх на Китайския квартал в Лос Анджелис.
Лиза споделя, че никога не се е замисляла особено за произхода си. Но когато написала първата си книга, хората я питали все по-често: „Ти американка ли си или китайка?” Заради факта, че няма силно изразени азиатски черти, била аутсайдер в Китайския квартал. Същото се получило и при посещенията й в далечната източна страна. Всичко й се струвало толкова познато и уютно, но отново хората не я приемали като една от тях. В същото време авторката категорично заявява, че не е типичен представител на бялата раса в САЩ. „Пиша и се опитвам да намеря себе си, да разбера къде се вписвам”, обяснява тя.
Докато прави задълбочени проучвания и събира материали за „На златната планина”, на Лиза й хрумва идеята за написването на първия й роман – „Цветна мрежа”, който се превръща в национален бестселър и е включен в класациите на Ню Йорк Таймс и Лос Анджелис Таймс за най-добри книги за 1997 г. За „Цветна мрежа” писателката е номинирана за наградата „Едгар” за най-добър дебютен роман. Следват другите две криминални заглавия от същата серия – „Интериорът” и „Костите на дракона”. С тях Лиза Сий се утвърждава като писателка, за която критиката не пести суперлативи, включително я сравняват с Ъптън Синклер и Конан Дойл.
Междувременно авторката организира редица инициативи, имащи за цел популяризиране не само на традиционната китайска култура и изкуство, но и на културната история на китайските емигранти в САЩ. През 2001 г. Организацията на американските жени от китайски произход й връчва наградата „Жена на годината”, а през 2003 г. получава отличие за дейността си от Музея на американците от китайски произход.
Въпреки добрите продажби и положителните отзиви за книгите й, Лиза Сий постига големия си успех като писателка и получава световно признание с написването на романите „Снежно цвете и тайното ветрило” , „Любовта на Божур” и „Момичетата от Шанхай“. Първият тираж на „Снежно цвете и тайното ветрило” буквално е разграбен от книжарниците в САЩ. Когато продажбите надхвърлят милион и двеста хиляди екземпляра, американският издател на Лиза Сий й прави прекрасен подарък – луксозно колекционерско издание на романа. „Снежно цвете и тайното ветрило” заема челни позиции в престижните класации на бестселъри няколко поредни месеца и е издаден в 37 страни. Книгата печели редица награди, а правата за филмирането й са под опция в няколко филмови студиа. Писатели от световна величина също изказаха възхищението си от „Снежно цвете и тайното ветрило”. Ейми Тан определя романа като „чудо на въображението” и „красив до болка”, а Кристин Хана признава, че отдавна не е чела книга, която до такава степен да я разтърси. Критиците смятат, че почитателите на „Мемоарите на една гейша” ще останат очаровани от „Снежно цвете и тайното ветрило”.
„Любовта на Божур” повтаря успеха на „Снежно цвете и тайното ветрило”, а отзивите за книгата са повече от възторжени. Според автора на „Мемоарите на една гейша” – Артър Голдън – „Само голяма писателка като Лиза Сий може да пресъздаде не просто един образ, а цяла една култура и народопсихология, толкова различни от познатите ни”. Според Буклист: „Стилът на авторката е изискан и увлекателен като красива приказка”.
ИК „Хермес“
Корична цена: 13,95 лв.
Откъс:
* * *
Някой или нещо заблъсква по входната врата. Татко свива юмруци, сякаш предчувства какво ще се случи. Вече нямаме прислужник, ала никой не се помръдва от мястото си. Всички ни е страх. Кой може да е? Бежанци, търсещи помощ? Или японците вече са нахлули в града? Мародери? Находчиви люде, решили да забогатеят от войната, като предлагат закрила? Пред очите на всички ни Мей отива до вратата с елегантната си леко полюшваща се походка, отваря и тутакси бавно заотстъпва, вдигнала умолително ръка пред себе си.
Тримата мъже не са облечени във военни униформи, но при все това от тях лъха някаква скрита опасност. Носят остроноси кожени обувки, за да нанасят по-болезнени ритници. Ризите им са от фин черен памук, по който кървавите петна не оставят следи. Филцовите им шапки са нахлупени ниско, за да скриват чертите на лицата им. Единият държи пистолет, другият стиска бухалка. Оръжието на третия е самото му тяло, ниско и набито. Прекарала съм почти целия си живот в Шанхай и съм се научила да разпознавам и своевременно да отбягвам членовете на Зелената банда, когато се натъкна на тях на улицата или в клуба. Ала не ми е и хрумвало, че един от тях, какво остава за цели трима, ще се изправи на вратата на собствения ми дом. Едно е сигурно – никога друг път не съм виждала помещение да се опразва толкова светкавично бързо, колкото салонът ни при тяхната поява. Наемателите ни – като се започне от дъщерите на полицая, та до студента и танцьорките – мигом се пръсват като листа от порив на вятъра.
Тримата главорези минават покрай Мей и нехайно влизат в салона. Въпреки горещината ме полазват тръпки.
– Господин Дзин? – пита набитият, като се заковава пред баща ми.
Татко – никога няма да забравя тази сцена – започва да се дави и да преглъща с усилие като риба върху нажежен камък.
– Буца ли имате в гърлото?
Презрителният тон на натрапника ме кара да извърна очи от лицето на баща си, но погледът ми се натъква на още по-унизителна гледка. Той се изпуска и по дъното на панталоните му се разлива тъмно мокро петно. Здравенякът, явно предводителят на шайката, плюе погнусено на пода.
– Имате неизплатен дълг към Сипаничавия Хуан. Не може така, господин Дзин. Години наред заемате пари, за да водите луксозен живот, а не се разплащате. Залагате из казината му, а не връщате изгубеното.
По-лошо от това няма накъде. Властта на Сипаничавия Хуан е толкова всеобятна, че се твърди, че ако в града изчезне часовник, неговите главорези ще открият и върнат откраднатото на собственика му в рамките на двайсет и четири часа, срещу известна сума, разбира се. Общоизвестно е, че осигурява безплатни ковчези на хората, които са го разгневили, и обикновено убива онези, които са се опитали да го измамят. Имаме късмет, че вместо това получаваме посещение от неговите хора.
– Сипаничавия Хуан ви предлага изгодно споразумение за начина на разплащане – продължава бандитът. – Не му беше лесно да го направи, но беше благоразположен към вас. Дълго се чуди как да разреши вашия въпрос. – Главорезът замлъква и втренчва поглед в баща ми. – Вие ли ще им обясните… – Той махва небрежно към нас, но в жеста му има някаква стаена заплаха. – …или да го сторя аз? – Чакаме татко да каже нещо. След като това не става, посетителят се обръща към нас трите. – Господин Дзин имаше неуреден дълг – обяснява той. – По същото време търговец от Америка, който търсеше рикши за фирмата си и съпруги за синовете си, се обърна към нас за помощ. Сипаничавия Хуан сключи сделка, която щеше да е в полза и на трите страни.
Не мога да кажа какво мислят мама и Мей, но аз все още се надявам татко да направи или да каже нещо, за да отпрати този ужасен човек и придружителите му от дома ни. Нима не е редно да го стори – като мъж, баща и съпруг?
Главатарят се надвесва заплашително над него.
– Нашият началник се разпореди да удовлетворите нуждите на господин Луи и да доставите навременно рикшите и дъщерите си. В замяна бяхте освободен от ангажимента си и щяхте да задържите дома си. Господин Луи от своя страна трябваше да уреди задълженията ви към нас в американски долари. Всички щяха бъдат доволни и най-вече живи.
Вбесена съм, че баща ми не ни е казал истината, но гневът ми е нищо в сравнение с ужаса, който изпитвам, защото излиза, че не само той не е изпълнил своята част от уговорката. Аз и Мей сме били част от сделката. И с действията си сме разгневили Сипаничавия Хуан. Главорезът не си губи времето и минава по същество.
– Макар нашият началник да получи своето, остава един проблем – заявява той. – Дъщерите ви не са се качили на кораба. Какво ще си помислят останалите длъжници на Сипаничавия Хуан, ако ви остави да се измъкнете безнаказано? – Той отвръща поглед от баща ми и очите му обхождат стаята. Посочва първо мен, а после и Мей. – Това са момичетата, нали така? – Без да дочака отговор, допълва: – Според уговорката трябваше да се срещнат със съпрузите си в Хонконг. Защо не са го сторили, господин Дзин?
– Аз…
Тъжно е, когато разбереш, че баща ти е слаб човек, но още по-лошо е да осъзнаеш, че е и жалък.
Без да се замислям, изстрелвам:
– Винага не е негова.
Жестоките очи на мъжа се вперват в мен. Той се приближава до стола ми, кляка пред мен, поставя длани върху коленете ми и стисва силно.
– Какво искаш да кажеш, момиченце?
Затаявам дъх, вкаменена от ужас.
Мей се спуска към мен и започва да нарежда. Всяко нейно изречение прозвучава като въпрос.
– Не знаехме, че баща ни дължи пари на Зелената банда? Мислехме, че е вземал заеми от свои познати в Америка? Мислехме, че Стария Луи е никой, маловажен посетител?
– Срамота е добри момичета като вас да имат такъв жалък баща – заявява бандитът благосклонно. Изправя се и отива до средата на стаята. Помощниците му застават от двете му страни. Главатарят се обръща към татко: – Беше ви позволено да останете в дома си, ако дъщерите ви последват съпрузите си според уговорката. Тъй като не сте удържали на думата си, тази къща вече не е ваша. Трябва да я напуснете. А също и да платите дълга си. Да отведа ли дъщерите ви още сега? Лесно ще измислим какво да ги правим.
Страхувайки се от отговора, който може да даде баща ми, аз се намесвам:
– Все още можем да заминем за Америка. Може да вземем друг кораб.
– Сипаничавия Хуан не обича лъжците. Вече показахте, че не сте почтени, сигурно и сега се опитвате да ме измамите.
– Обещаваме да направим каквото кажете – промълвява умолително Мей. Ръката на главатаря се стрелва към сестра ми като кобра, той я сграбчва за косата и я дръпва към себе си. Приближава лицето й до своето, ухилва се и казва:
– Семейството ти е разорено. Би трябвало да сте на улицата. Питам те пак, няма ли да е по-добре да дойдете с нас? Обичаме красивите момичета.
– Билетите им са у мен – долита тъничък гласец. – Ще се погрижа да отпътуват. Така нашата част от сделката ще бъде изпълнена.
Отначало дори не съм сигурна откъде идват тези думи. Не е никой от нас. Оглеждаме се. Погледите ни попадат върху мама, която не е продумала, откакто тези типове нахлуха. От нея се излъчва твърдост, каквато не съм подозирала, че притежава. Сигурно всички дъщери са несправедливи към майките си. Изглеждат ни обикновени, докато един ден не осъзнаем тяхната изключителност.
– Билетите им са у мен – повтаря тя. Сигурно лъже. Изхвърлих ги заедно с документите и наръчника с инструкции, които Сам ми даде.
– И каква е ползата от тях сега? Вече са изпуснали кораба.
– Ще ги разменим за нови и момичетата ще отпътуват – казва тя, като мачка в ръцете си носна кърпичка. – Ще се погрижа да го сторят. След това аз и съпругът ми ще напуснем къщата. Кажете това на Сипаничавия Хуан. Ако не одобри предложението, нека дойде да го обсъди с мен, една жена…
Думите й са пресечени от ужасяващия звук от сваляне на ударник. Главатарят дава знак с ръка на подчинените си да бъдат в готовност. Мъртвешка тишина обгръща стаята като саван. Отвън прииждат воят на линейки и накъсаният лай на картечници.
Бандитът изсумтява едва чуто.
– Госпожо Дзин, нали знаете какво ще се случи, ако ни лъжете?
Никой от родителите ни не отговаря и тогава Мей набира смелост да попита:
– С колко време разполагаме?
– До утре – изръмжава онзи и прихва в груб смях, щом осъзнава неизпълнимостта на условието. – Няма да е лесно да напуснете града. Ако може да се каже нещо хубаво за днешния ден, то е, че мнозина от чуждоземните дяволи ще се ометат оттук. Те ще имат предимство на корабите.
Придружителите му тръгват застрашително към мен и сестра ми. Край. Ще станем собственост на Зелената банда. Мей сграбчва дланта ми. Но, о, чудо – в този миг главатарят процежда отново:
– Имате три дни. Дотогава да сте на път за Америка, ако ще да трябва да плувате дотам. Ще се върнем утре и всеки ден до заминаването ви, за да сме сигурни, че няма да се отметнете от думата си.
След като отправят заканата си и определят крайния срок за изпълнение на обещанието ни, тримата си тръгват, като пътем не пропускат да съборят няколко лампи и да потрошат част от мамините вази и украшения, които баща ми още не е отнесъл в заложната къща.
Щом си тръгват, мама се свлича на пода. Никой не се помръдва да я вдигне.
– Излъга – казвам на татко. – Излъга за Стария Луи и за причината да ни омъжиш за синовете му…
– Не исках да ви тревожа – проговаря той едва-едва.
Това ме вбесява и избухвам:
– Не си искал да ни тревожиш?
Той трепва, ала отклонява гнева ми с въпрос:
– Какво значение има сега?
Следва дълга пауза, през която размишляваме върху думите му. Не зная какво се върти в умовете на мама и Мей, но си мисля, че бихме могли да постъпим другояче, ако знаехме истината. Вярвам, че пак не бихме отплавали с кораба, но все нещо щяхме да сторим – да избягаме, да се укрием в мисията, да умоляваме Зед Джи, докато склони да ни помогне…
– Носих това бреме прекалено дълго – въздъхва татко и се обръща с жален глас към мама: – Какво ще правим сега?
Тя му отправя поглед, изпълнен с убийствено презрение.
– Ще направим каквото е по силите ни да се спасим – заявява тя и промушва кърпичката през нефритената си гривна.
– Трябва ли да заминем за Лос Анджелис? – пита Мей с разтреперен глас.
– Не можем – отговарям. – Изхвърлих билетите.
– Аз ги прибрах – съобщава мама.
Свличам се на пода до сестра си. Не е за вярване, че собствената ни майка е готова да ни пожертва, за да разреши финансовите затруднения на баща ми и собствените си неприятности. Но нима от хилядолетия съдбата на иначе безполезните дъщери не е била точно такава – да бъдат изоставяни, продавани, използвани за целите на родителите си?
Мама побързва да разсее страха и чувството, че сме предадени, изписани върху лицата ни.
– Ще разменим билетите до Америка за такива до Хонконг за четирима ни. Разполагаме с три дни да намерим кораб. Хонконг е британска колония и японците няма да го атакуват. Ако преценим, че е безопасно да се върнем, ще вземем ферибота или влак до Кантон. После ще заминем за Ин Бо, селото на баща ви. – Нефритената гривна изтраква решително по масичката. – Там няма да ни открият.