Михаил Камберов е роден в София. Завършил е художествената гимназия и Националната художествена академия. Член е на СБХ, почетен член е на Генералната асамблея на Есенния салон в Париж и почетен член на Белгийската Академия за съвременно изкуство. През 1997 г. Френската национална федерация за култура го приобщава към своята Европейска арт група. Живее във Франция и в България.
Михаил Камберов е единственият българин, който е в селекцията на 58-те художници на столетието, отразяващи тенденциите в световното изкуство. Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
Защо станахте художник?
Рисувам от 4-годишна възраст. Дори пазя всичките си рисунки оттогава, които майка ми е събрала. Аз много често ги преглеждам. Тълкувам как съм мислил, изобщо как съм виждал света на 4-годишна възраст. Рисуването ми е нещо като призвание, нещо, без което не мога.
Откъде черпите енергия?
От картините на старите майстори. Често посещавам световните музеи. Мога да прекарам часове пред една творба. Дори някои администраторки във Франция и във Виена вече ме познават по физиономия.
Аз от много близко гледам картините, за да видя по какъв начин старият майстор е правил обема, как му е вървяла четката, което мен ме интересува съвсем професионално. Така се зареждам с енергията на старите майстори – това, което те навремето са имали. Тая светлина в картините, която има, и аз се опитвам да я правя в моите творби. И то доста успешно. А специалистите твърдят, че моите картини излъчват много енергия.
Кои са Вашите любими художници?
От старите майстори още от студентските ми години любими са ми Рембранд, Веласкес, Гоя, Вермеер. От българските – Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Илия Петров.
А кои художници са повлияли за Вашето професионално развитие?
Единият е Дечко Узунов, който беше много близък приятел на моите родители. Той и много ми е помогнал – още в художественото училище. Дечко Узунов твърдеше, че на мен изобщо не ми е необходима академия. Непрекъснато ми викаше “колега”. Даже в един стар вестник е публикувана моя снимка с него ( а аз тогава съм бил на 6-7 години), на която бай Дечко ме коригира. Той имаше наблюдение върху моите картини още от времето, когато бях дете. Другият художник, който също ми е повлиял и помогнал в изкуството, е Илия Петров. Някога той е бил класен наставник на баща ми.
Кажете нещо повече за Вашите картини?
От малък си избирам сюжети, които ми доставят удоволствие. Първоначално още преди да тръгна на училище, а и в I, II и III клас – рисувах в зоологическата градина. Тогава ние живеехме в една кооперация на ул.”Гурко” (на третия етаж) и срещу нас беше тя. Когато бях там, майка ми ме наблюдаваше отгоре. А аз рисувах с Илия Петров. Той беше особняк, не контактуваше много с хората. Той на едно столче с папката рисуваше и аз заставах до него. Всеки път ме питаше – “Ти утре ще идваш ли да рисуваш?”. А аз му отговарях – “Разбира се, ще идвам”. Много често рисувах с него в зоопарка.
Животни?
Животни, да. Още си пазя рисунките. Това са някъде около 30-40 скицника, папки. Непрекъснато рисувах и дори си записвах кое животно откъде е и т.н.
Голяма част от Вашите картини са пейзажи. На Вас кой пейзаж Ви е направил най-голямо впечатление?
Аз рисувам навсякъде. Най-обичам в планините. Но най-красивият от моите пейзажи също е свързан със зоологическата градина. Казва се “Спомен”.
Това е пейзаж, който съм рисувал отгоре – от третия етаж. Това е мой спомен от зоопарка още от дете. Виждат се най-различни животни (козички, биволи…) Всички те са изрисувани.
И с тази картина, която е мой детски спомен, участвах в стотната годишнина на Есенния салон в Париж през 2003 година.
А вие сте я рисувал по-рано?
Тя ми е детски спомен, който съм съхранил в съзнанието си. А именно – пейзажът, който се виждаше от нашия дом. Имаше много хубави вековни дървета, между тях животните. Беше един прекрасен оазис. Но, за съжаление, преместиха зоологическата градина в покрайнините. Много ми е мъчно. Винаги, когато минавам оттам, усещам, че ми липсва това нещо. И реших да го сътворя в една моя картина, по мои рисунки и спомени. Затова се казва “Спомен”.
И за тази картина бях награден в селекцията на 58 художници на столетието – участници по случай стотната годишнина на Есенния салон в Париж. Там свои творби представиха и други българи – Никола Манев, Светлин Русев, Любен Диманов. В Есенния салон тогава участваха 800 души, от които избраха 58. Аз съм единственият българин, който е сред 58-те художници, които отразяват тенденциите в световното изкуство за столетието.
Вие живеете и в Париж. Как се чувства един български творец там?
Аз се чувствам все едно съм си у дома. 37 галерии на европейската група работят с мен. Непрекъснато имам ангажименти с тях.
Как възприемат изкуството Ви във Франция?
Приемат го с аплодисменти. Не искам да звучи като самохвалство. Аз не се хваля. Не твърдя, че съм велик. След като умре човек и минат 100 години, тогава се разбира кой е велик и кой не е.
Моето изкуство го приемат и се купува от големи специалисти, които са във Франция. В Салона на независимите пета поредна година цялата ми изложба се продава. А във Франция ти да продадеш една картина, е събитие.
В Салона на независимите първите картини, които ги взимат, ги купуват специалисти – за музеи. Мъжът и жената, които са организатори на експозицията в Лувъра, бяха първите, които си купиха картина от моята изложба. Имам и клиенти, които следят всичките ми участия и при всяко следващо купуват мои творби.
Какви са Вашите тайни в занаята?
Аз нямам тайни. Имам много ученици, на които съм предал моите умения. Аз им казвам чалъми. Например за етюда казвам, виж, тук се използва един чалъм. За това не се изисква да си някакъв виртуоз, майстор. Там се иска да си постоянен, непрекъснато да работиш.
А аз още като завърших, се издържах, като подготвях кандидат-студенти. За да поддържам тренинг, преподавах. Имам над 200 – 300 ученици, които съм подготвил. Някои от тях вече са доценти, професори, имат галерии у нас и в чужбина. Но сега вече нямам толкова време за преподаване.
Как се раждат идеите за Вашите картини?
Когато отида примерно в някоя държава или на някой пленер, впечатленията, които са ми от атмосферата, от архитектурата, ги отразявам на платното. Усещам някаква вътрешна сила, когато пейзажът е пред мен и гледам колкото се може час по-скоро да прехвърля на платно цялата тази емоция, това изживяване, това чувство, което имам. В Германия е по един начин. Но в Италия е по съвсем друг начин. В България пък е по коренно различен начин. Атмосферата е най-важното в една картина – да се представи в изкуството, ако човек иска да му е трайна следата в това, което прави.
Ако трябва да посъветвате млад художник, който прави своите първи стъпки в кариерата си, какво ще му кажете?
Да слуша само себе си и никой друг. Никакви учители, никакви такива измислени работи, които ще го докарат до затънтена улица.
Неотдавна имахте изложба в Лувъра. Как се стигна до Вашето участие там?
В Лувъра участвам в много салони. Показвам свои творби в Салона на независимите, в Салона на престижа, в Салона на Националната федерация на културата, Есенния салон, да не ги изброявам.
Салонът на независимите е с най-голям авторитет и с най-много клиенти, които купуват на високи цени произведения на изкуството. В този салон собственичката му Франке Таке твърди, че “Камберов е музеен художник”. Всяка година, когато тя води хора, специално да обърнат внимание, те изкупуват цялата ми колекция още в първите два дни. Аз вече съм много добре познат на този салон и неговите посетители, които са големи професионалисти.
Миналата година първите 4-5 работи ги купиха за себе си художници, които са консултанти на големи търговци на картини и хора, които правят селекция за музеи и др. Но за себе си ги купиха. От това по-голямо уважение към изкуството ми – здраве. А това са хора, които не ги познавам.
Какво е Вашето мнение за спонсорството в изкуството?
В изкуството спонсорството има две лица. Едното е на приятелски начала, както е тук при нас. И другото, което е в чужбина – хората, които спонсорират творци и издигат художници, по-късно печелят от авторските им права.
Докато при нас в България е вече въпрос на връзки, на възможности, на далавери и т.н.
От толкова много картини, които сте нарисувал, имате ли любима творба?
Имам една, но, за съжаление, се радзелих с нея. Това е “Бърсачът на последните сълзи”. Тази творба я правих 20 години.
Ние представителите на изкуството сме много чувствителни, раними. А най-близките ни хора са тези, които най-много ни помагат и най-много обичаме. Образите на хората, които съм нарисувал в тази картина, са на най-близките ми същества – майка ми, баща ми, сина ми и др. Те са около Исус Христос в една църковна композиция. Освен тях има 60 миниатюри, които са 7 на 7 сантиметра. А картината е 1.10 на 1.30 метра. Веднъж разглеждахме творбата един час с бившия американски посланик Джеймс Пардю, който имаше намерение да я купува. По една минута на тези 60 миниатюри е точно час. А долу в изображението на Исус Христос има 120 вида животни, които са правени с лупа и игла. Те са с големина сантиметър на сантиметър.
Според мен всеки художник трябва да направи една картина, която да му е любима, която да остави като една трайна следа след него.
Какво обичате да правите, когато не творите?
Аз, когато не творя, ставам нервен. А от рисуването се успокоявам. Ако през деня не рисувам, заспивайки, чувствам, че този ден ми е минал напразно. Това е така от много години.
Какви са предстоящите Ви изяви?
Подготвям няколко самостоятелни изложби. Едната ще покажа в Гранд Пале. Другата ще бъде в Салона на независимите. И третата ще бъде в Лувъра. Имам специална покана. Ще отразя последните неща от изминалата година. След това е Есенният салон в Париж, на който ще се представя само с една творба.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Да правят винаги това, което им е приятно. Защото, което е приятно и което е правено с удоволствие и голяма любов, неминуемо дава отражение. А когато се явяват някакви учители и разни други измислени съветници, само вредят.