Михаил Вешим е псевдоним на Михаил Георгиев Мишев – писател и сценарист. От 1982 г. работи във в-к "Стършел", а от 2003 г. заема поста "Главен редактор". Автор е на стотици разкази и фейлетони. Голям успех жънат всичките му истории, а особено голяма популярност добиха книгите му: "Писма от Нашингтон",,Английският съсед" – по книгата беше създъден и филм, "Нашингтон", "Рускят съсед". Днешното интервю е посветено на последния му сборник с разкази "Когато бях морски капитан" (Издателство "Сиела" 2014). Вижте кратко видео с него тук.
Как избрахте заглавието на последната си книга "Когато бях морски капитан"? Та в нея няма нито една морска история!
Заглавието идва от един виц, който няма да разказвам, за да не издам номера… Пък и не обичам да разказвам вицове, а действителни истории… Книгата ми е с действителни истории за пътувания, ама не по море, защото страдам от морска болест. Някои от тия истории са разказани, както са се случили, а други са преиначени – истината е леко деформирана в името на смешката. Затова “Когато бях морски капитан” не може да се определи като жанр – тя е смесица от разни жанрове. Има пътеписи, има спомени, има художествен разказ, фейлетон и чиста измислица… При едно представяне в книжарница, обявиха книгата ми за роман – може и да е роман /то сега пост-модернизмът може да обяви всякакъв текст за роман, даже и упътване за пералня/. “Капитанът” , ако бъде четен като роман, е с един основен герой – това съм аз, като участник във всичките тия истории… Основният герой разказва света през своя любопитен, ироничен и самоироничен поглед… Надявам се да е забавно за читателя.
Освен, че забавлява, какво друго искате читателя да почувства, да получи от книгата?
В книгата ми има едно послание към читателя (особено към по-младия читатател): дайте си сметка колко важни две свободи има сега – свободата да пътувате по света и свободата да пишете… Навремето, когато бях млад, не можехме да пътуваме дори до Белград… Можеше, ама само организирано, с екскурзия, за която ти обменят 20 долара джобни и ченгето на групата те следи да не драснеш към Триест… Не можехме и да пишем свободно – имаше си цензура. Когато се върнах от СССР през 1986, ми се искаше да напиша това, което видяха очите ми, а написах друго – това, което искаха да видят очите на редактора… Та го пиша чак сега, с почти трийсетгодишно закъснение. Същото се отнася и за Северна Корея – тогава, през 1988, когато имах възможност да видя страната на Ким Ир Сен, не можах да разкажа за видяното, правя го сега… Завиждам на днешните млади, че могат да пътуват, да опознават чужди страни, да учат, където си поискат, да работят или просто да се шляят, дори и на другия край на земното кълбо… Така да се чувстват граждани на света. За нас това не беше възможно.
Има ли нещо, някого, за което не бихте написали смешна история, което никога няма да влезе в книгите ви, което не бихте посмели да иронизирате?
Всичко може да бъде погледнато иронично или сатирично – няма обекти или сфери на живота, над които да е “опънат чадър”, скриващ ги от окото на сатирика. Въпросът е да се намери смешната гледна точка – да пламне искрата, че да се разгори онова дяволито пламъче на хумора и сатирата…
На какво се смеете в живота?
Опитвам се да намирам хумора в ежедневието – наблюдавам хората, слушам разговорите около мен, опитвам се уловя дума или лаф, от който може да излезе смешка… Хумористът не знае предварително от кой житейски храсталак ще изскочи смешка, затова трябва да е нащрек. Скоро бях във Виена – не се прехласвах толкова по дворците, музеите или по катедралата “Свети Стефан”, нито по витрините на “Кертнерщрасе”, колкото ходех с разперени уши, за да улавям разговорите на български сред езиковия Вавилон от туристи… Много е необичайно да видиш файтонджия в центъра на Виена, облечен в ливрея и цилиндър, който вика по мобилния си телефон на наш диалект: “Пратил съм ви двеста йевро, ама нидейте ги харчи, щото аз тук много трудно ги пичеля!” Или в Пратера да чуеш зад гърба си как баща вика на сина си:” Питнайс йевро за таз глупост!…Забраи!” Ето такива случайно чути реплики задвижват моторчето на фантазията и може нещо да излезе – фейлетонче, разказче… А може и нищо да не излезе… Божа работа!
А какво ви натъжава?
Понякога ме натъжават моите сънародници, които живеят с носталгия по живковото минало и не искат да приемат, че светът отива напред, а те седят на едно място… Натъжават ме тези, които са готови да жертват свободата си, заради сигурния хляб, дето някой трябва да им даде… Тъжно ми е за ония българи, които не се взимат в собствените си ръце, а чакат някой нов политически месия да им оправи живота. Аз самия не разчитам на държавата – не искам да ми помага, нито да издава, нито да разпространява книгите ми… Искам само да не ми пречи.
Всеки проблем/предизвикателство/спор в живота може ли да се реши с чувствоза хумор?
-Де да можеше… Тогава световните конфликти щяха да се решават с остроумие, а не с дрънкане на оръжие… Нямаше да има нито горещи, нито студени войни, щеше да има весели войни. Ама как да излезеш с хумор срещу такъв властелин като Путин, който се е взел толкова насериозно, че ще взриви света с имперските си амбиции… За щастие хуморът помага в други войни – например в семейните – там една шега, казана на място, разведрява напрежението…
Чувствате ли се психотерапевт, който лекува стресирания човек от XXI век?
Не, аз съм само разказвач на смешни истории – не мога да лекувам… Но ако накарам поне един угрижен човек да се усмихне на нещата, които пиша, ще съм доволен…
Възпитава ли се чувството за хумор? Човек се ражда с чувство за хумор или то може да се присади?
– Казвал съм го и друг път: чувството за хумор е божи дар – не всеки го притежава. Медицината напредна и може да присъди сърце, черен дроб или бъбрек… Ама чувство за хумор не може. Затова хората, които взимат живота прекалено насериозно, според мен са за окайване.
Но тези, които имат чувство за хумор, трябва ежедневно да го употребяват, за да не закърнее като ненужен орган… И да го възпитават. Да го възпитават от добри образци, а не от телевизонните шоута… А добри образци дал бог – Чехов, Марк Твен, Чапек, Хашек, Уди Алън… Или българските класици – от Алеко, Елин Пелин и Чудомир, та до Станислав Стратиев… Отдавна не гледам хумористичните шоута по телевизията – на много ниско ниво са, чалгата нагази и в хумора… Тук ми хрумва една шега на Гручо Маркс: “Телевизията е могъщо възпитателно средство – щом пусна телевизора и видя какво дават, веднага го спирам и си отварям някоя книга…”
Имате ли любима мисъл, нещо като общ знаменател, което обединява всичките ви книги и с която сядате да пишете поредната 
смешна история?
Опитвам се да разказвам естествено – без да подражавам на тоя или оня моден автор, на пост или на постен модернизъм… Затова съм си формулирал нещо като личен писателски девиз: “Бъди естествен, но не като естествен гьон!”