автор: Десислава Томова
Борис Мисирков и Георги Богданов са родени през 1971 г., работят заедно повече от 15 години. Фотографи и кинематографисти, членове-основатели на Българско фотографско сдружение; през 1997 г. основават студио “Агитпроп”, което произвежда фотографии и видео клипове за повечето от големите рекламни агенции у нас, създава визуални концепции за социални кампании и реализира проекти в областта на съвременната фотография. През последните години заедно с продуцентката Мартичка Божилова студиото активно се занимава с производство на документални филми, сред които са мултинаграждаваният “Георги и пеперудите” и първият български филм с премиера в Кан “Проблемът с комарите и други истории” на режисьора Андрей Паунов, в които Мисирков и Богданов са оператори.
Въпреки стиловото си разнообразие, авторските фотографски проекти на Мисирков и Богданов най-общо могат да бъдат определени като “постановъчна документалистика”. От 2000 г. насам фотографиите на тандема са представени в над 40 персонални и групови изложби в престижни средища за фотография и съвременно изкуство в България, Европа и САЩ. Техни работи присъстват в сбирките на музея на фотографията в Одензе (Дания), фотографския музей в Хюстън (Тексас, САЩ) и в много частни колекции по света.
Представете се с няколко думи? Как започнахте да работите заедно?
Г. Б.: С Борис се срещнахме още в Класическата гимназия. След това учихме в СУ “Климент Охридски”. Борис следваше руска филология, а аз право и психология. Паралелно с това една година по-късно завършихме операторско майсторство във НАТФИЗ. По наше време реално нямаше специалност фотография във ВУЗ-овете.
Б. М.: Образованието, което получихме, ни дава възможност за много по-богати занимания, много по-широк е визуалният диапазон, в който можем да се движим. Посягаме към движещи се картинки, към статични, създаваме концепции…
Какви промени претърпя стилът ви във времето?
Г. Б.: Фотографската работилница на Българско фотографско сдружение, което беше международно известен център за фотография в центъра на София (над кафенето на НАТФИЗ – “Кева”) беше злощастно унищожен от един печален ректор. След това ние леко свихме фотографските си занимания и се отвори едно широко поле, удобно за кинематографични занимания. Имахме период с много по-богати филмови забавления и снимахме интензивно няколко филма. Оттогава минаха вече 6-7 години.
Б. М.: Пораснали сме, изглежда. Като стил ние непрекъснато гледаме да правим това, което ни е кеф и ни влече в момента, от една страна. От друга страна, като картинка и изображение си избираме това, което е адекватно за конкретния проект – от бруталните Photoshop-ски намеси върху картинката до стари технологии от преди 150 години.
.jpg)
Как избирахте хората, които да снимате за тази изложба “По следите на светлото бъдеще”? С какво ви впечатлиха?
Г. Б.: Ако говорим за тази изложба, това са млади хора, избрани измежду 80-90 човека – избрани чрез странен кастинг на мечти. Но не кастинг в истинския смисъл на думата – те да се явяват пред нас. Напротив, ние се явявахме пред тях и разговаряхме за това кой как си представя бъдещето и мечтите си. Реално героите, които сме избрали за да ги превърнем в изображения, бяха тези, които се открояваха.
Б. М.: Избрахме онези отговори, които са едновременно показателни за общите настроения и излизат от рамките на стандартното. Изграждахме образите, като използвахме практики от киното. Фантазиите на участниците се преплитаха с въображението ни. Героите в проекта ни са изправени пред собствените си мечти. Разглеждаме въпроса в каква степен визуалното клише определя мисленето на цели прослойки и поколения.
Какво е предназначението на тези фотографии?
Б. М.: По принцип живеем от работа в рекламата и в life style изданията. По някакъв начин се забавлявахме този проект формално да прилича на приложните ни занимания. Навремето започнахме с “Егоист”, когато беше още младо и супер амбициозно списание, а напоследък правим гастроли в Brava Casa, Grazia, ELLE.
Г. Б.: Преди години се занимавахме много по-сериозно с подобен род life style фотография. Това означава две години плътно покритие на съответното издание – “Егоист”, “Едно”… Посвещавахме се напълно на тази работа и давахме доста от себе си. Често, когато изданието набереше сила и се развиеше добре, ние се разделяхме с него по различни причини. Сега не сме плътно обвързани с конкретно издание, но наистина с радост правим по една сесия месечно. За нас е важно каква е сесията, с какви хора се осъществява, а не какво е изданието.
Каква е визуализацията на вашето светло бъдеще?
Г. Б.: Дълго сме обсъждали въпроса. Всичко тръгва от това как сме си представяли сами себе си, за да стигнем до представите на тези хора. На тази възраст аз си представях, че ще се занимавам с компютри, ще съм инженер и ще побеждавам филологията чрез компютърни алгоритми и автоматизирани речници. Много странно! После любопитството ми се промени. Никога не съм си представял, че ще живея охолно и че ще имам голяма къща. Ние сме от поколението X – жертви на прехода. Много неща ни се случваха за първи път.
Б. М.: В гимназиално време си мечтаех за академичен живот, занимания с книжки и седене в библиотеки. Във ВИТИЗ вече си мечтаехме да покоряваме света.