Интервю с Милена Гартли за първия й роман – "Ключарят". Предоставено ни от редакторска къща Bulevard.Bg.
За кого е предназначена книгата?
Бих искала „Ключарят“ да достигне максимален брой читатели. Опитах се да пиша на достъпен и разбираем език, без да претендирам за висок стил или извънредна художествена стойност. Разказах една история и исках да я споделя чрез страниците, на които е отпечатана. Когато изследвах възрастовите граници на читателите, които биха могли да разберат и оценят книгата, се посъветвах с тийнейджър, млад мъж и зряла жена. Всички я харесаха или поне така ми казаха.
Какво е посланието, което искате книгата да има към читателите?
Исках да изразя убеждението си, че при всички обстоятелства има избор. Например, темата с преплитането на реалностите на Авни в книгата разглежда избора като най-важния фактор за разрешаването на проблемите на живеещите там. Много често хората (включително и аз) се оправдават с безсмисленото „нямах избор“. Забелязала съм, че, поне при мен, винаги има избор между най-малко две решения, едното от които болезнено или за вземане, или за изпълнение. И най-често по-трудният избор е правилният.
Вероятно обичате всичките си персонажи, но има ли сред тях такива, които са Ви особено близки?
Да, това е Ивари. Тя доближава до моята представа за съвременна жена: високо интелигентна, независима, успешна, принципна, леко ексцентрична, но практична.
Пътувате много и вероятно понятието вкъщи е загубило реалните си параметри за Вас. Този въпрос е особено болезнен за българското общество. Как се отразява такъв начин на живот? Какво печели и какво губи човек от него?
Пак опираме до личния избор. Пътуването и уменията за приспособяване към различните култури, с които имам допир, за мен са начин да изживявам личната си свобода, като същевременно ги уважавам, т.е. сама решавам доколко да приемам осъзнато или дори да се променям при взаимодействие с тях. Във всички случаи това ме е обогатявало. В резултат на това останах българка, а европейката в мене укрепна и взе превес, или поне ми се иска да е така.
Вероятно от космополитния Ви мироглед идват интересните трактовки на времепространствените реалии и различните идеологии, представени в книгата. Отликите със сигурност са безбройни, но кажете ни какво е общото, което може да се изведе в една (да я наречем) философска позиция! Вашата гледна точка.
Общото ли… казала съм го и в книгата: любовта и болката, понякога и двете едновременно или като едното следствие на другото. Също и борбата, осъзната или не, на всяко същество да избегне едното и да получи другото, не казвам кое от двете. Всички тези кризи на идентичност, политическа коректност, лицемерие, но също и алтруизъм, висок морал и себеотрицание идват оттам: баланс на интереси в по-голям, надличностен мащаб, произхождащ от друг, вътрешен, личностен баланс, а именно между любовта и болката в една личност.
В книгата на преден план излиза твърдата позиция като най-голяма добродетел. Така представено обаче някак се губи отговорността. Или може би тя се подразбира. Кажете ни малко за отношението си към решенията и техните последствия!
Да имаш твърда позиция означава да осъзнаваш и да носиш отговорност и за последствията, ако отстояваш тази позиция, или ако се откажеш от нея под натиска на обстоятелствата. И в двата случая това е съпроводено от отговорност, независимо дали ние я разпознаваме или приемаме. Да направя или да не направя нещо е съпроводено с отговорност, искам ли го или не.
Често използваме клишето „За добро или зло“, когато правим планове или анализираме събитията. Рядко се замисляме обаче, че наистина последствията от едно действие (дългосрочно) са много неясни. В тази връзка възниква въпросът как се правят правилни решения? Кажете ни Вашето виждане!
Рядко нещо съществено се случва само от едно действие, в повечето случаи то е следствие на множество последователни решения и събития, повлияли на нашия избор. Невъзможно е да се предвидят дългосрочно последиците от едно-единствено решение, по-скоро изборът ни води: случва се нещо, обстоятелствата се променят, правим съответния избор, който има своите последици и ни подтиква към следващия избор и така нататък. Важното е, ако имаме цел, да не я губим от поглед, и да действаме в посока на осъществяването й, като разбира се не забравяме, че провалът и успехът са много близки сродници.
Мисля, че давам лоши съвети относно правилните решения, първо, защото самата аз не ги спазвам и второ, защото повечето от моите решения във важни за мене лични сфери завършиха или задоволително, или не толкова благоприятно, колкото ми се е искало. Най-добрите решения, които съм вземала, са когато съм си казвала: ще направя така и така, окей е, ако се проваля, ще поема отговорността, не ме е страх от нищо и от никого.
Общият сюжет на книгата, наред с фантастичните събития, разглежда една тривиална ситуация, в която виждаме неуверено момче, чиито родители са разделени. Какво е отношението (и посланието на книгата) Ви към възпитанието и семейните ценности? Знаем, че те са твърде индивидуални и търпят много динамично развитие във времето, предстaвите на хората и различните нации, над които имате поглед.
Това е най-трудният въпрос, който ми зададохте. Посланието ми в книгата е: трябва да се възпитават уверени хора, да се окуражават, да бъдат разпознавани. Всички деца са талантливи, учат бързо, отворени са към света, а от възрастните зависи, дали когато пораснат ще бъдат способни да достигнат пълните си възможности. Уверените хора са по-привлекателни, по-успешни във всички сфери на живота, по-удовлетворени от живота, говоря от собствен опит и наблюдения, без да претендирам за меродавност.
Едни от най-интересните персонажи в книгата са Да-хората, които са представени в концепцията за позитивното мислене. А тя в днешно време е много актуална. Как се роди идеята за тях и какво е Вашето виждане за тези течения?
Според мен животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Позитивното мислене или по-точно упованието, че някой друг „ще ни оправи“ или ще се сети да ни направи добро – като че ли е длъжен по презумпция на поста или социалното или материалното му положение, или че всичко ще се оправи, само ако вярваме в товаи по силата на мисълта, е наивен начин да се самозалъгваме или да изгубим връзка с реалността. Има хора, които твърдят и вярват, че са Наполеон, Цезар и т.н. – това за мен са само екстремни случаи на позитивното мислене. Твърдо вярвам, че всеки човек е ковач на собствената си съдба. За постигането на малки и големи цели трябват усилия, натиск, време, но въпреки това понякога губим невъзвратимо. Има една поговорка, не знам кой е авторът й: щастието е в ниските очаквания.
Да се харесаш на всички е стремеж, който имат повечето хора. Макар всички да знаем, че е непостижимо. Вие давате една много интересна гледна точка на този парадокс, в лицето (или по-точно в образа) на Тъмния господин. Разкажете ни малко за възгледите си относно него и безбройните прототипи, които всеки един от нас познава.
Нормално е да искаме да се харесаме на хората, които ни обкръжават, а също и да търсим одобрение от тях по важни за нас въпроси. Когато това прерасне в самоцел да се харесаш на всички и да манипулираш очарованите от тебе самия,дори и с високи цели като любов или алтруизъм, това се превръща в безпринципност. Има и друго, тези, които се стремят да се харесат на всички, привличат неудържимо също толкова безпринципни хора и това понякога води до зависимости, и в двете страни. Всички сме виждали как съвсем посредствени мъже или жени се превръщат в супер-експерти, само защото са близки с шефката/шефа, на когото те са засвидетелствали безусловно подчинение и обожание. Понякога се питам, добре де, какво толкова лошо има в безпринципността, щом тя е толкова разпространена? Нямам отговор, поне засега.
Чувството за хумор и приятната ирония са едни от големите достойнства на книгата. Да се пише в пределите на смешното, безспорно е изключително трудно? При Вас това част от цялостния замисъл на книгата ли беше или е симпатична случайност, постигната естествено?
Бих казала, и двете. Давах си сметка, че сериозните теми, които исках да предложа за разглеждане чрез книгата, биха достигнали до читателя по-естествено, ако го накарам да се усмихне, а не да заплаче или да се ядоса. Когато се смеем над нещо грозно или сиво, го детронираме от позицията му да ни влияе чрез отрицателните емоции, които буди у нас. Хуморът ни прави по-силни, а отслабва позицията на лошото, твърдо вярвам в това.