Разговор с Мила Искренова – автор на "Анна и Алената глутница", издателство "Scalino", 2016. Романът ни връща в социализма и разказва за ограниченията върху свободата на човека във всичките й измерения. Мила ще участва в дискусията с писатели "Вечер на литературата за социализма" – на 6 октомври в книжарница "Сиела Ректората", от 18:30 ч.
Биографична бележка:
Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Нейна е хореографията на над 50 телевизионни и театрални постановки, мюзикъли и авторски спектакли. Мила е специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск”, на който е хореограф от 2001 г., "Амарант данс студио", "Хетероподи данс". Сред основателите е на танцово студио „Ек”. През 1997 г. печели „Кристална лира” за изключителни постижения като хореограф. Автор е на три книги: „Радостта на тялото” (Black Flamingo, 2012), „Вкусът на Твоето тяло”, (Scalino 2015), "Анна и Алената глутница" (Scalino, 2016) и на пиесата „Меломимик”.
Каква е предисторията на "Анна и Алената глутница", как решихте да напишете този роман?
Не съм вземала съзнателно решение да пиша „книга за социализма“. Преди всичко аз съм хореограф и нямам 
самочувствие на писател, който си вади хляба с това. За мене писането винаги е било спорадична дейност, до голяма степен непредвидимо спохождаща ме, инцидентна. С писане освобождавах тези впечатления, които не можех да изразя с танц.
Както обясних и на други места, първоначалният, основният текст на „Анна и Алената глутница“ се появи в Италия през 1997-ма. Там работех като преподавател по класически и модерен танц в най-старата частна балетна акдемия в Месина – Академия "Филармоника".
В този момент в България се случваха драматични неща – страната се беше сринала икономически, заплатите бяха два долара, имаше безкрайни демонстрации и митинги, говореше се за военно положение. Аз следах всичко това по телевизията, със сълзи в очите. Тогава дойде правителството на СДС и това ме успокои. Няколко месеца след това започнах да пиша моя разказ за Анна и нейните преживявания в средата на 80-те в София. Анна се появи с името и съдбата си. Това беше категорична поява и тя ме задължи да напиша този текст. Тогава мислех, че пиша сценарий за филм. Двадесет години по-късно открих този бележник и реших да кача текста в компютъра си. Паралелно с преписването му, го редактирах и допълних някои епизоди. Изчистих го структурно и добавих речника на социалистическите термини.
Докато я пишехте, ползвахте ли някакви исторически източници?
Не, това беше напълно спонтанно действие. Написах текста за един месец. Той просто се изля. В него са синтезирани мои лични впечатления от този период, средата на 80-те. Героите са измислени, включително главната героиня Анна. Тя обаче изразява моята позиция към тази власт и система. Позицията на човек извън системата, на аутсайдер.
Кои са трите най-големи поражения на социализма върху социалистическия човек? И още ли са видими те в днес, толкова десетилетия след падането на този обществено-политически строй?
Мисля, че най-тежкото поражение е лишаването на човека от право на личен екзистенциален избор. „Партията“ мислеше за всички и вместо всички. Това е много по-страшно отколкото изглежда на пръв поглед, защото лишеният от избор човек автоматически се лишава от съвест и морал. Сами можете да си представите до какво води това : доноси, грабежи, насилие над невинни хора, безскрупулен кариеризъм, сексуални издевателства. Всичко това подкрепено от агресивен атеизъм създаде човек лишен от всякакви морални скрупули. Комунизмът унищожи доверието между хората, раздели ги на „червени“ и други, изличи стремежът да се просперира с честен труд и създаде усещането за безнаказаност.
На второ място идва капсулирането в културно отношение, което лиши страните от социалистическия лагер от всички по-значими културни явления през втората половина на XX век. Всички модерни и постмодерни стилове и автори бяха обявени за упадъчни. В културно отношение това елементаризира вкуса, сведе го до стремеж да се угоди на партийните директиви, а това е пагубно за изкуството, което е изява на индивидуални търсения и неподправена автентичност.
И на трето място, комунизмът създаде фалшива релност, в която постоянно се говореше за „просперитет“, но която всички искаха да напуснат при първа възможност. Тази двойственост на съзнанието граничи с шизофрения – да хвалиш реалност, която не можеш да понасяш.
Като цяло травмата е комплексна и засяга човешката личност в най-съкровените й желания и пориви. Мисля, че тепърва тези поражения ще бъдат осъзнавани.
Какво ви се иска читателят да разбере/усети от книгата?
Сега, след като излезе книгата, осъзнах, че в нея са представени проблемите на артистично-интелектуалните среди по онова време. Героите, особено Анна и Димитър, не са елементарни хора – те в повечето случаи осъзнават в каква ситуация са поставени. Колкото са по-интелигентни, толкова по-голяма нетърпимост имат към диктатурата. И това е съвсем естествено.
Никога не съм осъждала никого, независимо как се е изявявал в онези времена, защото мисля, че личният избор е присъда сам по себе си – изпитвам уважение към всички, които са се опитвали да правят качествени неща в условията на този режим. Мисля, че всички, и репресираните и репресиащите, са жертви на този режим.
Адресивам я към младите хора, като опит от който могат да разберат много и за днешния живот в България и да си обяснят много „странни“ неща.
В социалните мрежи казвате, "ние сме последното поколение, което може да разкаже социализма от първо лице." Замисляте ли още книги за онова време?
Не, вътрешно аз отдавна съм приключила с тази тема. Тя е мъчителна за мене. Лично аз приключих с интереса си към комунистическия режим преди повече от двадесет години. Точно тогава, през 97-м в Италия, от дистанцията на времето и пространството видях миналото и написах този текст, за да го отделя от себе си. Оставям го на самото него – да се справи само със себе си. Вътрешно съм съвсем наясно с позицията си и в книгата тя е представена недвусмислено. За мене тази система е убийствена за морала, съвестта и духа на човека и нейните рецидиви трябва да се различават и отхвърлят. С „ Анна и Алената глутница“ за мене темата за социализма е изчерпана.
Какво очаквате от разговора на 6 октомври "Вечер на литературата за социалзма"?
Очаквам интересен и искрен разговор, информиращ, изчистващ и зареждаш едновременно.
Пожелайте нещо на читателите на Kafene.bg.
Здраве, вяра и любов.
Бел. редактора: Искам да задърша разговора ни с иречение от послеслова на романа: "Посвещавам този текст на младите хора". Скоро ще разкажем как "Анна и Алената глутница" се озова в Езиковата гимназия в Добрич и привлече вниманието на дванадесетокласниците.
Още по темата:
Богдана Тепавичарова за българската литература, разказваща за социализма