Мартин Христов е управител на бутиковото издателство "Ерго". Поканихме го да отговори на три въпроса за соцтематиката в съвременната българска литература. Поводът е, че под знака на "Ерго" през пролетта тази година излезе романът на Дияна Боева – "Писма за оригами", който разказва за социалистическата пропаганда, лагерите за "превъзпитание" и времето на т.нар. "Възродителен процес". Тя е и в списъка с киниги, на които се опираме в предстаящата дискусия "Вечер на литературата за социализма" , която ще се проведе на 6 октомври от 18:30 ч. в книжарница "Сиела Ректората".
Как си обяснявате "възкръсването" на социализма в литературата през последните десет години, не се ли забави то?
Мисля, че темата за социалистическото минало винаги е присъствала в литературата ни, въпрос на интерпретация е дали по-слабо или по-силно застъпена беше в последните години. Нека си припомним преоткриването на „Задочните репортажи“ на Георги Марков, множеството преиздания на книги от недалечното минало, пресъздаващи епохата на зрелия социализъм, като например произведенията на Виктор Пасков, Ивайло Петров и други. На този фон новите книги, посветени на тоталитарното ни минало в България, са логично продължение на литературните търсения от края на миналия век. А и мисля, че тази тема тепърва ще ангажира интереса и перата на писателското съсловие.
Доколко художествената литература, интерпретираща документални събития, може да играе ролята на историческа памет на обществото?
Трудно е да се каже. В края на краищата всяка една художествена книга е фикция. Макар че например в „Германия, мръсна приказка“ реалността буквално се стоварва в цялата си непосилна тежест върху читателя. Има реални сцени на действие, реални персонажи, реални реплики. Или поне така изглежда. В книгата на Дияна Боева „Писма за оригами“ пък в курсив са изведени реалиите от епохата на социализма, така получаваме почти фотографско отражение на реално съществували места, събития, предмети. В крайна сметка от всички произведения на тази тема може да бъде изведен цялостен образ на властвалия близо петдесет години тоталитарен режим в България.
Ролята на тези книги – връщат ни в социалистическото минало с носталгично-романтични чувства или с шок и ужас ни разкриват истини, за които мнозина читатели, особено по-младите, родени след демокрацията, не знаят?
О, аз не мисля, че мнозинството от българския народ питае носталгично-романтични чувства към недалечното ни минало. По-скоро шок и ужас е това, което завинаги се е загнездило в паметта ми. Като изключим няколко положителни неща, като например обществената чистота и сигурността (но на цената на политически и културни репресии), не намирам нищо добро в социализма. По-младите нищо не знаят, и няма как да знаят, след като от учебниците получават мила картинка на родния социализъм, и нито дума за политическите убийства, изтезания, смърти, погроми, за Народния съд… Лошото е, че те и не четат особено, изобщо държавата по никакъв начин не насърчава четенето, строят се стадиони, а не библиотеки.
Станчо Пенчев: "Късна жена" остаря с 20 години, но още привлича голям интерес Книги на социалистическа тематика от издателство "Ерго"
Дияна Боева: Държавата ни продължава да мълчи за комунистическите лагери