“Къщата със седемте комина” е най-известното име, с което е позната в Мадрид и е единственият пример, останал от градската архитектура от времето на Филип ІІ. Значението й е още по-голямо поради факта, че е издигната именно на това място от краля. Така твърдят архитектите Фернандо Чуека Гоития и Хосе Антонио Домингес Саласар в своята „Обяснителна записка”, отнасяща се до реставрационния проект от 1957 година за приспособяване на сградата към нуждите на централата на банка „Уркихо”.
Макар в романа вече да се нарича по този начин, в действителност първият път, когато се използва наименованието “Къщата със седемте комина” в нотариален акт, е през 1637 година, когато Мария Санде, дъщеря на мадридския издател Франсиско Санде и Меса, навършва пълнолетие и получава по този случай сградата. Поводът е бракът й с маркиз Гуадалкасар, вицекрал на Мексико и Перу. Към сложната история на тази сграда трябва да се добави и народният бунт, известен като „Въстанието срещу Ескилаче” през 1766 година, макар тези времена да са прекалено “модерни” по отношение на това, което ни занимава тук.
Сега в къщата със седемте комина, обявена през 1948 година за исторически и културен паметник, се помещава Министерството на културата. Настоящето съжителства с миналото. С наситено минало, бих се осмелила да кажа, осеяно от следите на хора, чийто живот е угаснал по загадъчен начин. Няма никакви доказателства, които да потвърждават истинността на легендата за Елена Сапата, както за живота, така и за смъртта, а и за изчезването на трупа на въпросната дама. Същото се отнася и до предполагаемото самоубийство на баща й. Впрочем, макар да липсват документи от ХVІ век, наистина съществуват хроники от по-късни векове, според които е бил намерен труп на жена по време на строителните работи през 1882 година по повод приспособяването на сградата за нуждите на „Банка Кастиля”, както се разказва в началото на романа. Твърди се, че в началото на ХХ век се появили други останки – на мъж, зазидан в стените на къщата, които биха могли да бъдат на бащата на Елена. Ала това звучи твърде пресилено. Във всеки случай, ако някой разполага с данни, които да потвърждават подобна хипотеза, ще бъде много добре да ги публикува. Дотогава трябва да се задоволим с мисълта, че из Мадрид от векове се носи една от най-красивите градски легенди, които някога са били разказвани. История за призраци и крале, за тайни и завоалирани страсти, обвити в ореола на загадката, превърнала се в повод за вдъхновение при написването на „Къщата на седемте гряха”.
Когато се носиш по вълните на легендата, понякога започва да ти се струва, че можеш да се удавиш. Но по-страшното е, че можеш да станеш жертва на корабокрушение. Така се получава, когато си мислиш, че си намерил сигурен факт и се повяват други, които го опровергават изцяло. И се връщаш в началото. Трудно е точно да се установи произходът на този дом, когато данните в самите официални документи се разминават. Докато някои се опитват да докажат, че строителството е приключило през 1570 година, други посочват по-късна дата. По същия начин избраният от мен вариант, че архитектурата е дело на маестро Хуан Баутиста де Толедо, след смъртта на когото строежът е възложен на ученика му Хуан де Ерера, архитект на манастира „Ескориал”, и на помощника му Антонио Силеро, се ползва с поддръжката на повечето автори и институции, но други го отхвърлят категорично. Архитект Чуека Гоития оборва напълно аргументите на историка на Мадрид – Мариано Гарсия Кортес (автор на „История на 7 комина и една къща”), който от своя страна се противопоставя на версията на банковия секретар Рикардо Сепулведа, описал историята на къщата в осем глави от „Испанско и американско просвещение” през октомври и ноември на 1882 година – точно когато завършвали строителните работи по преустройството на сградата за „Банка Кастилия”. Но Гоития признава следното: “На Рикардо Сепулведа се дължи известността, с която днес се ползва тази стара сграда. За нейното опазване той направи много повече от всичко, постигнато в стотици научни доклади и изследвания, изпълнени със знания и купища документация. В това се състои предимството на легендата като инкубатор на историята”. Не се сещам за по-добър начин да се обясни процеса на превръщане на една легенда в действителност в съзнанието на автора.
Дон Мариано Гарсия Кортес излага следните категорични обяснения: “Авторът на исторически роман, когато не е отговорен историк, а по-скоро романист, драматург или разказвач и още повече, когато пише увлекателно, не трябва да бъде поставян под карантина, а да се приема изобретателното своеволие на неговото въображение”. Ето защо, следвайки съвета му, романистката или разказвачката, която поема отговорността за всичко написано и очаква да е успяла да бъде толкова увлекателна, че читателят да я постави под карантина, ако тази е цената, която трябва да се плати. Но нека той наистина й позволи да сподели с него това “изобретателно своеволие на въображението си” в очакване на следващото приключение, което кой знае дали няма да бъде нова тайна, скрита между други вековни каменни стени.
За автора:
Мари Пау Домингес /гр. Сабадел, 1963 г./ е журналистка и писателка. Започва кариерата си в Испанската телевизия, първо – в Барселона, а по-късно – в Мадрид, където води новините и други програми. По-късно работи в столичната телевизия “Телемадрид”, в радиостанция СЕР и в обществените радио и телевизия на Каталония. Понастоящем сътрудничи на списание “Йо Дона” и вестник “Мундо”.
През 1993 г. написва първата си книга Бившата винаги звъни два пъти. После публикува Гробът на ирландеца, Кажи ми, че не си ти и Диамантът на кралицата – първият си исторически роман, който с четирите си издания се превръща в литературен успех. Автор е и на стихосбирката Цъфнала вселена – книга-диск със сътрудничеството на изпълнители като Мигел Риос, Ана Белен, Виктор Мануел и Луис Едуардо Ауте.
ИК Сиела
Корична цена: 15 лева