Мария Сотирова e създател на формата “Работилница за Супергерои” – забавна игра на живо, която цели да срещне по позитивен начин силните страни на хората. Форматът се прилага в разнообразни групи, по повод различни събития, като корпоративен тренинг, тиймбилдинг в различни български и международни компании. Мария съчетава квалификацията си в областта на Актьорското майсторство и Човешките ресурси. Тя е Международно сертифициран Кариерен консултант Global Career Development Facilitator (GCDF) и има повече от 8 години опит в областта на HR консултиране на корпоративни клиенти, подбор на персонал, индивидуално кариерно консултиране, била е водещ различни обучения, свързани с повишаване на мотивацията, управление на промените, управление на конфликти.
Освен всичко това Мария Сотирова е и актриса. Осем години е играла активно в театъра (сега играе в киното и в телевизионни продукции), осем години е в HR бранша. В това интервю тя разказва за връзката между театъра и кариерното консултиране, за театърът и протестът като усещане за общност, за съвременния прочит на класическите театрални пиеси.
Каква е ролята на театъра, изкуството като групова терапия за публиката, която получава усещане за общност и връзката с това, което ти правиш?
Това е доста сложен въпрос. От една страна една група индивиди става общност, когато започва да споделя емоционална връзка помежду си. В този смисъл театърът, киното и всяка форма на изкуство – събира обикновено случайни хора, предава им емоции, послания, разказва истории, повдига въпроси, дава отговори, провокации. Тези индивиди обикновено не създават връзка помежду си (в най-общия случай се прибират в къщи след спектакъла), но пък предават в малките и големи общности, които живеят тези емоции, идеи и т.н…
От друга страна реално общност се получава, когато дадени хора предприемат общи действия към обща цел – както е в семейство, компания, държава и т.н. – сега например протестите обединяват много хора в общи действия, към обща цел – това определено създава в участниците усещане за общност.
В миналото театралното представление би могло да стане повод за въстание, но днес има много свобода и бързина в комуникациите – не е необходимо това да става през театъра. Не казвам, че театърът е изгубил социалната си значимост в изграждане на общностите, а по-скоро ролята е изменена – може и за друг да не е така, но това е моето усещане. По някакъв начин театъра, киното и много други форми на изкуство стоят над общностите, могат да свързват хора от различни, дори “воюващи” общности и с различни цели, вярвания и др. в едно по-голямо цяло. Може да бъде отдушник и повод за среща с нови идеи и презареждане – защото без значение, колко хармонична е една общност, когато хората са обединени в едни действия от една цел – те често може да “зациклят”.
“Работилница за Супергерои” е нещо доста различно, което съчетава двете – едновременно помага на участниците хем да излязат от обичайната рутина (без значение дали се срещат за пръв път или са общност – например колеги във фирма), хем реално да усетят и създадат по-различна и емоционална връзка помежду си, през която да научават нови неща. През цялото време те са в активна комуникация един с друг, всички са артисти и всички са публика едновременно. Всички са подпомагани и подпомагащи. В групи, в които хората се срещат за първи път, много често се случва да поискат пак да се видят отново неформално, създават приятелства или дори полезни контакти за работа.
Случва ли ти се да влизаш в роли в ежедневието, извън сцената и мислиш ли че много хора днес влизат в роли без да са артисти?
Да случва се – мисля, че на всеки се случва по един или друг начин. Принципно се е случвало дори да “преигравам” в някои моменти – не го правя умишлено или планирано. Получавало се е най-вече може би, когато съм била нахъсана за нещо и се престаравам. Понякога съм по-емоционална и експресивна. Не мисля че има връзка с това дали си актьор или не, въпреки че многообразието в собствения ти характер помага принципно да намериш логика към повече различни персонажи. Също така, когато си по-темпераментен е логично да търсиш някаква такава публична изява и внимание от хората. Всеки човек реагира на различни обстоятелства различно, променя се спрямо себе си, средата и времето. Ако се заснема животът на всеки човек и той види като на филм някои моменти (без значение характер, темперамент, професия) – аз съм убедена, че всеки би се изненадал от себе си, би му се сторило, че не е той и е в роля в даден момент… че е друг човек.
От друга страна, ако това да си в “роля” означава да манипулираш “истината” или изкривяваш реалността умишлено с поставена цел (без значение дали е благородна или не) – аз не съм добра в това в живота, даже за дребно нещо понякога, ако е трябвало благородно да “излъжа” – съм се издънвала. Вярвам, че истината е абстрактно понятие – и смисъл на човешкия живот е да се стремим към нея – но не просто да рови и да се взира в дребния факт, да изобличава “лъжата”, а да става все по-добър в изкуството на задаване на въпроси – именно задавайки въпроси, човек се развива и открива нови неща.
Отговорите се менят – въпросите остават за следващите поколения. Много хора, без да са актьори, които на пръв поглед изглеждат искрени, прями и открити са всъщност виртуозни лъжци. И това е много полезно за професиите им. Не го казвам с упрек към тях. В света в който живеем, това умение всъщност е много ценно, стига да не нанасяш умишлено вреди и да не прекрачваш морални граници. “Да лъжеш” в реалността е един доста голям талант, изисква се доста енергия, ум и сърце. Не винаги “виртуозни лъжци” значи “лоши хора”. За да си добър “актьор” и на сцената и в живота трябва да си вярваш и самия процес на манипулация на реалността и създаване на нова такава, в която да вярваш, трябва да ти доставя един вид удоволствие. В противен случай, енергията, която употребяваш може да те унищожи или най-малкото да изгубиш съня си за дълъг период от време. На който непрекъснато му се налага да бъде “в роля” в живота (в смисъл на неморална лъжа) и изпитва голямо удоволствие от това – живеейки в “няколко реалности” – има опасност хората да спрат да му вярват в един момент, както и той самия да изгуби вяра в себе си. Ако си в такава ситуация (волю или неволю), трябва да си задаваш всеки ден няколко въпроса:“Защо съм в тази роля?”, “Каква е истината?", ”Кой съм аз?”. Понякога отговорите може да не ви харесат, но е по-добре да изпитате моментен дискомфорт, вместо тотално да загубите вяра в себе си.
Има ли нужда от "осъвременяване" на класическите произведениня – Българи от старо време, пиесите на Шекспир и др. и докъде е границата, или няма граница – въпрос на режисьорски прочит?
Не мисля, че някой би следвало да поставя някакви граници в изкуството, както би следвало да няма и цензура в журналистиката. Напротив, ако се поставят граници, тогава естественият стремеж на артиста към свобода, следва да ги наруши умишлено – така често в знак на протест и търсене на провокации, може да се получи “самоцелно” осъвременяване, което да се възприеме от много хора и като проява на лош вкус. Мисля, че днес има място и публика за всякакви спектакли – както строго класически прочит, за да се види някаква автентичност от миналото – нещо което да ни пренесе в друго време, така и модерни представления. Ценното в модерния прочит за мен е не само външната форма (съвременни костюми и музика например, които да привлекат млада публика), а паралелите между минало и настояще, както и нещата, които са се променили за добро или зло, посланието, което ще се предаде, някаква мъдрост, благородна борба и смисъл, който се предава от поколение на поколение.За мен е най-важно с какво послание си тръгва зрителя, не толкова средствата (модерен или консервативен прочит), с които сме го накарали да дойде.
Кое е най-ценното нещо, което си научила от актьорството? Къде са допирните точки между актьорството, HR и “Работилница за Супергерои”?
Мисля, че най-добрия начин наистина да научиш нещо е чрез преживяване и реално усещане – затова и учим много по-добре от практиката, отколкото от теорията. В този смисъл актьорството е много полезно – защото е до голяма степен практика и усещане. За да си повярваш и да накараш зрителите да ти повярват, трябва да извървиш процес на проумяване, партньорство, действие и комуникация. Понякога имаш чувството, че се случва от само себе си, но често не е толкова лесно – ако си го постигнал веднъж, не значи, че може да го copy-paste /неш с магическа пръчка или напълно да го автоматизираш или превърнеш в рутина…в някакъв момент може да изгубиш истинността в това, което правиш. Създавайки такъв “истинен процес” се учиш на това да се превъзмогваш и един вид да “генерираш” вяра в себе си и другите. Допирните токи между актьорство и HR точка може би в най-голяма степен е това да мислиш от гледна точна на друг човек и да срещнеш различни “светове”, а така и себе си опознаваш.
Когато се занимаваш с подбор и мотивация на персонал например трябва да мислиш едновременно от гледна точка на мениджърите и от гледна точка на кандидатите за работа и буквално да срещаш хора. Колкото и да идеализираме нещата, дори и в най-добрия случай, когато хората обичат работата си – много често работодателя иска да се свърши максимално много работа за максимално малко пари, а търсещия работа всъщност има точно противоположен интерес. Ето тук например актьорството много ми е помагало, защото се иска малко “шизофренично” умение да мислиш от гледна точка на двама или повече човека с противоположни интереси, да се поставяш буквално в техните обувки и да разбираш мотивите им и дали може да се срещнат. В актьорството извървяваш подобен процес с героя ти, който трябва да доближиш до себе си или ти да се доближиш до него. Също така трябва да срещаш света на творческия екип (сценаристи, режисьори и т.н.) със света на публиката. Всъщност, за да бъда добра в това, което правя и в двете сфери, в един момент осъзнах, че задавам към себе си и към много хора един и същ въпрос – “Кой си ти и за какво се бориш?”. В момента, в който спреш да задаваш въпроса, може да се окаже, че действаш по инерция, което не е добре и в двете професии. Около 8 години съм се занимавала активно с актьорство и след това 8 работя в областта на HR. Именно заради този опит е станало възможно да направя нещо като “Работилница за Супергерои” – не просто като експеримент, а на база на практическия ми опит. В уъркшопа хората намират допирните точки със своите собствени сили, умения (не на измислен герой) и как тези сили взаимодействат със силите на другите хора. Малко като на кино, но всъщност съвсем реално.
Пожелай нещо на нашите читатели.
Често използвам крилата фраза от филм на финала на работилниците “Нека силата бъде с вас” (May the force be with you”). Всъщност “силата” винаги е с нас – нека си пожелаем да вярваме в това.