Разговаряме с писателя, поета, редактора във в-к "Култура", преподавателя в Софийския университет и не на последно място – бащата Марин Бодаков в една слънчева лятна сутрин. Той е външно спокоен, но бунтар по природа, и на мравката път сторващ, но без грам толерантност към не добрите истории и случки от културния и социален живот у нас. В това интервю специално за читателите на Kafene.bg Мартин споделя възгледите си за това къде е родното изкуство.
Марин Бодаков, писател и поет, и Марин Бодаков – баща?
Не знам доколко в моя случай бащинството вече е възможно да бъде сигурно разграничено от писането на стихотворения. И малкото текстове, които съм написал от „Наивно изкуство” насам, са повлияни от впечатленията ми на родител. Но това ни най-малко не са детски стихотворения или стихотворения за деца… Може би точно бащинството е възелът, който обобщи останалите ми самоличности. Или надделя като водеща самоличност, изтласквайки встрани другите – заради тревогата, която предизвикват у мен състоянието на училищното образование, здравната система, животът на улицата… Семейният ни модел и гъвкавото работно време къщо допринасят за това. Не мога да преценя. Знам обаче, че подобно самоопределение дразни много хора. Но аз съм преди всичко баща и като поет, и като преподавател, и като вестникар – и именно това ме мотивира, вече единствено на дребно, да променям към по-добро обстоятелствата около нас. Трудно е в България да бъдеш добър баща, отказвайки се да упражняваш типичната за родителя власт. Може би е и въпрос на години, защото станах баща за втори път навръх 40-годишнината си – и т.нар. „криза на средната възраст“ при мен се разреши с тотален рестарт.
Ако има какво да ме подпира отвън, да ме опакова като цялост – защото и аз, като всеки, имам достатъчно кашкава, променлива, летлива, чезнеща понякога самоличност – това са децата и, разбира се, съпругата ми.
При толкова много и разнородни ангажименти кога остава време за писане? Кога идва музата?
Аз не се чувствам през цялото време поет. Писател – да. Но поет – не. Поет се чувствам сегиз-тогиз, когато откъслечни и саморасли изрази непредвидено се появят в главата ми и усетя, че с тях изпитвам по-плътно съгласие със себе си. Когато ги усещам като единствената възможна засега истина.
Писател се чувствам постоянно, защото това е професионален и граждански ангажимент на човек, който заради препитанието, професионалната принуда и прочее преди всичко пише. И като писател съм отговорен за съдбата на четенето и книгата, включително и за студентите си. Аз никога не съм искал да правя академична кариера и постоянно се самошантажирам в този пункт. Давам си сметка, че съм случаен човек в университета – моето алиби е да съм преподаващ писател, който споделя със студентите своето незнание, лъкатушене, радост след думите.
Опита си с децата, семейството, книгите, новите места неизбежно осмислям чрез писането. Защото колкото и странно да прозвучи, аз разглеждам и книгите си като дневникови записки. С моя редактор Илко Димитров, много фин и свръхрационален човек, въртяхме текстовете на „Наивно изкуство” по безчет начини, докато се спогодим да ги върна в хронологичен порядък, за да бъде максимално естествена и почтена тяхната подредба – едни теми да зазвучават все по-силно, други теми да заглъхват, да се появяват нови.
Чрез писането подреждам себе си. И най-близките ми хора, най-вече колеги, могат да сведат образите на конкретни текстове до конкретни автобиографични подробности. Особено жена ми, която е много по-умна от мен и много по-прецизна като читател, благодарение и на преводаческата си школовка. Това, разбира се, е проблем за мен, защото винаги се изненадвам, когато чуя „неточни” тълкувания от непознати и далечни на всекидневието ми хора. От една страна, се ужасявам, от друга – сърдечно се радвам, защото те на практика пускат текстовете на свобода извън прангите на моята собствена биография.
И все пак, когато приятели, които са в чужбина, но не сме загубили доверие един в друг и в общата си ориентация, ме питат как съм, предпочитам да им изпратя точно 3-4 стихотворения, които съм написал през последните 3-4 месеца. Чрез тези текстове те разбират много повече за мен, отколкото ако им разкажа софийските клюки, в които така или иначе, тъй като живеем в малък град, човек се оказва заплетен.
Къде тук е преподавателската работа? Допълва ли писането? Какво ти дава?
Обичам да преподавам. Обичам малките групи. Обичам да задавам въпроси. И от няколко самопонятни въпроса да потегли часът. Не ми прилягат формалните академични рамки. Преподаването за мен е въпрос на изповед.
Не мога да кажа, че образът на студентите като читатели се вгражда като перспектива в моето писане на поезия. Те знаят, че съм поет, че съм писател, но пред тях аз съм преди всичко редакторът във вестник „Култура”. Тях ги интересува точно този мой опит – или точно той ги отблъсква. Защото големият проблем, който срещам с моите студенти е, че границите на техния свят по-често се оказват границите на техния собствен опит. Граници, които нямат любопитство да прекосят. Това е кризата на любознателността на човек, който се бои да влага време и усилия в нещо, което привидно го надвишава като сложност.
Не казвам, че човек не трябва да усяда в себе и да бъде мяра за самия себе си. Аз самият знам кои са силните ми страни – и кои са слабите. Често кокетирам със слабите си страни. Но това, което винаги се мъча да избегна, е самодоволството и самодостатъчността. А и студентите могат да ми бъдат деца. С тях усещам много по-остро разликата в поколенията. Преди 15 години не съм и помислял, че между поколенията е възможна такава драматична разлика. Може би защото вече усещам и бремето на културния опит, което в един случай е богатство, в друг случай ме превръща в кон с капаци. Не довиждам нито новостта, нито новината за нея..
Ние постоянно пишем, четем и коментираме написаното със студентите. Аз минавам с бръснещ полет над лекционния курс и гледам да работя през конкретни образцови текстове. Най-хубавото е, когато благодарение на дадени съчинения, написани от тях – понеже те обичат да пишат повече, отколкото да четат – се усетя по-жив. Или на тях самите им присветне: „Я, можело и повече!“ Или: „Я, можело и нещо друго!“ Действително съм се влюбвал два-три пъти в притегателни умове, умове, които могат да се превърнат в мирна градина. И тази градина, понеже те са бъдещи журналисти, да ангажира повече хора. Защото основната щета на българската журналистика е, че тя просто не обича читателите си, зрителите си, слушателите си. Тя се големее и не ги познава. Надменността на журналистиката все повече ме настървява. Не е коректна съвсем аналогията, но същото е отношението на българската литературна критика към българската литература.
Вижте още:
Видео интервю с писателя
Родени 71: 71 интервюта разказват истории на успели българи