Мариана Тинчева Еклесия е трудна за представяне. Не защото няма какво да се каже за нея, а точно обратното, тъй като тя се изявява на много поприща. Завършила е Международен туризъм във Варна, Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски” и курс „Основи на дипломацията” на Софийския университет. През 1994 г. приема духовно име Еклесия, което означава църковна. Работила е като екскурзовод, журналист, доброволец в хоспис „Милосърдие”. От 40 години прави скулптури от дърво и бронз. През 2001 г. след петата си самостоятелна изложба в арт – галерия „Труд”, подарява най-значителния си релеф от бронз „ХХІ век” на Нобеловия комитет в Стокхолм. Пише поезия и проза. Изнася авторски рецитали в София и в много градове в страната. Пише за християнството в различни вестници и списания, участва в телевизионни и радио предавания. Има издадени няколко книги: романът "Сън срещу събота", който е посветен на плевенската учителка Анастасия Димитрова, отворила през 1841 г. първото светско училище за момичета в една от килиите на църквата "Св. Николай" в Плевен; биографичната повест „Живот за вярата” (2003 г.), която е преведена на английски език; „Училище по благочестие” – сборник на християнска тематика с разкази за деца и ученици (2007 г.); „Непорочната жертва” – сборник разкази за хора с увреждания (2008 г.); „Пътувания във вярата” – пътеписи от Светите места (2009 г.) Удостоена е с национални литературни награди за поезия и проза.
Срещам се с Мариана Еклесия седмица преди най-големия християнски празник Възкресение Христово, за да ни разкаже за творчеството, светостта, Бог и вярата.
Вие сте многопосочен и много деен творец, като се изявявате на много поприща – пишете стихове, проза, правите пластики, изнасяте рецитали, пътувате. Винаги ли сте били такава?
Преди всичко като човек, който носи дълбоко в себе си вярата, благодаря на Бог, че досега, на 60-годишна възраст, Той ми е давал много здраве, сили, вдъхновение и ми е подсказвал кое е било най-доброто да направя, за да мога да имам радост и удовлетворение от своя труд, а той да бъде посветен на хората. Разбира се аз съм човек и понякога се уморявам. Имам периоди, когато си мисля, че това което правя няма смисъл – нито пластиките, нито писанията ми, защото те няма да направят света и хората по-добри. Но това не е така, защото дори най-малкото, което човек прави, има своето значение. Казвам го по-скоро не за себе си, а за всички хора, които са препасани с големия жезъл на думите. Думите понякога са по-силни от гранита, защото те могат да променят състоянието на човека. Както казва Орхан Памук: „Прочетох една книга и тя промени живота ми изцяло.” Ако четем мъдри книги, ще се стараем да подражаваме на добрите герои. Ако четем негативни книги – за кражби, насилие, убийства, ако гледаме такива филми и насочваме мислите си в тази посока, то ние, за съжаление, ще се превърнем в негативни герои.
Това ли е посланието на Вашите пластики – да направят човека по-добър и да го накарат да се замисли?
Не, не бих казала. Много от тях са направени с моето образно виждане за красиво. Смятам, че изобразителното изкуство, както ценността на всяко едно изкуство, е да прави човека по-добър. Не казвам нищо против авангардното, неразбираемо, грубо изкуство – човекът така е мислил, така е рисувал, така е написал. Но аз мисля, че изкуството трябва да облагородява човека. В тази насока се опитвам да работя. Доколко успявам е друг въпрос. Радвам се, че последната пластика, която направих от глина, е ангел, който носи Евангелието – младо момиче с крила, което държи в ръцете си книга с благата вест. Изобщо добрите думи, добрите вести за мен са в основата на всичко. Вече четиридесет години правя моите пластики. Знам, че не всички от тях са еднакво добри. Въпреки че не мога да оценявам сама това, което правя, ако седем-осем се запомнят, бих се радвала. Не може всичко, което човек е създал, да бъде винаги харесвано. Не съм академичен художник, макар че от много време посещавам ателието по скулптура в Националната художествената академия.
Имате ли любима пластика?
Не, всички са ми като деца. Понякога съм си мислела по-грозничките да изгоря, да ги изхвърля, но не бих казала, че имам любима. Когато хората ги разглеждат и ги питам кое харесват най-много, интересно е, че винаги се 
налага „Майката с двете деца”, „Така изглежда Земята, гледана от Луната” – това е една коруба от дърво, много пластична, с графична форма, наподобяваща земята, и „Влюбеното конче”. Но всеки човек харесва различно нещо, съобразно своя вкус. Моят символ са Пегасите и мисля, че те ще ме наследят. Много неща от дърво и от бронз съм подарила, много съм продала в труден момент, когато не съм имала пари, но съм безкрайно благодарна на Бог, че ги имам, защото смятам, че това е една част от моето богатство. Държа да кажа, че няма изкуство по-стойностно и по-значимо от реалната обич и любов към живия човек. Не би могло една картина или скулптура да е по-скъпа, по-важна и по-ценна от това – да помогнем на човек в момент, когато той страда.
Имате идея да направите параклис, в който да се молят хора от всички религии.
Това е една много стара моя идея, за която съм писала и говорила. Мястото е един невероятно величествен хълм Превалец в село Пасарел, на 30 км от София. От него се открива красива гледка към Рила, Витоша, Плана и езерото. Беше преди около петнадесет години, когато нямах никакви пари за нищо, дори за билет в автобуса.Тогава бях излязла на разходка високо над Превалец. Времето беше мрачно, но един сноп слънчеви лъчи огря хълма и чух мощен глас, който каза: „Тук!”. Не разбрах какво означава това, но след две-три седмици отидох там, където Бог ми посочи тогава. В съзнанието ми се появи сграда, където се събират хора за молитва от различни религии. Това е свързано преди всичко с вярата ми, че няма религия, която превъзхожда другата и Бог е Един. Той се проявява по един и същи начин навсякъде, в целия свят. Той е Вселената, Той е продължаващият живот на душата, но не само за православните или за католиците, а за всяко живо същество, което се ражда на тази земя. И независимо от нашата вяра в Него, ние ще получим Бъдещото царство и ще отидем там, където заслужаваме.
Радвам се, че можах да изпълня това мое намерение. През 2003 г. на хълма Превалец дойдоха хора от различни религии и се молихме заедно. Беше много хубаво. Малко се притеснявах, че когато се съберат повече хора, обикновено някой иска да доминира над другия и да докаже колко по-значима е неговата религия, колко по-важен е той, но цареше дух на смирение и на разбирателство. Сега продължавам да мисля за това и ако някога имам възможност, бих направила такъв параклис. Всъщност може би той вече съществува като такъв. В Тезе – църквата на третото хилядолетие във Франция, брат Роже Шуц е основал едно такова братство, където се събират вярващи от цял свят. Когато те общуват взаимно, осъзнават, че Бог е Един и всички хора трябва да се зачитаме, да се обичаме, което е основната Божия повеля. Такива благодатни хълмове с ангели на благовестието мисля че вече съществуват и на други места в света. Защо да нямаме и в България?
Бог ми е помогнал да осъществя много идеи, но може да не успея заради финансови средства. Мисля че, всяка религиозна общност трябва да има някакъв принос, да даде свои средства за изграждането на този храм, за да може нейни представители да се явяват и да общуват. Най-често става така: „Ние сме направили църквата, вие нямате право да влизате в нея”. Затова стигнах до идеята, че би трябвало Православната, Католическата, Мохамеданската и Будистката църква да дадат някакви средства, съответно да избират онези хора, които приемат и другите. Защото във всяка религия има хора интроверти, затворени в себе си, които не желаят да общуват с друговерци и екстроверти, които приемат изцяло другите и за тях различията нямат значение. Бих искала да кажа, че всяко благодатно състояние е реално, човек се чувства сигурен, както "отворените", така и "затворените". Лично аз приемам всички с отворено сърце и не търся разликите в религиозните изповедания, а приемам, че вярват в Твореца и трябва да се обичат.
В началото на 2009 г. излезе най-новата ви книга с пътеписи от Светите места. Кое е мястото, което най-силно докосна сърцето Ви?
В края на първа част, след последния пътепис съм написала, че при търсенето на Бог навсякъде, където отивах, осъзнавах, че Той е там, където и да Го търсим, Той е винаги сред нас и сред хората, които ни обкръжават. Защото Христос е казал: „Ако някъде не ви приемат, напуснете и кажете: „Мир на вашия дом”. Но когато Бог ни е повикал някъде, Той ни помага да Го открием. Бях в Африка – разбрах, че Той е там, в Израел – също, но навсякъде, не само на гроба Господен или във Витлеем. Намерих го във Франция, Австрия, Италия, Гърция, Румъния. Нямам предпочитано място. Навсякъде оставях частица от себе си, за която си казвах, че някога ще се върна, но продължавам да търся други страни, където да оставя част от сърцето си.
Това означава ли, че ако човек носи Бог в сърцето си, където и да отиде, ще Го намери там?
Ние по начало носим Бог в себе си. Ако Той не е в нас, нашето тяло вече е мъртво. Ако Той отнеме душата ни, ние вече не бихме могли да живеем. Затова докато сме живи, Бог винаги е с нас, винаги е около нас, но ние не сме винаги с Него.
Може ли да съществува християнска святост в ХХІ век?
В наши дни вероятно може да става дума и за святост, макар че тя е 
твърде далече от това, което според заповедите Бог иска от нас. Светостта е изпълнена със смирение, с въздържание, със съкрушение от собствените ни грехове, с опит да познаем себе си – какво Творецът иска от нас. Разбира се в последните години този вид святост не се налага нито от медиите, нито в социалния живот,където виждаме проява на пълни антихристиянски изяви – като например широко се предлага порокът прелюбодейство. От екрана на телевизора редовно гледаме как един човек спокойно може да има много съпруги, съпрузи или любовници. Разрушава се святото християнско семейство на майка, баща и деца. Кражбата и убийството, насилието и агресията изпълват както целия информационен фон, който приемаме от сутрин до вечер, така и речниковия ни фонд; духовните чувства, с които се изпълваме. Подозрението, негативните оценки към събития и хора изобилстват през последните години. Това е криворазбрана свобода, криворазбрано християнство. За мен е парадоксално, че за времето, когато се отвориха църквите, всъщност много повече се увеличиха пороците. Не прави чест на страна като нашата, това че в последните двадесет години сред децата се увеличи в геометрична прогресия наркоманията. Това беше познато и преди 1990-та година, но според статистиката тя вече е в много големи размери. Да не говорим за една ранна сексуалност. Това са противохристиянски прояви. На тях посветих пет години от живота си – работих върху темата за влиянието, което оказват медиите върху физическото и психическото здраве на хората – на по-възрастните и на подрастващото поколение.
Работила сте една година като екскурзовод в Клисурския манастир край Берковица. Какви хора посещават манастирите?
Когато отец Антим, игумен на манастира, ме покани през март 2007 г., той ми каза: „Тук идват много хора, ти ще бъдеш екскурзовод и ще говориш за Бог." Аз си мислех, че в планината между Берковица и Вършец едва ли ще дойдат толкова хора. Но не бях права – от ранна утрин, до късна вечер вратата на храма беше отворена. Идваха стотици хора на ден, особено в събота и неделя.
Тук ще направя едно отграничение – идваха хора за кръщавки и венчани, които търсят ритуала. Те искат да се венчаят или да се кръстят, за да им помага Бог, да ги пази, да имат повече пари или защото ще пътуват.
Но за мен много по-интересни и са повод за нова книга, изповедите на хора, които идваха в много тежък момент – да речем пострадал някой и лекарите са казали, че няма надежда за живота му. Те идват и питат: „Какво да направим? Как да накараме Бог да помогне?” За мен е поразителен примера на млада жена, която искаше да сподели: „Бог ме наказва, защото имах прекрасен съпруг, но преди една година започнах интимна връзка с друг мъж. Влюбих се в него и не мога да спра да го обичам. В деня, когато исках да обява тази връзка пред моя съпруг и пред детето ми и да им кажа, че ги оставям, едно приятелче изби окото на моето дете. То ослепя с едното око, а лекарите сега казват, че е застрашено и другото. Вчера една кола блъсна майка ми. Аз приемам, че всички тези несгоди се стоварват върху мен заради моята грешка на прелюбодейство.” Когато започнат последиците от извършения грях, човек идва и започва да пита какво да направи, за да спре това напрежение, мъка и чувство на вина.
Това означава ли, че българинът се сеща за Бог, само когато дойде някакво нещастие?
За съжаление е така. Разбира се, нищо не може да бъде универсално. Познавам много вярващи, монаси, монахини, които страдат по същия начин и духовно, и физически. Не можем да разберем Бог, защото Божията воля е неизследима. Може да се даде изпитание и страдание на една душа, която за нас изглежда невинна, но Бог знае защо го дава. Ето защо вече не мога да кажа: „Теб Бог те наказва, защото имаш грехове.” Преди всичко трябва да знам и да помня моите грехове, без да мисля за греховете на другите.
Все пак човек намира Бог – в църквите и манастирите, нали?
Да, но преди всичко влизането в църква и запалването на свещ не е достатъчно. Успокоението на душата настъпва след разговор. Ние трябва да имаме много добре подготвени духовници, които да не казват: „Ти си грешен и виновен”, а да се опитат да разберат човека, да му препоръчат да се обърне към миналото си и в съкрушителна молитва да попита Бог защо получава това страдание. Ние грешим най-често несъзнателно и продължително, затова и продължително изкупуваме грешките си.
На снимките:
1. Мариана разговаря с една от своите пластики.
2. Пластиката й "ХХІ век", която Мариана подарява на Нобеловата фондация през ноември 2001 г. в знак на надеждата й, че въпреки всички конфликти днес, бъдещето на децата ни е благословено с мир.
Вижте още:
"Второ пристигане на Малкия принц" е новата книга на Мариана Еклесия