Ако Джон Стайнбек беше жив, би ми препоръчал: „Идеята да се събере в едно изречение!” Е, добре. Изречението гласи: „Изпитвам непреодолимо желание да пиша за славата и богатството.” А човек не трябва да противоречи на добрите си намерения.
По природа съм скитница. С очите си видях и много прославени, и много забравени градове на света. Срещах се с разнолики, разноезични поселници, живях кратко с непознато племе. И знаете ли какво разбрах? Че понякога надарени личности остават незабелязани – не защото не им достигат талант и трудолюбие, а защото са родени в страна, която не може да смае великите държави с друго, освен с истината, че съществуват. За мен това е несправедливо. Незабелязани остават онези народи и хора, които нямат политически претенции, не са с развит стандарт, не водят войни, неутрални са, нямат претенции…
През 1985 г. в разкошния замък Шонбрун във Виена малка група българи се запознахме с момичета и момчета, туристи от Ню Йорк. В центъра на Европа ние не успявахме да намерим пътя към двореца Белведере. Едно момче от Америка попита от къде идваме и аз му казах, че сме от България.
– България близо ли е до Рим? – потърси карта в раницата.
– Много повече, отколкото до Ню Йорк – ядосах се, че моята страна (макар и малка) e по не позната от един град (макар и голям). Веднага се сетих, че хората на Калахари не знаят нито България, нито САЩ и с това си невежество, представете си, се справят с живота не по-лошо от жителите на София и Ню Йорк.
През двадесетте години на нашия век, когато Стайнбек учел в Станфордския университет и разбрал, че ще стане писател, неговата преподавателка Идит Мърлийс го посъветвала да живее в Европа, защото в Европа бедността е нещастие, а в Америка – порок. Може би учителката е имала право; убедена съм, че е така до днес. Но съм забелязала и друга закономерност. Средствата, колкото да са необходими и да помагат на писателя да се развива, толкова му отнемат борбата за опознаване на живота. Парите са нужен нож в кухнята на твореца – оттук насетне всеки сам носи риска колко, какво ще отреже.
Когато продал на добра цена „Убийство при пълнолуние”, Стайнбек се подписал като Питър Пип, защото е знаел, че написаното е нещо за печелене на пари. Той е разбрал, че е пожертвал писателската си чест; чувствал се е толкова обидно, че е искал компромисът му да остане в тайна… Аз също съм писала за пари и съм съзнавала, че правя компромис със своята съвест. Всеки път съм се питала не е ли по-честно да продавам на улицата сандвичи, но да не служа на конюнктурата, която винаги се нагажда заради власт и пари. Питала съм се, но никога не съм продавала на улицата сандвичи. Боли ме от тази истина. За нея намирам утешение с факта, че много художници в миналото също са се раздвоявали: творили са веднъж, за да погасяват дълговете си, втори път – за безсмъртната истина. Защо ли тези двуединни, но и двулични истини не живеят под общ покрив? Защо книгите, които най-смелите мъже са заплащали с главите си, след време струват изключително скъпо? Все още не смея да отговоря, но знам, че ако един пишещ натрупа приживе състояние, трябва да провери къде е сгрешил. Творецът не трябва да служи на евтиния пазар и богати работодатели. Честното изкуство стои над политиката, парите, славата – над техните върхове и падения. Освен това, докато авторът върви по земята, все още може да вдига шум, да създава илюзии за личното си величие, да подкупва меценати. От момента, в който часовникът на живите престане да бие за него, започва безпощадният закон на забравата. От този закон са се спасили малцина.
В една дълга зима, когато мислих, че писането завинаги си е отишло от мен, препрочитах различни съвети как можем да си върнем вдъхновението. Някъде прочетох, че е добре да се заловим със стихове, понеже поезията е математика на писането. Опитах и разбрах: пресъхне ли веднъж кладенецът на творческата магия, изчезва живителната влага и на поезията, и на музиката, и на възвишената образност. Всички страници, написани от една празна душа, са като рисунки с тебешир – изтриваш ги и ги забравяш. А нали знаете какво превръща купчина камъни в храм, пък рисунките с креда – в библейски стенопис? Това е миражът на онази идея, която пали огъня без докосване и превръща все още ненаписаното слово в живот. Това е ласката, с която искате да стоплите нечия премръзнала в забрава душа. Утехата, с която се опитвате да въздигнете нечий разрушен дом. Дълбоката съпричастност с онзи, загубил любимия човек… Няма значение, че след време от спомените за това вдъхновение боли – то е изпълнило своята благотворителна мисия. Било е слънце, озарявало само вашата чиста душа; осветявало е само вашите копнежи да възкресите; обличало ви е в мъката от вечни, безответни тайни. Вдъхновението ви е изгаряло до болка, а вие сте заспивали с молитва – да не си отива! Нали?
Знам, че в галопиращите милионни градове с опустошителни амбиции, за твореца е трудно да намери искрена личност, даряваща му вдъхновение. Ако имам право, бих му препоръчала връщане към природата: към пръстта, дърветата, конете, гнездата. Там някъде авторът ще чуе да трополи колесницата на забравеното му детство – неговото детство, и детството на века, който успя да освободи атома, но да бронира човека. Всички сме тръгнали от земята. Преселението към примамливата цивилизованост ни е отнело мириса на окосена трева, грохотът на магистралите ни е направил глухи за песента на славеите. Отчуждението ни е стегнало в паяжините на недоверието, а битката за преуспяване отдавна не е кърмила душите ни с човеколюбие. Кое изкуство на разкрепостения век може да ни изненада толкова, че да ни облагороди и промени? И защо ни е всъщност то, ако създадено за пари, води чувствата ни към блудни страсти или угнетяващи чувства?
Несправедливият бич за таланта изпитах, когато бях в селището Тенге Ненге в Зимбабве. Събрало чернокожите 
си поселници край вечните извори на живота – водата и любовта, Тенге Ненге е известно със скулптурите си, както Япония е прославена с техниката си. Това селище по нищо не се отличава от хилядите бедни села на Африка, но тук, под открито небе, видях такова изкуство, на което биха завидели най-известните салони на Европа и Америка. Това бяха човешки глави, обърнали мислещ поглед към небесата, сякаш от там получаваха сведения за живота на нашата Земя. Бяха каменни примитиви, които със силата на въздействието си се докосваха до съвършенството много повече, отколкото нашите опити да го постигнем в звуци, багри, форми. И там, сред каменната грамада на необозримия свят, срещнах най-предания скулптор, когото съм виждала. Казваше се Маккина. Трябва да беше около петдесетгодишен. Облечен в дълга, окъсана дреха, той успя да се стъкми пред фотоапарата с кепенце, с протрит панталон, боси крака, прашен. Тези най-общи черти по нищо не го отличаваха от останалите негри наоколо. Но забелязах, че съществото му излъчваше смирение на художник, осъзнал, че камъните край Тенге Ненге са хиляди, а той не може да „съживи” всичките. Не е постъпвал в художествено училище, не е учил изкуство. Ако имаше възможност да вдиша отровния въздух на милионните ни градове и да надникне в ателиетата на прославени съвременни художници, дъхът на негъра навярно би спрял от почуда. Но Маккина не е напускал Тенге Ненге, защото имаше много работа, изключително ръчен труд, а беше и гладен. За пакета храна, който му оставих, ми подари две малки каменни пластики. Паметта на камъка е по-трайна от човешката. Затова и след няколко века тези фигури ще могат да разказват, че на света е имало скулптор Не богат, не известен, но това не му е пречило да прави изкуство.
Като се върнах в столицата Хараре, започнах да пиша за самобитния отшелник, ала той се превърна в танталов писец за опитите ми да го обрисувам. Всеки път, щом поемах молива, той сякаш стъпваше с босите си крака върху листите и питаше: „Защо лъжеш? Това не съм аз!” Една сутрин безсилието на думите ме възбуди в тръпка за път, грабнах фотоапарата и хукнах отново към онази открита африканска галерия. Исках да снимам стотици пъти неподатливия за описание мъж, за да изпратя снимката му до много градове. Вървях към колибата в края, лутах се, ровех крака в пепелта, където негърските момичета са танцували край огъня предишната нощ. Озъртах се, бавех се – преследваше ме гордостта на влюбена жена, която не иска да признае чувствата си. Най-сетне тръгнах към сенчестата страна на гората, където преди десетина дни Маккина сам обработваше огромен камък. Когато стигнах мястото, устата ми се отвори от изненада, а тялото ми изтръпна. Негърът лежеше, затиснат под тежестта на своята скулптура. Навярно в агония, но все още жив, дребни насекоми нападаха тялото му. И в този миг, стъписана от фаталното си закъснение, видях истината, която струва повече от стотици изписани страници и фотографии. Според инстинктите за спасяване на живота художникът би трябвало с последни усилия да отблъсква от гърдите си камъка. В тези няколко мига обаче, докато стоях и все още не можех да повикам помощ от колибите в другия край, видях как свръхинстинктивно негърът прегръщаше работата си; пръстите му едва побутваха полирния диск по повърхността на камъка. С надежда, че може да завърши последната си творба, човекът беше забравил себе си! Мисля, че това е законът на всички честни изкуства – силата да прегръщаме камъка, който ни убива! Ако живееше в Ню Йорк, Маккина щеше да бъде прочут. Щеше да има огромно ателие и машини за обработка на камъка, да разполага с всички удобства, каквито имат известните скулптори, защото щеше да бъде богат. Но в никакъв случай той не би прегръщал посмъртната си творба, защото вече щеше да е разбрал, че тя му отнема насладите на живота. Не съм сантиментален човек. Привиквам да приемам неуспехите и болката с хумор. Другояче не би могло да бъде. Животът е пълен с поражения, а жаждата ни за съвършенство е по-трайна от дишането, от инстинктът за насъщна храна. И понеже съм слушала как хора с един език, но с различен портфейл спорят неразбираемо за бедността и богатството, винаги нося между зъбите си истина, написана преди двеста години от французина Монтескьо. Трябва да е доста ценена и проверена от времето, щом се преписва до днес: „Разкошът винаги е пропорционален на неравенството в състоянията. Ако в една държава богатствата са разпределени по равно, разкош няма да има, тъй като той се основава само на онези удобства, които привилегировани хора си създават чрез труда на другите.”
Има нещо, което ме вълнува повече от тези истини. За разлика от Ню Йорк и Рим в Тенге Ненге не кацат самолети; не прииждат туристи както в музеите на прочутите градове. По тази причина малцина от нас ще видят чудесните каменни колоси, обърнали питащ поглед към загадките на Вселената. Никой няма да научи за художниците, които заслужават международни награди, а умират, преди да получат храна или дреха. Край океана в Ангола гледах как надарени деца рисуват по мокрия пясък, защото нямат хартия и бои. Мълчаливи, боси, забравени, те безвъзмездно създаваха неподражаемото си изкуство, докато една рисунка на известен майстор се продава за милиони. Такова нещо не се приема с чувство за хумор, пък аз изобщо не искам да го приема. Не само заради съдбата на безславните таланти, колкото че не смогваме да се докоснем до искрите на таланти като Маккина и негови потомци. Ето защо реших да напиша до онези творци, които приживе успяха да натрупат състояние. В една малко известна страна, в едно селище на добри, работливи поселници, върху слънчев хълм да изградим кула за изкуството на неизвестни автори, които вярват, че творчеството дава много повече наслади от богатството, защото се създава от единици, а принадлежи на всички. Пазя много адреси. Бих вложила своята скромна лепта в издирването на други като Маккина. Струва си трудът. Нали?
Юни, 1989 г. гр. София
Послепис след две години
Като прочетоха посланието ми, много хора ме обвиниха:
– Монтескьо е демоде и ти си като него. Вместо да съчиняваш фантасмагории, по-добре е да пишеш любовни романи, криминалета, вести от подземния свят. Трябва да бъдеш сензация – иначе ще печелиш пари, като продаваш сандвичи или като правиш дрънкулки.
Други, бързо натрупали състояние, рекоха:
– Само мързеливите и некадърните са бедни! Не си ли като тях?
Няколко благодетели, готови да дадат част от състоянието си за мечтаната кула, безпомощно вдигаха рамене:
– Нямаш алтернатива, не предлагаш изход за бедността.
Едва ли има един, който може да предложи верен отговор за богатството, бедността и талантите. Нямам претенции, че мога да дам храна на много гладни художници, да им осигуря подслон; нито мога да превърна думите си в оръжие. Но по наследство във вените ми тече кръв и барут, които понякога се взривяват… В мигове на покой си мисля, че ако днес отведем децата в утопично царство на далечен остров, след време на Земята ще има суша, засята само с добри семена. А едно съчинение на малчуган ще започва с думите: „Имаме една голяма кула…”
Март, 1991 г. гр. София
(Есето е публикувано в литературни сборници)
Послепис след двадесет години
Нашата родина България вече е в огромното семейство на Европейския съюз. Би трябвало столицата ни да е известна като Атина, Виена, Ню Йорк, Париж, Рим, Страсбург, Токио. Градовете са подредени по азбучен ред, за да не се накърнява достойнството на държавите. Не знам дали София е така прочута, но в България живеят много даровити писатели и художници. Ние не започнахме изграждането на желаната кула, понеже безславните автори нямат пари. Пишем и рисуваме почти всяка нощ, тъй като от сърцето на сиромах човек излизат скрити съкровища. Пък нямаме пари дори за бои и платна; за издаване на книги, за нотни пиеси. От двайсет години в България хартията е на цената на златото, за хората средна ръка животът е на цената на хляба. Как един писател ще си издаде книжките, щом няма пари за делника и не получава хонорари като богатите световни писатели? Тяхната литература в София е океан, който ние нито можем да преплуваме, нито можем да изпием, а много от пишещите ни сестри и братя са в очакване да станат бестселъри. Суета на суетите – пак си оставаме без почит в родината и извън нея.
Освен това не мога да разбира как духовният свят на моята родина от кротък и благодатен се превърна в ужасен, чер, заплашителен. От екрана гледаме и слушаме само вести за катастрофи, разводи, убийства, земетръси, бедствия. Всичко, което ни втълпяват събитията днес, ни задължава да мислим, че утре слънцето няма да изгрее, защото Бог ни е сърдит. Той винаги има право.
През пролетта на 1999 г., когато духът на България вече беше свободен, но доста горчив, една бомба от войната в съседна Сърбия падна по грешка в квартал на София. Ние българите много се уплашихме и решихме, че настъпва краят на света. Не знаем какво са мислили по този въпрос хората с хиляди изсипани бомби в градовете им. Любителите на апокалиптични усещания в някои църкви на Балканите започнаха да изчисляват месеца, деня, часа за края на Земята. На площада пред Народното събрание видяхме обезумяла от страх майка. Прегърнала двете си момиченца, тя викаше: „Не давам децата си!” Имаше и други като нея, изповядващи свободно чувствата си. Освен бомбата от войната в Сърбия, с постоянната безработица, с безмилостното поскъпване на храната, лекарствата, тока у нас, ние обедняващите наистина си мислехме, че настъпват последните ни дни. Но с ограничения си човешкия ум не прозирахме колко щедро е майчинството на Земята.
В едно списание през януари 2007 г. прочетох, че преди близо сто години известният писател Самюел Бекет се е опитал да наложи чрез словото си нова епоха – време на тревожни предчувствия, мъка по несбъднато очакване на мечти. Бекет с неговите наследници до голяма степен са успели да вбият мрачните си творчески прозрения в цивилизования свят чрез постепенно проникване в съдържанието на филми, книги, пиеси, изкуство. Днес и в нашата страна библейското Откровение се тълкува така: ако отидеш в една телевизия и кажеш, че според тайните изчисления на древни гадатели краят на света ще настъпи след 328 дни, веднага ще те поканят да съобщиш сензационната новина пред зрители и слушатели. Ако сърцето ти е пълно с добри предчувствия и кажеш, че Земята ще бъде слънчев дом за десетки поколения в бъдеще, служителите ще те погледнат неодобрително и ще попитат: „Кой ти го съобщи? Как можеш да го докажеш?” Излиза, че колкото повече „пророчески” гадости предлагаш, толкова си по-актуален, харесван и ставаш богат. Не искам да ставам звезда от такава измислици.
В личното ми тефтерче за откровения, получени на сън, има едно, записано с огромни цифри. Беше след пореден случай за заплаха от Второто пришествие, защото по Земята се събаряха кули и започваха нови отмъстителни войни. Гледахме тези ужасни неща почти денонощно, треперехме за нашето парченце суша, а една заран в съня ми премина светещия глобус на Земята. Високо над нея се чу глас: „ТЯ ЩЕ СЪЩЕСТВУВА ОЩЕ 6 000 ГОДИНИ, ЗАЩОТО МИ Е СКЪПА”. Разбрах посланието на думите в Словото, знаех чий е гласът, който ги съобщи. По-късно стана ясно, че не само аз съм получила такова откровение. Понеже ние все нямаме възможност да изградим кула за безславни миротворни таланти, решихме да създадем нова епоха за братолюбие, надежда и радост сред хората. Любов и надежда не се правят с пари, затова на всяка цена ще успеем! В същото време съзнаваме, че докато великите сили коват все по-мощни оръжия, група безславни автори не могат да бъдат център на нова епоха. Но приемаме, че любовта е по-силно оръжие от ракетите и заплахите на великите сили. Затова ще напишем върху камък думите за онези 6 000 години, които никой от нас няма да доживее. Нали камъкът има по-трайна памет от човешката, очакваме, че написаното ще бъде прочетено след нас – хората да не се плашат от войни, земетръси, тайфуни, изригващи вулкани, бедствия. Обещанието за живот на Земята е от Онзи, който движи звездите, планетите, хората, съдбите, вятъра, любовта…
Започнахме епохата на благоволение с детска рисунка на Слънцето и Земята. Приемаме творчество само от честно и чисто сърце. Това ще бъде нашето нетленно завещание.
юни, 2011 г., София
Прочетете още:
Мариана Еклесия гостува на "Поетично кафене"
Интервю с Мариана Еклесия: Бог винаги е с нас, но ние не винаги сме с Него
Скулптурите на Мариана Еклесия