"Разказите на Букарски са като пънкарски купон в македонско студентско общежитие: тресня, евтин алкохол и мизерия, но от време навреме някой казва по нещо толкова блестящо, че дори не си сигурен дали си чул правилно.
Букарски е болезнено честен: пише само за неща, които наистина е преживял, ненавижда македонските класици и Паулу Коелю и се кълне в Буковски, Фанте и Селинджър.
Представям си как пие на една маса с Тома Марков и Момчил Николов, докато не ги изхвърлят и тримата от бара.
В най-добрите си моменти прозата на Букарски става толкова бясна и пълнокръвна, че сякаш напира да се измъкне от страницата и да ти фрасне един по носа: "ако съм знаел, че ще стане политик от него, абе не летва бе, абе щях светофара да изкъртя от кръстовището и с него да го утрепя.""
Това казва българският писател Богдан Русев за македонския писател Алекс Букарски. И двамата са млади и талантливи, но Алекс е по-млад – едва на 23 години. В момента е студент по филология в Скопския университет, но иначе е роден в Битоля.
Букарски обяснява мотивите за навлизането си в литературата така: "Това, което съм чел от македонските автори досега, не ме задоволяваше, защото македонските автори не работят с теми, които ни засягат и ни мъчат, аз третирам епохата на прехода."
Първите си разкази публикува пред скромна публика в собствения си блог в Интернет, както и в някои от популярните македонски портали — “Опасна багра” и др.
През декември 2006 г. става официозен – печели конкурса "Електролит" за най-добър разказ, както и конкурса "Новите" за най-добър дебютен ръкопис на издателство "Темплум". Ръкописът е издаден в дебютната му книга "Люде, на които не им се отваря парашутът". В Македония тиражът и допечатката към него са изчерпани за около две седмици.
В България “Люде, на които не им се отваря парашутът" се издава от сдружение "Словото". Книгата п
редставлява сборник от разкази с автобиографични елементи, описващи живота в Битоля и Скопие.
Промоцията на книгата се състоя на 22 май 2008 г. в Журналистическия факултет на СУ " Св. Климент Охридски”. Тогава младият македонски автор сподели: "Цялата работа започна от блог. Интернетът е възможност за запознаване, за комуникация. Много по-голяма свобода имам, когато пиша в блог. Моята литература има социална и политическа функция".
Три положителни героя
„…ей, ей… ай чакайте… ей… ай полека… е така… айде почивка малко… сега аз да кажа нещо… значи така… ти, Букарски, си някак учен, ама недоучен. слушай ти сега, шо
ке ти каже на тебе Червото, окей!?
Не знам какви глупости ви учат там в даскало, но ако си в крак с действителността, би трябвало да схванеш, че вече нема герои бе, бате. Нема вече битки, борби, патаклами, рамбовци и революционери.
Умреха тия времена, и ако са ти дали там право да дращиш, нема да дращиш за някакви си "положителни герои”, както беше навремето.
Ще пишеш за люде като нас и подобни на нас. Мизерници, празнодумци, безнадеждни случаи, сиромаси… ама все пак – хора с голямо сърце… и с мнооого големи топки!!!…”
Люде, на които не им се отваря парашутът
“…имаше и други герои, които редовно се събираха в сайберо. Второстепенни.
Предимно идваха от кварталите Баир, Генимале…
Най-вече бяха трийсетгодишни – с оскъден трудов стаж, с язви, с непечеливши тото-фишове, с провалени съдби.
Бакшиши, келнери.
Преди да изпият на екс чашата с ризлинг, презрително говореха – "що друго можи да се работи во той посран град“.
От време навреме се появяваше пиян или дрогиран – кой го знае – Златко Морисъна, някогашен рокендрол цар на околността, фронтмен на пънк-рок бенда "Кактус“. През последните две-три години свиреше чалги по кръчмите и народно по сватби, рождени дни и кръщевки.
Неговото "соло“ многократно отекваше в сайберо:
"със себе си всякога си нося огледалце. Насред некоя песничка от Саша Матич го вадя и се оглеждам в него. Питам се – Злате, ти ли си това, бе братко…? Не бе, не съм аз. Идея си немам кой е човеко, това трябва да е некой друг!…“