Обвита в митове история и наситена с приключения фикция се смесват на страниците на историческия роман „Осман 1. Любов” (ИК „Сиела”) от видния турски писател Беязът Акман. Книгата проследява създаването на бъдещата Османска империя, която ще хвърля сянката си над Европа векове наред, и раждането на един герой, чиято цел е да спре жестокото насилие над рода му в Анатолия.
В края на XIII век из Анатолия властват кръв и насилие. Монголите хвърлят сянката на ужаса от Изток, кръстоносците настъпват безмилостно от Запад, а безпощадните асасини раздават жестоката си справедливост. Наместниците на императора на Византия – т.нар. губернатори, пък имат за цел да избият турците веднъж завинаги. В целия този хаос в прашната шир на Мала Азия ще се издигне герой, който има волята да се опълчи на насилниците и да покаже, че кайъните са повече от поредното племе в района. Този красив и силен младеж е Осман – роден лидер, който е символ на надеждата и справедливостта за своя народ, притиснат в ъгъла.
Как започва историята на Османската империя? Колко важна е ролята на създателя на тази империя – Осман, чиито детство, младост и духовно израстване в манастира на шейх Едебали са описани художествено от изтъкнатия турски писател Беязът Акман на страниците на „Осман 1. Любов”? Какво място заема в тази история прелестната Рабия и как едно предателство променя напълно хода на историята?
Историческият роман разказва още за първите схватки на Осман с рицарите и губернаторите и разчистването на сметките с асасините. „Осман 1. Любов” е майсторски написана художествена история за създателя на Османската империя, която за векове наред ще хвърля сянката си над Европа, но едновременно с това е и история за една страстна, изпепеляваща любов, която се разгръща на фона на безпощадно насилие и варварски пролята кръв.
За автора
Беязът Акман (1981) е родом от Кастамону, Турция. Завършва английски език и литература в университета „Боазичи” в Истанбул, а пред 2004 г. заминава със стипендия „Фулбрайт” за САЩ, където защитава докторантура. През 2010 г. е приет с разработките по доктората си като специален изследовател в института „Смитсониън” във Вашингтон. Акман чете лекции в Университета на Илинойс за възприемането на исляма и турците в западната литература, като често се изявява като лектор и на международни конференции. Автор е на редица публикации по темата в авторитетни академични издания, а негови художествени текстове са публикувани в различни турски печатни издания. Беязът Акман е носител на престижната награда „Яшар Наби” (2003).
На българския читател Акман е познат с историческите романи „Първият ден на света” и „Последният сефарад” , които са част от поредицата „Империята”, за написването на която авторът прекарва пет години в проучвания на исторически източници.
Откъс – Беязът Акман – „Любов”
Земята беше на небето. Небето беше на земята.
Светът беше с главата надолу; мътен и замъглен…
Кап… кап… кап…
През дупката на кафявия чувал се показа едно обърнато обратно светлокафяво око и огледа наоколо.
Докато младият мъж гледаше с едно око през мъничката дупка на нахлузения на главата му чувал, чуваше само това капене. Очите му ту се отваряха, ту се затваряха и светът ту просветляваше, ту потъмняваше.
После усети топлата течност, пълзяща от бузата към косата му.
Топлината на кръвта започваше от шията, стигаше до челюстта, оттам пролазваше към върха на ухото, събираше се в дъното на чувала и покапваше на земята.
На небето имаше зелена трева, а на земята – небесна синева…
Слънцето на земята беше скрито зад черни облаци, а по небето бяха израсли дървета. През дупката земята изглеждаше обър-ната, ограничена и мътна.
Кап…
Още една капка кръв падна на земята… После отново тъмнина…
Младият мъж се опита отново да отвори очи въпреки бученето в ушите и ужасяващото главоболие.
На небето видя дърво. Корените му сочеха нагоре, а клоните – надолу… Яворът, вероятно двувековен, беше далеч и стоеше на хоризонта обърнат обратно.
Младият мъж едва повдигна глава. Бедрата го боляха силно, завързаните на гърба му ръце висяха надолу и раменете му се опъваха до изскубване. Особено лявото бедро болеше като отрязано. С голямо усилие беше успял да повдигне глава и щеше да я удържи така най-много няколко секунди. Лутащият се между припадъка и будността поглед се отправи през дупката в чувала към краката му.
Потъмнялата от засъхнала кал и мръсотия бяла риза висеше на парцали, а черните му шалвари имаха дупки на коленете.
Разбра, че е увесен с главата надолу от клона на голямо дърво като жертвено агне. Също както касапите пробождат мускула на лявото бедро на големия вол, за да го закачат с кука на пръта, и той беше провесен от дървото на остра и ръждива кука през лявото бедро. Кръвта от раната течеше от бедрото надолу по тялото му като река Сакария.
Яката му като мрамор гръд, стегнатият като стомана корем, приличните на железни пръти ръце… Всичко беше надупчено, като че го бяха гризали свирепи мишки. От мургавата кожа, по която въздишаха най-красивите девойки в селото, сега шуртеше кръв като от пробит мях… По черните му вежди беше засъхнала кал. И как беше изпаднал в това положение, след като и най-силният борец не успяваше да го надвие?
Кап…
Това вече не беше кръв, а сълза. Процедила се от светлокафявите очи на младежа сълза… Не от болка, а от гняв…
На три педи под главата на ранения, в пръснатата по земята трева, се беше образувало кърваво езерце. Вече и сълзите му капеха в това черно-червено езерце.
Всичко свърши! – помисли си младият човек. – Всичко!