Лиляна Дичева е живописец, съпруга на писателя Стефан Дичев. На 12 септември 2008 г. тя представи юбилейна изложба „Гирлярди от хора” в СБХ, а тази седмица, на 25 октомври, художничката става на 80 години. В нейните картини винаги център е човекът на фона на градската среда или космоса. Творбите й са драматични, експресивни, колоритни. Главната тема в тях е хуманизмът. Ето какво сподели тя в това интервю, дадено специално за Kafene.bg.
Наскоро имахте изложба юбилейна. С какви емоции я направихте?
С много труд, защото не е лесно да правиш сам изложба. Трябват много месеци подготовка. Направих първо един албум-каталог, в който събрах по-интересните работи от последните двадесет години. Подобни неща сложих и в изложбата си. Аз много се интересувам от обществени проблеми и мисля, че картините ми биха могли малко да помогнат за нещо по-човешко. Не искам картините ми да украсяват стени. Затова не съм рисувала пейзажи и цветя. Интересуват ме по-сериозни проблеми, защото България винаги е в криза и би трябвало и ние, художниците, да се занимаваме с по-сериозни неща.
Кои личности са оставили отпечатък върху Вас като художник?
Бях ученичка на Дечко Узунов, който ни научи преди всичко на вкус. Той беше много елегантен, красив човек, много свободомислещ. Кирил Цонев е вторият професор, който много уважавам. И от него много научих. Той познаваше цяла Европа, знаеше много езици, класиката я познаваше из дъно. Освен това съм пътувала много със съпруга ми. Слава Богу можахме да обиколим главните музеи на Европа. Най-вече човек се учи в музеите – от големите художници. Те не са много – истинските големите живописци, които са създали красива живопис са десет-двадесет. Най-вече от това се вдъхновявам. И аз винаги се чудя като видя хубава картина защо страшно ми се приисква да започна да рисувам. Въпреки, че знаеш, че онова ниво никога няма да го постигнеш, но се запалваш и започваш да работиш.
Как един художник намира стила си и как бихте определили своя стил?
Стилът се намира с много труд и с години работа. Целта е да намериш себе си, да разбереш какво можеш и какво не можеш. Аз например мога да рисувам само хора. Просто съм психолог. Обичам психологията, обичам човешките лица, човешките състояния. Но трябваше да намеря и техническия израз на всичко това и с много труд стигнах до моя експресионистичен стил. Картините ми са с по-силна изразителност, с по-силна емоция. Дори един много известен наш режисьор ми се обади по телефона и сподели, че е бил на изложбата и това е „най-сърдечната изложба”. Много ме зарадва тази дума. Старая се да съчувствам, доколкото мога, на хората и на техните проблеми.
Какво Ви вдъхновяваше в началото на творческия Ви път и какво Ви вдъхновява днес?
Аз от съвсем малка рисувам. Нищо друго не съм искала освен да рисувам. Но докато учех в Академията и след това, най-много исторически работи съм правила. Благодарение на съпруга ми – Стефан Дичев, известен писател на исторически романи, съм нарисувала много исторически личности – Левски, Ботев, Раковски, Бенковски. Илюстратор съм на всички му книги и исторически романи: „За свободата”, „Подземията на Сен Жан Д’арк”, „Пътят към София”, „Завоевателятна миражите”. Даже и на последния му роман за Александър Македонски, където тематиката беше по-трудна, защото костюмите са от древността. Много се занимавах с историческата тема. Особено Левски за мен е идол. Не мога да се начудя колко са били умни, красиви външно. И Левски, и Ботев – физически са били красавци, а Стефан Караджа е бил абсолютен красавец. Етика и естетика се сливат в тях. Затова са безсмъртни. Но постепенно моят личен стил се оформи и кристализира по-скоро като един повик към хуманизъм, към човешкото.
Кое беше първото Ви участие в изложба?
Отдавна, още като студентка в Академията. Първата ми картина, която много се хареса още тогава е „Вапцаров преди разстрела се прощава с майка си и жена си”. Баба Елена лично дойде да ми позира. Това беше първата ми голяма картина.
Вкусът към поетите го имам много отдавна. Аз много обичам поетите, литературата. Вапцаров е голям поет, градски, един от първите градски поети. Аз самата нямам нищо общо със селото. Само във Виена съм живяла и в София. Почти всичките ни писатели бяха от село. Но мен ме интересува само големия град.
Имате един автопортрет, на който сте се изобразила като Дон Кихот с четка. Можем ли да кажем, че днес в 
България има донкихотовци?
Да си художник е доста рисковано занятие. Пари не се печелят с това. Особено в България – тази бедна и малка държава. Много е трудно. И ако някой наистина обича изкуството и му се отдава с всичките си средства, време и сили до дълбока старост, това значи че е малко Дон Кихот, малко е налудничав. Но пък е много хубаво. Аз съм на 80 години и мога още да творя, да се развивавам, да се уча. Все повече и повече се уча да рисувам, защото това изкуство е много трудно. В него човек трябва непрекъснато да се развива.
В България има предимно жени-донкихотовци. Българската жена е много интересно явление. Много е силна и не се отказва лесно. У нас има много умни и сериозни хора, но никой не ги слуша.
Случвало ли Ви се е през социализма да получите поръчка за картина, която да противоречи на творческите Ви възгледи?
Аз не бях добре приета през социализма, защото съм от буржоазно семейство. Баща ми беше директор на банковата болница, майка ми – чужденка, аз учех в италианското училище – никак не ми беше простено. Не съм получавала поръчки. Но тогава все пак много се откупуваше. Държавата тогава си правеше реклама и много държеше на изкуството, главно по времето на Людмила Живкова. Много ми откупуваха картините по изложби. Галериите имаха пари. Днес галериите и музеите нямат един лев. Тогава се направиха галерии във всички големи градове и то по-хубави, отколкото в София. Най-хубавата галерия имаха в Кърджали.
Как се случи, че в Козлодуй са откраднали картините Ви?
Имах една изложба в Козлодуй в галерията на атомната централа. Там ми откупиха към 18 творби. Всичките ми исторически картини отидоха там – Левски, Ботев, Раковски, Бенковски и Волов – двоен портрет, Стефан Караджа и Хаджи Димитър – двоен портрет. Една-две години след изложбата галерията беше разбита, а картините ми – откраднати. До ден днешен не знам къде са. Истинските ценители не се спират пред нищо.
Работите на цикли, защо?
Като се захвана с една тема, не мога да спра. Например цикълът „Сами сред тълпа” включва седем картини. „Жените помагат” – също няколко творби. Може би е малко феминистична и пристрастна – картините от този цикъл представят мястото на жената в съвременния свят – да бъде носител на доброто, любовта; ролята й като жена и като майка.
Може ли да отделите един цикъл като най-любим?
Не, любима картина ми е тази, която рисувам в момента.
Често заглавията на картините Ви са въпросителни изречения.
Да, често моите картини са въпросителни. „Накъде вървим?”. Да се замислят малко хората. Екологически 
нещата също са много страшни. Вълнувам се много от тази тема. Моят син и внукът ми също са много запалени по екологията. Имам картина, която се нарича „Планетата Земя любимка ли е на Бога?” Доказано е, че Земята е единствената планета, където живеят хора, уникат, но дали Бог още ни обича. Дали не е решил да унищожи творението си, както един художник, който не си харесва картината, я задрасква и рисува нова. Аз също съм унищожила много мои картини. И големи художници са го правили. Има един голям френски художник Руо, който, като създал голямо име и голямо творчество, осъдил всичките хора, които са му купили картините, за да си вземе обратно и да ги изгори. И спечелил процеса. Изгорил картините си. Мисля си, че ако продължим така с това страхотно затопляне на атмосферата и небрежност към земята дали ще продължава Бог да ни обича?
Оттук нататък се чудя какво ли ще ми дойде на ума. Внезапно ми идват някакви идеи и започвам да се трудя над някаква задача. След тази изложба съм малко в затишие.
Мислила ли сте да живеете извън България?
Баща ми мечтаеше да ме прехвърли навремето в Италия, във Виена. Смяташе, че там са по-добри условията за един творец. Сигурно там щях да бъде по-щастлива, щях да печеля много по-добре. Но тук станах по-сериозен художник. Въпреки изостаналостта на България, въпреки вродения песимизъм, злобата и завистта у много българи, не бих напуснала страната си. Две неща най-вече ми харесват тук: традиционната сърдечност и солидарност в семействата, и наличието на много добри художници, на истински художници професионалисти! Изглежда, че изкуството се ражда главно там, дето има страдание…
Прочете още за Лиляна Дичева:
Картините на Лиляна Дичева
Съпругът Ви е най-добрият Ви приятел