Лили Виденова завършва театрална режисура в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Красимир Спасов. Възпитаник е и на НХА, откъдето се е дипломирала като сценограф в класа на проф. Красимир Вълканов. През месец май т.г. дебютира на сцената на Сатиричния театър с постановката “Pas de deux” (па-де-дьо, танц за двама) по пиесата на Елизабет Мазев – “Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди”.
Вашият дебют като режисьор бе на сцената на Сатиричния театър. Кой Ви покани там?
Аз не отидох там с покана. Отидох в Сатиричния театър, предлагайки своето дипломно представление. Те го приеха. И сега вече зрителите могат да го видят.
Защо избрахте пиесата на Елизабет Мазев?
Елизабет Мазев ме впечатли със своята директност в разказа, със своята лична история, която ми въздейства най-вече емоционално. Емоционално с връзката баща – дете, която тя разказва много откровено и по един много интересен начин. Припомняйки си най-вече кулинарните преживявания, които баща й, опитвайки се да се приспособи към чуждата страна, й налага.
Как се изгражда едно представление?
Всеки подхожда различно към това. Но си има едни закономерни стъпки, които няма как да не стъпиш. Най-напред се избира текст, избира се актьор, избира се място, където да се постави. И вече процесът, в който се ражда самото представление, е абсолютно уникален за всеки един екип. В случая ние имахме много интензивен диалог, докато се роди изцяло концепцията – такава, каквато сега зрителите могат да я видят. Т.е. това е едно решение, намерено взаимно – от целия екип.
Вие с какво искате да провокирате българския зрител?
На първо място бих искала да провокирам у всеки лично емоционалното – личната му биография, която при всеки носи спомена за бащата. И, разбира се, в тази характерна история няма как да не се намеси и отношението към родното, към българското, към онова, което всеки един помни не само в собственото си семейство, но и в рода си.
Тази година завършвате НАТФИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Красимир Спасов. На какво се научихте от него?
Научих се да бъда смела. Най-вече това. Да не правя компромиси. Научих се да вярвам в личните си предпочитания. Научих се да бъда авторитет.
Вие също сте и сценограф. Сценографията или режисурата ще имат водещо място в професионалната Ви кариера?
Ами, те се съчетават по един изключително подходящ начин и мисля, че и двете няма да имат приоритет. Просто и двете са взаимно допълващи се и няма как да избягам нито от едното, нито от другото.
Много млади хора, след като получат образование у нас, предпочитат да отидат да работят в чужбина. Вие имате ли такова намерение?
Не. Чувствам се обвързана с тукашната реалност и смятам, че само тук мога да кажа това, което може да бъде разбрано от хората тук.
Как виждате бъдещето си като режисьор в България?
Трудно. Обсипано с камъни и трънливи пътеки. Сигурна съм, че ще ми бъде трудно.
А обичате ли предизвикателствата?
Да. След като съм решила да бъда режисьор, очевидно обичам предизвикателствата. Това е една много трудна и несигурна професия.
Вие с кои знаменитости бихте искала да работите?
Аз бих искала да се видя някой път с все още живия Ахим Фрайер – голям немски художник и режисьор. Бих искала да видя негово представление на живо. Изключително много ме зареждат представленията на Митко Гочев, който също работи в Германия. Изобщо немският театър е този, който ме провокира най-много.
Кои са любимите Ви артисти?
Имам толкова много любими артисти, че не знам как бих могла да устоя на всички. Реално най-любимите ми артисти са студентите, с които съм работила и които сега правят първите си крачки. Това са Леонид Йовчев, Ванина Кондова, Десислава Пашова, Юлиян Рачков. Те вече работят по българските театри и се надявам името им да се разчуе.
Имате ли любими режисьори?
За мен най-прекият учител, макар и само отстрани като наблюдател, е Елена Цикова. Тя е най-високият критерий, който гоня.
Какво е театърът за Вас?
Театърът за мен е преди всичко предизвикателство за въображението и изпитание за духа.
А за какво мечтаете?
Напоследък не ми се е случвало да мечтая, защото са много конкретни предизвикателствата, които трябва да преборя. Но мечтая за една свободна сцена. Мечтая за театър, в който да бъдеш преди всичко творец, не толкова прагматик – човек, който се съобразява с нечии вкусове. Мечтая наистина за една свободна творческа територия, в която човешкият дух е най-важното, а не някакви социални или морални ограничения.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Пожелавам им будно въображение. Пожелавам им да не забравят да играят, защото в играта се коренят най-искрените неща у човека. Въпреки че е игра, именно играейки, той може да бъде такъв, какъвто винаги е искал да бъде.