Два часа по късно ти все още не можеше да заспиш.
– Тя ме нарече мизансцен!
Нямах представа какво означава. Лежахме по гръб у вас, на улица Искър и не можехме да заспим. Бяхме свършили всичкия алкохол. Майка ти похъркваше в съседната стая, на дървеното стълбище някой тихо пъшкаше в нужника – беше общ, за пръв път виждах толаетна на стълбищна площадка – в цялата къща поскръцваха и скимтяха духове.
– Mise-en-scéne. На френски: разположено на сцената. Магически термин, означаващ всичко, което му текне на режисьора.
– Мислех си, че е декорът, инвентара – въобще, задният план.
– Също. Но главно актьорите. Това имаше предвид! Как се движат спрямо което говорят. Диалектическо взаимодействие на форма и съдържание според учебниците. Дрън-дрън!
– Ти наистина ли си пял в опера?
– Много – въздъхна ти.
-Колко много?
-Четиринайсет години, копеле! Не можеш само да си представиш колко са.
– И защо се върна?
– Писна ми. Заминах за малко, за да не попадна в пандиза, а останах наистина цяла вечност.
– Там ли започна да пишеш?
– Не. Шарках стихчета преди. А ти?
– Направо разкази, на един кораб… И за какво искаха да те окошарят?
– Заради едни уредби. Свихме ги на един гостуваш оркестър.
– И мен се опитахада ме опандизят в казармата, но ми се размина.
– Не съм ходил войник.
– Да не би да си педал, признай си…
– Де да бях! Сега щях да съм в Миланската скала!
-И за какво не си?
-За какво не съм в Милано или защо не съм педал?
– Не, защо не си служил.
-Заради окото.
-Че какво има общо с материално-телесната ти долница?
– Има общо с казармата, Красимире…
Хилихме се още дълго в тъмното. За трети или четвърти път отсядах у вас. Дори не си ходех на хиподрума при нашите – когато пътувах до София, оставах да спя на Искър 45. Леля Берта не одобряваше раздялата ти с немкинята. Ингрид беше опитала да живее в София, но не бе издържала и си заминала с детето. Не обичаше да говориш за това. Не знам защо, но майка ти намираше нещо позитивно в гостуванията ми. Сочеше ме за пример, че живея с жена си, толкова ли бе трудно?
– Апропо. Знаеш ли историята на Венко?
– Не.
– Венко е ченге. Не ме гледай така.
– Ченге?
– Три пъти е правил опит да бяга през граница и трите пъти е бил хващан. И накрая са го принудили да подпише. Де да бяха всички ченгета като него! – въздъхна. – Сигурен съм, че си измисли цялата тая история за Владо Паскалев, само и само да ни се хареса.
– И аз съм правил опити да бягам – колебливо казах, – но не съм ченге. Как си го обясняваш?
– С това, че не са те хванали….
– Не са.
– Момент, тогава защо си тук по дяволите?
– Защото бягах мислено. А ти?
– Нали знаеш оня тъп виц за глистите: „ Тате, какво правим тогава в тоя гъз?!”…
– „Ех, родина бе, сине!” – Предварих го аз и двамата едновременно се разсмяхме в тъмното.
Беше най-гнусният, най-тъжният виц на нашето време.
5.
За какво по дяволите се беше прибрал наистина?
За какво беше изоставил операта, жена си, детето си?
За какво и аз в крайна сметка зарязах идеята за бягство в Америка?
За да пишем, нали? Спомняш ли си какво си обещахме онази нощ?
На световната писателската среща в София предишната есен бях се запозная с Хуан Рулфо, автор на две единствени книги, но велики! Щях да срещна и един висок, беловлас колос с развяни коси, напълно сенилен, когото подкрепяха отстрани и на който според мен не му беше ясно къде е. Беше Ърскин Колдуел. По точно неговото чучело. В първия момент се ужасих, но после си казах, може би точно така трябва да се живее, да не се остави нищо за смъртта. Нищо за червеите! Но и двамата пишеха на родния си език. Дълбоко в себе си още тогава подозирах, без да смея да се надявам напълно: беше се върнал, както и аз, за да се срещнем; да взривим тоя пъпчив задник, наречен Българска литература! Да умрем за нея, да я преобърнем с ериките си!
И ти имаше като моята. В смисъл, същата марка. Като на покойния капитан, обиколил света с яхтата си, от чиято сестра я бах купил във Варна. Уви, не бе успял да напише на нея спомените си.
Когато ти разказах историята му, очите ти се напълниха със сълзи. Бандити, наети от бившата му жена, рускиня, го бяха заклали преди няколко години в Одеса като агне. А у нас писаха, че е инфаркт – нямаше как, капитан Георги Георгиевев бе национален герой, легенда. Намирах нещо символично в това и ти се съгласи с мен. Очевидно бяхме на една вълна, стържехме несъзнателно на една и съща струна, готови да платим с живота си, но да успеем. Докато ти спа, прочетох последното, което беше написал. По същото време под впечатление на неотдавнашното покушение върху предишната ми машина (деца я бяха изхвърлили от покрива) , губенията ми из квартала, мирисът на сяра, идещ от старата минерална баня както и онова неистово ухание напролет на дяволския нокът, бях започнал една смахната дяболиада. Разиграваше се в почтено провинциално семейство, нещо като моето. И все пак не беше „Мартина”, не… Бях си го изкарал на едно поомръзнало си семейство, нашето. Гръм от изневиделица и толкова. Докато новелата ти носеше чудовищен заряд. Много, много по-голям от дяволската ми история! Беше нещо като „Нощ на голия връх” на Мусоргски, вещици и кобалди, пощръклели селяни в Ломско и Господ, „тази стара цинична свиня” най-сетне вече псовисал, проснат на небето, разложен от столетия, вмирисан труп над половин България!
„Викторчо, Викторчо, да ти пикна на гробеца! – бе изрекла леля Берта, майка ти, една от крилатите си фрази, дълбоко обезпокоена за умственото здраве на сина си, след като бе прочела новелата ти и тя. – Как можа да се подиграеш така с родното ми село и Медаровия род!” Защото нямаше никакъв шанс да бъде напечатана, това завръщане у изворите, където земята ражда всичко друго, но не и любов. Не можеше да не си даде сметка и откъде идеше толкова смрад. Беше интелигентна жена, макар и хлевоуста. Бях изненадан да науча, че някога, преди да бъде принудена да стане шивачка, е следвала литература, но изгонена от университета поради кулашкия си произход. Четеше ревностно всичко написано от теб, беше първата ти и най-вярна читателка за разлика от майка ми, но сякаш само за да се увери за сетен път каква грешка си направил като си зарязал операта.
Никога нямаше да ти го прости…
– Викторе – попитах те на другия ден, бръснехме се заедно в кухничката, аз на мивката, ти пред огледалото на онзи бюфет, който някога щеше да опишеш в гениалната си повест. – Отдавна се питам, с това име – Пасков… Паскуа… Пасха – евреин ли си? Признай си, няма срамно, как иначе да си обясня, че си толкова талантлив?
– Питаш ме за трети път, Красимире – каза басово ти, взирайки се без очила в мен, без тях изглеждаше мъчително, трагично напрегнат. – Не съм антисемит, но ако още веднъж ме попиташ, ще бъда принуден да ти шибна един. А трябва да знаеш, че съм много, много бърз: четири години съм тренирал фехтовка – завърши, извинително въртейки очи, вече поставил очилата на мястото им.
Да ме бил шибнел!…
Родът на баща ти беше от Видинския край. Представях си някой заблуден дядо на Паскин или Канети, скитник, наследник на алхимици и средновековни философи, посял непредпазливо семето си по десния бряг на Дунава в момент на екзалтация – там някога заселвали сефардити прогонени от Испания. Не исках да те обидя, за мене бе по-скоро комплимент, най-добрите музиканти, художници, поети и писатели бяха евреи, а и не виждах също така как ще ме удариш. После, на тролейната спирка, очите ти бяха престанали вече да излъчват лошия блясък, който понякога можеха да придобият. Разделихме се на Раковски и Дондуков с прегръдка; аз на път за киноцентъра, където отивах за пръв път, за да подпиша договор за сценарии по дяболиадата си, ти към агенция Софияпрес, свободната безмитна литературна зона, където те очакваше строгият ти шеф, майорът от Съветското контраразузнаване, Венцел Райчев. Съчинил си го беше, както всичко, разбира се, но именно той ти беше разказал за Венко. Дали пък не ни го беше и пратил?…
– Той е евреин, а не аз – засмя се на прощаване ти. – О, Паскуали-но –ма- ра- джа!… – запя неочаквано, смешно въртейки очи ти, една стара, пра-стара песен от петдесетте със силен и мощен глас, започнаха да се обръщат хора.
– Копеле шантаво! – подразних те отдалече. – Много, много ще ми липсваш един ден като умреш, така да знаеш!
-Красимире, идиотуле, и ти на мен! – не ми остана длъжен ти.
Щяхме да се видим след около два месеца. Истината около произхода ти беше по-проста, макар и не по-малко екзотична: баща ти, Марин Бръмбара, гениалния тромпетист, чийто спомен все още витаеше в кошарата на оркестъра на Софийската Народна Опера, емигрант от двадесет години в Източна Германия, си беше чист влах. Достатъчно беше да видя снимките му и тези на лелите ти в семейния албум от бюфета, за да не бъде вече само твоя малка тайна. Твоя и на майка ти. Влашки циганин! – веднъж в яда си те бе нарекла. Пламенен, с гарваново черен перчем, музикант до мозъка на костите си, Бръмбъра й беше съсипал живота, но с размах. Богатите й родителите се бяха отказали заради него от нея и за отплата двадесет години след това и той я беше изоставил, заминавайки на работа в Германия. „Живях и сянка не оставих” беше последната песен, която братът на баща му, селския цигулар, бе съчинил.
Само ти се беше върнал милостиво от там, където беше заминал.
Из „Студентът по Хармония”, продължение на Дневникът на една пеперуда от същия автор . Книгата предстои да излезе от печат през ноември в издателство Сиела.
Още в kafene.bg:
Красимир Дамянов – "Студентът по хармония (Балада за Виктор Пасков)"