Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Завършва строително инженерство, учи една година в Куба, работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г., известно време живее на свободна практика във Варна. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели.
„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се четат на (или от) злояди деца на възраст от 6 до 14 години. Напълно безвредни и за останалите читатели, могат спокойно да бъдат използвани от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бивше дете, така и докато чакат собствените им да се нахранят.
Ето какво сподели той за себе си и "Приказки за злояди деца" специално за Kafene.bg:
Откъде Ви хрумна идеята за книгата?
Написах тази книжка, когато бях много отчаян – през 1988 – 1989 г. – когато беше най-тъмно, като пред разсъмване. Бях много подтиснат, от друга страна аз винаги съм обичал приказките. Спомних си, че моята сестра беше много злояда. Тя е 16 години по-малка от мен и аз фактически я отгледах. Но като я хранех, трябваше да измислям различни истории. Двадесет години по-късно си спомних за този период и написах разкази по тях. Писах я в Пловдив, Габрово, Варна – на любими места. Като малък
бях много лаком, толкова много, че ме викаха да разяждам съседските деца. А и съм добър готвач, както ще разберете, когато дойдете в Арт Хостал в Барселона. Винаги съм обичал яденето и се замислих кои са основните теми в световните приказки – труд, любов и ядене. Винаги ме е впечатлявал краят на славянските приказки: "Три дни яли, пили и се веселили. По устата ми тече, но в устата не влезе."
Във втората книжка от 42 приказки останаха 36. Не мога да кажа, че е второ издание, защото книжката претърпя голяма преработка. Тази книга излезе в друг вид на бакалска хартия, макар и от добър илюстратор – Кирил Мавров. Не точно на 11 ноември, но на 1 декември 1989 г., когато вече никой не четеше, макар че излезе в немислим за днешното време тираж – между 6 и 10 000. Тя остана в забвение. Тази книжка днес е прекрасна, искам да благодаря на издателство "Сиела". Тя стана такава, за каквато
си мечтаех.
Какво е за вас храната?
Храната не е просто ядене. Знаете вица, че един се храни, а пък другия – яде. Яденето, а не храната е преди всичко култура, цивилизация, съобщение, съжителство. А храната може да бъде изкуствена, естествена, фаст фууд, боклука. За мен е важно е яденето. Яденето е свързано с кухнята. Това е цял процес, когато се стига до усещането за това, което си поел в себе си.
Освен за храната, какво искате друго да кажете на децата с тази книга?
Не само децата, надявам се и възрастните да научат нещо. Ето какво пише върху корицата на книгата:
"Може би някой ще си зададе въпросът "Защо съм написал тази книга?" А не някоя друга – по-умна или по-глупава. С тайната надежда, че разказвайки за всичко това, което ми хрумна около яденето искам да накарам някого да си спомни не само че е огладнял, но и да се замисли за още много други неща извън паницата."
Тази книга е написана по рецептата за многолистна баница. Има един пласт за всекиго – докъдето изчопли. Поначало така пиша всичките си книги, но тук, това беше много важно. Има един пласт за децата, почти четящи – от 6 години и вече четящи, които не са влезли съвсем в пуберитета – до 14-годишна възраст, разбира се, книгата е абсолютно безвредна и за възрастните, също книгата е полезна не само за злоядите. За малките читатели или слушатели има линия, която им е интересна. Оттам нататък, за да не скучаят възрастните, има един пласт, който може да им се стори интересен. Той обикновено е битов, не малко социален, политически. И не на последно място – смятам, че добрата приказка има още един пласт, който е много завоалиращ – една човешка мъдрост за човешките характери, странност, тайнства. Така че, колкото по-надолу чоплиш баницата, толкова по-ценно нещо може да извадиш. Като се замислиш, приказките и книгите са точно това – и нашите народни приказки, и Андерсеновите – винаги има нещо потопено много по-дълбоко от историята, която трябва да бъде интересна.
Какъв дядо сте?
Не мога да свикна с тази дума. Непрекъснато казвам вместо "внучката ми", "дъщеря ми" и веднага се коригирам, но в това няма нищо странно, нито страшно. Всъщност си мечтая за момента, в който моята внучка ще завърши реализирането на първосигналната система, ще започне да разбира какво нещо е четенето и езика. Тя тъкмо проговори и вече казва "Дядо Краси". Детето е най-интересно около 3-годишната си възраст. От 3 до 5 години децата навлизат в езика. Чакам с нетърпение тази възраст и тогава
дядото ще се реализира напълно. Аз за съжаление нямах дядовци. Българинът умира рано, надявам се аз да го опровергая. Около мен имаше само баби. Тогава и двете ми баби поемаха функциите на разказвачки. Много е вълнуващо – мисълта, че ще мога да оставя моя отпечатък върху
внуците си, както моите баби са оставили следите си в мен. В тази книга фигурират моите баби, лели, вуйни и вуйчовци.
Защо са злояди децата?
За мен е необясними. Медицински и психологически не мога да го обясня. Например сестра ми беше толкова злояда, че харесваше единствено небетшекер с праз. Голяма борба беше.
Как тече творечския процес в едно нетворческо време?
Аз живея в Испания, в Барселона. Но най-хубавите си неща съм написал в България. Имах някога нужда да се усамотя, за да пиша. Но вече така съм се изхитрил, че мога да пиша на крак. Мога да работя навсякъде. За мен няма нетворческо време. Спомням си как пишех като студент – в някое кафене, по време на лекции – но тогава въображението ми беше много по-активно. Не е трудно да се пише, трудно е да се чете.
Старая се да се връщам към написаното още на другия ден, за да го редактирам. Но това го позволява компютърът, той действително е голямо благо.
Това ли е първата Ви книга за деца?
Да. От първата книга отпаднаха доста неща. Други нови добавих, съответни на новото време. В първата книга имаше някои недоизкани неща, като политическите вицове. След това тези неща можеше да се говорят съвсем свободно. Хубавото беше, като я прочетох разбрах, че това, което бяха намигания, намеци за разслоения на бедни и богати, за политици, които тогава вече бяха започнали да стават потомствени – всичко това се превърна в действителност. Нещата си дойдоха на мястото си. Книгата доказва своята непреходност.