Още стихове
Ясен Ведрин
Листопад от стари мечти
Ще пристъпиш ли в моята есен,
в листопада от стари мечти?
Аз те чакам, наивно отнесен,
пред дома си разтворил врати…
Пия чай от събудени чувства.
Щипка блян съм поръсил за вкус.
А е пусто наоколо. Пусто…
И светът ми от есен е пуст.
Като шепи на черна вдовица
е гнездото на сивия клон.
Няма шум от прелитаща птица.
Няма звън, няма звук, няма стон.
Всичко живо следите е скрило.
Даже съчки не пукат край мен.
От шубрака мирише на гнило –
стара шума умира във тлен.
Глътка, две… Даже чаят ще свърши,
а от бляна любов ще дъхти.
Ти не идваш… Нима ми се скърши
листопадът от стари мечти?
Не пристъпваш… Дори те разбирам.
В друг сезон твоят дъх би цъфтял.
В късна есен самотно прозирам –
изтъкан от копнеж и печал.
Остарявам без теб. Листопадно.
Не прилича октомври на май.
Пак съм влюбен. И пак ми е жадно.
Може би ми е време за чай…
(От "Отвара от въздишки")
Ветре мой!
Синеоко – утрото ме гали.
Жълтолика – шепне есента.
Будят се копнежите заспали.
В стаята мирише на листа.
Цяла нощ в прозореца отворен
вятърът прохладен е играл.
И с палитра, грабната отгоре
своето изкуство е разстлал.
Златозарна есенна картина.
Как да стъпя? Трябва да летя…
Жълт килим изронена невинност.
Боже мой! Реална ли е тя?
Всеки лист е белег на вълшебство
и жълтее в нежния килим.
Сякаш се събуждам в ново детство –
под дърво след сън неповторим.
Сякаш мама с доброта ме гали
и ми дава дюля във ръка.
И лъчи се смеят, засияли,
като рибки, блеснали в река…
Ветре мой! Красиво ме усмихна!
Нарисувай всичко вътре в мен!
В нежността ти ще мълча притихнал –
с миналото детство прероден.
Полети дълбоко във душата –
като сън под стари небеса.
Виждаш ли сълзите ми в ръката?
Те са от зениците роса…
Моля те, не спирай и рисувай
жълти багри в есенно сърце.
За награда в стих ще разцелувам
твоето невидимо лице…
(От "Отвара от въздишки")
В друг сезон…
Скоро вятър ще духне. Ще изсъхнат листа
в некролози на жълта раздяла.
В самотата ми глуха ще пълзи есента
и ще вмъква студа си през шала.
Разклонена, душата, ще напомня за клен
или диря от речни корита.
Листопадна любов. Мимолетност от плен.
Даже птица, която отлита…
Топъл дъх. И кратунка с неизпита вода.
Глътки изворна, бистра омая.
Ако просто си тръгваш – остави ми следа.
В друг сезон ще догоня безкрая…
(От "Отвара от въздишки")
Мина Стоянова, София
есен
улиците са бавни
закопчани от крачките
щампирани ризи
на жълти листа
Станислав Илиев, Стара Загора
Сбогом
Оттук
полека се
измъквам.
А залезът
ме заслепява
Но скоро всичко
ще
замръкне
И скоро
мене ще ме няма.
Така
Падат листата
от мойта душа.
Колко живот аз губя с това –
време на старост,
жалка тъга,
отминали чувства,
мъдри слова.
Животът съм чувал,
че свършва така.
Валери Рибаров
Животът ми със тебе чрез любов цъфти,
която не познава що е туй промяна,
защото щом обърнеш ти към мен очи,
потъвам, чрез захлас, в душата ти засмяна,
където преживявам чувството любимо
така, че пак и пак сърцето ми замира,
напомняйки приятелство неповторимо,
което сал веднъж в живота се намира,
защото с него ще преминем и през есен,
разбирайки, че се затваря веч кръгът,
но и във последен миг, в дъха чудесен,
не ще копнее химеричното "отвъд".
-Затуй навярно любовта не знае зима,
защото си оставам твоята любима!?
Дими Фильова, Монтана
сне вятърът последните листа
намачка русолявите им кичури
с фунията на старата лула
подръпна и заспа, забравил всичко
Денят се сгуши в плътната мъгла,
не искаше, простинал, да играе,
изгубил бе ключа си за дома
и зъзнеше сред мокрите дувари.
Настръхнал петък в ох(!)рен шлифер
изтърсва губер в нафталин,
в кутия от рожден ден минал
събира летни топлоти.
Антония Бояджиева
Есенни преживявания
Част от хората навън, забързани, видимо притеснени,
потънали в своите проблеми,
минават по пътеки от есенни листа,
без да обърнат особено внимание на другите, на есента.
А есента притежава очарование, като всеки сезон,
затова, нека й отдадем поклон.
Да поспрем малко – за минута – две,
да протегнем нагоре ръце.
Да погледнем към небето, да погледнем към земята,
но с очите на душата да отворим сетивата.
Да се радваме на есенните дъждове,
да не се притесняваме от есенните ветрове.
В очите ни да се отразява есенното слънце,
което, видимо, ще изглежда малко – като зрънце.
Но то ще притежава силата да топли нас и хората около нас,
не само сега, не само в този час.
И повече лица навън ще засияят,
и повече хора навън ще се познаят.
Ние няма вече да сме чужди и далечни,
ние вече ще сме други, ще бъдем сърдечни.
Ще се спрем малко – за минута-две,
ще протегнем нагоре ръце.
Ще благодарим мислено на небето и земята,
ще се вгледаме в дърветата, в листата.
Букет от есенни цветя
Любувам се на есенния пейзаж,
всяка част от мен настръхва.
Отивам на гости
и съзерцавам есенен колаж –
той енергия ми вдъхва.
Отварям прозореца широко
и долитат два гълъба бели.
И миг, преди да отлетят нависоко,
виждам как човките си, една до друга, са допрели.
Прибирам се в къщи
и виждам майка, сърдита на своята дъщеря,
но, изведнъж, майката престава да й мръщи –
дъщеря й й подава букет от есенни листа.
Детето с жеста си мил,
майка си просълзи.
Тя сълзите от лицето си не изтри
и на дъщеря си прости.
Радосвета Миркова, Разград
Есенно
Нахълмени пътища
Недостатъчни крачки
Кръстопътие – щуро Внезапно!
Ветрове – изповядани в Родство
Отънели посоки от Сладост и Сълзи
След пунктира на Птиците –
звездопад траурно песенен
След зачервени дървета –
във жълто пристрастие капе Луната –
на Октомври най-златното
Хризантеми полудели в будно Яркоцветие
разкъсват Мрачината
Протягат оросени пръстчета
и изтеглят мрежата на Утро Есенно
Оцветени силуети – Небе Земя и Птици
и Човеци …
Като в Тайнство светят – Смисълът
и Кръговратът на Души –
най-Земното Богатство
За Есента се готвят Всички –
на Живота – Зрялото!
Доде вино′то прикипи –
Същността узрява на Всевишния във бъчвите
Пъстро Пъстро … Броене октомврийско
Многоточие от Птичи гласове Ветрове и Багри …
Ще покръсти Времето и тази клонка
от Дървото на Живота
Върху многоцветния пастел ще прилегне
снежното крило на Бяло
И в Кристала охладен на Сезоните
ще налее Бог на Дълга Сладка Есен
Виното – Горчиво Кратко
Есента ми харесва
Изгрява Светлина
във чернозема на Душата ми
Сияние
И Рождество
на Светлопад –
Обичане
Кръстосват Птиците лъчи
от закъсняло Слънце
и Времето тъче платно
от внезапно пъстроцветни мигове
Росата натежава
върху крехки стръкове Надежда
Прости Любов!
Прости ми! –
плачат първи Дъждовете
Любят се Тревите с Вятър
Опростени
Простенват гласове от Ехото на Есен
Дали защото съм Сама
сред Суета и Глъчка
харесва ми на Късното богатата палитра
И в мен запяват копнежно стиховете
на черноземи неутолими
На Есента – в Душата ми
покълналите Вечности
Усещане за есен
Старее Лятото в броенето от Календара
По стъпките на Млада есен
огнищата се пълнят с дни на Ветрове
и Нощи с лаконични срещи
Мълчалива орис – населена
в подковата на спомени потребни
напред назад разплита Самотата
и нехае участта си
От вихрен бяг до предвидливи стъпки
От безкрайна Синева
до посивели и тъжовни Небосклони …
Преломени Дни от Детство Младост
Огорчения Възторг и Тържество
натрупват Съвършенство
Месечини като Жито греят
Светят кръводарителни Слънца
Златее!
Усещам и Небето диша – Есенно
В дъждовен Изгрев –
прелюдия на зимни Гласове
и на подранили в Пътя боси Птици …
Предизвикателство на Златни Цветове
и Превъзходство!
Усещам Сътворението!
Като Болка в лявото подребрие
Като Цялост
Като Късно
Като Път!
Усещам Есента …
Тънички пулсации във високия карат на Мъдростта
Преди … Виелиците
Николета Манолова, Сливен
Есента ме облада.
Прелъсти ме в съня ми
и открадна сърцето ми.
Плъзгаше го по листата,
а те го деряха със жилките си.
Играеше си с него.
Подмяташе го в есенни вихрушки.
Отне наивността му
и върна ми го мокро и кално…
Жестока е есента.
Не вижда болката.
Не вижда сълзите ми,
Които кротко пак се сливат с дъжда …
Синя
Вчера бях кафява.
Кафяви бяха обеците ми.
Изсъхнали листа залепвах по очите си
и през дупчиците изпивах есента.
Днес се чувствам синя.
И сини глобуси в очите ми препускат.
Търся в морето изгубените си крила,
за да мога пак в небето
с облаците да рисувам.
***
По пътя ли да си вървя ?
По същото старо шосе…
Сковано от мрака на въздишките,
изтръпва при стъпките на дните ми.
Празни и безсмислени.
Като живота ми…
По пътя ли да си вървя?
Или не ?
Ще избягам в гората.
Неизвестната й красота ще ме целува
и ще плувам в разхвърляните й листа.
Където, може би до вчера,
някой правил е любов през есента…
Виктория Иванова, София
Есенно
Само ветровете знаят мъката
на дърветата,
от които птиците са си отишли
и умиращи листа жълтеят в клоните.
Само ветровете….
Колко хубаво е,
че не могат хората
с ветровете да говорят.
* * *
Вали….
Дъждовните капки
ще измият тротоарите,
по които безшумно
се промъкват страховете ни.
В тази нощ излез
и танцувай под дъжда,
заобиколен от призраците
на мрака.
Само в тази нощ бъди себе си –
никой няма да те види.
Аз, която гледам през прозореца
в тази самотна нощ,
виждам само дъждовните капки,
които си играят на вечност.
Вали….
Булевардът на мечтите е пуст.
Само вятърът гони пожълтели листа
и надежди.
Толкова е тихо в тази безкрайна нощ,
че мога да чуя стъпките на страховете си.
* * *
Паважът бездушен
и очите мълчат,
тих вятър листата отнесе.
Разстла ги грижливо
по безкрайния път
на бледата, стенеща Есен.
Студът пропълзя
като гущер под камъка
и сви се дълбоко в сърцата ни
Има нейде Врата
а зад нея, в душата
плачат Стихове ненапечатани.
Михаил Милчев, Пловдив
Слънцето с облаче трие лицето си.
Сухичка кърпичка- спря да вали.
А от асмата не спира- прицелени
капят върху ми пияни пчели.
Махат с крачета над пълни тумбачета,
бъзгат с все сила, пресипват от зор:
Спирай, царице, разузнавачите!
Зряло е гроздето в срещния двор!
Светла Радкова, Кюстендил
Чай от дюли
Отдръпва се
гората
от прозореца,
замислена
в прошарената дреха.
В камината
догарят
спомени
и шалът ми
мирише на утеха.
Очите на дъжда
изцеждат
облаци провлачени,
мъгла обули.
И не е хладно
нито тъжно
във стаята ми
с аромат
на дюли.
Зорница Петкова, София
Плаче дървото с цветни спомени – листа,
Гледаш ги ти от затворения прозорец на своята душа,
А чувствата дълбоко заровени, които ти пося,
Черно-бели остават и мъката им – пожар, не мога да угася.
Валентина Дончева, Габрово
Присядаме неловко с есента
на чаша чай край живите огради:
нима ще остареят и умрат,
а само ние ще останем млади?
****
Не слънцето в очите право гледаме,
а то не мига и не се гневи…
Смъртта е извоювала победа
и кротко дреме в сухите треви.
****
Над омагьосани
пъстри
онемели гори
пада
тежка
мъглива завеса.
А така не желая
и така ми горчи
да играя във тази пиеса.
Вероника Николова
Вятърът играе с голите осиротели клони
и последните топли слънчеви лъчи той
иска да догони.
Земята иска да почива-окосена,ожъната
и изорана,
сега очаква своя първи сняг,за да му
пристане.Да я завие,нежно да я топли
през дългата студена зима.А напролет
нека живот отново от нея да покълне.
У дома е топло,огнището гори отдавна.
"Житената питка" печката ще опече,
а в чашите налели сме си вече домашно каберне.
В душата ми е пълно със уют,
на масата са мойте двама синове
и моят мил съпруг.
Какво да искам повече от това!
Желая ви на всички да ви споходи любовта,
макар това да бъде сезонът есента.
Айтен Еминова
Есенни метаморфози
Като за закъсняла среща
пристъпва плахо есента,
в очите стръкче от надежда
пониква като тишина.
В ръцете листопад и вятър
танцуват в празните гнезда,
един врабец – вместо утеха
погалва със перце нощта.
Дочакана, неостаряла
присяда тихо есента,
в усмивката й пожълтялa
с чадър оглежда се света.
…
Като Есента
Аз искам да съм мъдра като есента
и като нея аз да съм необходима,
да бъда като нея чародейна и добра,
и като нея аз да бъда несравнима.
Да бъда тиха,благодатна и добра,
да бъда буйна, страстна, дива,
да бъда омагьосваща и малко зла,
да бъда вещица и самодива.
И майка искам да съм като есента:
да бъда щедра, нежна, мила,
да бъда строга и добра
и като нея – вечно справедлива.
Димитър Боримечков
Разказани мечти
Измий лицето си с росата
и есента от дрямка събуди.
В Буджака идва красотата:
платното с багри подреди.
Дърветата променят си боите,
небето синьо, тротоарът жълт.
Да ти разкажа за мечтите
наяве и насън е моят дълг.
… … …
Време е за зимата да мисля:
вън е есен – вече е дошла.
Колко ще потрябват бели листи,
да успея в стиховете да се озова?..
… … …
Запалихме свещ и говорихме тихо
за живота и за любовта.
И пихме вино леко и игриво,
родило се от слънце и пръстта
в земята огряна, лъчиста, –
в земята на мойте деди,
от дъжда измита и чиста
в тихите есенни дни.
Свещта догаряше си бавно
и бавно вървеше нощта.
В тишината говореше главно
замръзналата самота.
Георги Георгиев, Трявна
Есен, приятелко красива,
обичам те по-силно от преди,
не съм забравил целувката
ти мила, лятото отиде си за миг.
Жълто,зелено и червено това
са твойте цветове.
Прекланям се пред теб и плача,
пред теб съм мъничко дете.
Меланхолията казват носиш,
в ръката нежно я държиш.
Подготвяш зимата да дойде,
природата безшумно ще приспиш.
Искам да ти се любувам вечно,
в одеяло от листата да заспя,
сутрин твоята прохлада
да ме гали нежно по врата.
Но знам ще дойде този ден,
в който трябва да се разделим.
Аз пред теб и ти пред мен,
за последно тайни ще си споделим….
Далина Янкова
Есен
Есента е крадла, оплакало се лятото.
Тя краде зеленото от дърветата ми,
къса листата им.
Ще ме прогони с дъждовете си.
Есента е сочна, отвърнала лозата.
Тя налива гроздовете ми.
Сега съм трудна като жена.
Чакам линовете.
Есента е потайна, казала планината.
Крие се зад облаците и не знам
дори кога ме е нашарила.
Очаквам бури.
Есента е огън, изрекло полето.
Нейните угари почерниха стърнищата ми,
едва дишам.
Ето, диканите идват.
Есента е ослепителна, възкликнало слънцето.
Нейното златно и червено ме омайват.
Изнемощявам.
Есента, ееееееееех, въздъхнала гората.
Ваня Маркова
Като есента давам всичко от себе си
преди зимата да ме сполети.
Надявам се на още топли дни,
надявам се да имаме,
а ти?
Петя Вълкова, Русе
Есенно
Есенна целувка изпратих ти с ръка,
само това ми остана сега.
Въздишките погребахме в нощта,
заровихме ги в сухите листа.
От жълтото очите ме болят!
Чернобял изглежда светът.
В мъгливата прегръдка на деня,
души се крехка радостта!
Няма да викам! Не ще крещя!
Черните гарвани вършат това!
Безсмислен мълчалив протест –
в очакване на пролетта!
Мария Гюзелева, Елхово
Капчици есен
Небе, земя.
И хиляди чадъри
помежду им.
***
Пчели и грозде.
Старицата ще ми подари
и двете.
***
Светло безвремие.
Ухае на дюлево сладко
килера.
Евелина Кованджийска, Пловдив
Един есенен ден
Лястовица преряза гърлото си на жиците,
трамвай излезе от релсите,
а няколко улични псета се сдавиха.
В такъв ден написах първото си стихотворение-
не беше за звездите, за майка ми или птиците.
В него се чуваше скръбната песен на саксофон,
а маргарити цъфтяха по кожата ми.
Камъните се изтърколиха по стръмното
и проходиха.
Завоите се изправиха.
Паднало слънчево зърно запали полето,
мравките имаха криле,
а къртиците строяха къщи.
Не беше за любов,
а беше любов.
Как да го обясня?
Просто в онзи ден спрях да се моля
и се вкорених в стиха си.
Есен
Пейзажът е разхвърлян в недовършености-
небе от птици, вятър от глухарчета и път от думи.
И сякаш вчера пак била съм тук,
жадувала това небе и този вятър, че и пътя.
Ръцете ми са въртележки неуморни,
разливат време по върхари и дървета,
а всяка песъчинка във морето
говори.
Какво да чуя, вече съм хетера
на облаците в бяло и на дюните,
какво да кажа, уморено
денят се люшка слабоумен.
Умората пониква по клепачите,
а устните пак спрягат междуметия
и тялото ми, сякаш е отречено
от бреговата ивица и пътя.
Не ме боли, пристъпвайки по камъка,
не плача, не играя както някога
сега със слънцето изгрявам над дърветата
и пея с птиците, когато съмне.
***
На кръстопът е времето,
солен и топъл въздух стремената на деня обяздва.
И тъмни облаци земята са притиснали
със мека длан.
Денят се ражда-
все още необязден, син,
смущаващо самотен и единствен.
И всяко твое окончание се гмурка
във идващата светлина.
И птиците сега се раждат.
Пробождат тъмното небе със клюн
и с тихи звуци окръгляват времето.
На кръстопът е то,
като търкулната монета
се спира в дланите
и пак побягва.
На кръстопът е времето,
солен и топъл въздух стреманата на деня обяздва.
Вера Валериева, Перник
Натежало е небето за цяло лято.
Натежали са и слънчогледите – ще завалят.
Посърнали кехлибарено полето.
Къпе се лятото в злато!
Одеяло от вестници
Като нощ над града се стеле
есенният ден на капки.
Димен сякаш е асвалтът,
не изстинал от през август.
И продава слепият
вестници прочетени.
Заимта все по-студена идва,
все по-нощна, мокра.
На мастиленото одеяло хартията е размазана,
но със слепи очи го прочита.
Размазаният си живот не пише.
Хората четени вестници на купуват.
Слънце,
не си тръгвай
По дяволите слънцето
как тъмно не свети,
как бавно идва и
как бързо тръгва.
Ах, слънцето зад очилата,
под камъка,
на гърба на учебника,
скрито в шепата
слънцето гасне,
огънчето му пари
в тичинката на лалето,
в черното лале на дявола,
в червеното на очите му.
Как бързо си тръгва и спира да топли
майското,
юнското,
юлско жарко
студенокръвно октомврийско слънце.
По дяволите слънце не си тръгвай!
Таня Танасова-Тодорова
За болката
Есента с късо жълто палтенце
трепери. И няма навес,
нито стряха, нито парченце
стряха за нея днес.
Есента разбрадена е, рошава.
А дъждът неуютно вали.
И разплита косите й лошият
вятър. А мен ме боли.
Есен
Няма звезди, пак ще вали.
Вярваш ли?
Есен дошла , не на шега.
Вярваш ли?
Светят звезди, капят сълзи.
Помниш ли?
Думи безброй, и ти си мой.
Помниш ли?
А пък сега аз съм сама.
Ти ли си?
Търся очи, губя следи.
Ти ли си ?
Нито луна, нито звезда.
И вали.
Няма сълза нито една,
но боли.
ххх
Тази вечер е екран
със единствен кадър ЕСЕН.
Виктория Маринова
Моята есен
През прозореца есента наднича,
прекрачи лятото на моя балкон,
дървото със златна корона закичи
и настани се царствено на трон.
Най-богата е тя от сезоните
и предлага всичко в изобилие,
бедни остават единствено клоните-
по вятъра пращат писма до любимите.
Изпращам и аз есенно писани,
топли покани до моя любим,
останал на прага на пролет разлистена,
сезоните всякакви да споделим!
Таня Цветанова, Мездра
Когато е ноември
когато е ноември
не достигат сълзи
за отсъствията ни
в къщите
и времето е винаги
закъсняло
вечерта
събира няколко посоки
облечени в затишия
когато най-бледите сенки
се крият в дърветата
изплашени
от собствените си
образи
видими в
огледалните отражения
по мокрия паваж
когато е ноември
есента репетира
проявите си на тихост
в собствените си очи
разделила миглите си
с капчици дъжд
достатъчно е
да преметне пренебрежението си
върху монотонните улици
и да събере в ръцете си
песъчинките
с аромат на
жълто-
ненатрапчиво ухание
скрито в двата пресечени ъгъла
на обезлюдените ни дворове
Теди Савчева, София
Лятото с копнежа се изниза…
В душата ми се реят птичи мисли.
„Р”ъто на септември ме прониза.
А всъщност, есенна надежда плисва…
Есенно настроение
Не знам защо
те виждам…В сенките мълчиш
на тези есенни листа,
които на раздяла плачат…
Разлюбват ги дърветата
суетни, безславно
от короните ги свличат…
И за какво
привиждат ми се две очи
през ноемврийската мъгла,
прегърнала клепачите
на сънен ден. По дрехата,
да, така безвластно,
капките тъга се стичат…
И за къде
с алея вятърна вървя…
Целувам всеки паднал лист.
Изгонени от есента
ръждясали сърца валят,
мъглата пият.
Пътека влюбена се вие…
Георги Костадинов
есенно писмо
есента е повод за поглед в хоризонта
където щъркели рисуват пламнали сърца
а вятър листите подгонил
продължава
да играе вечната игра
за да порастне пролет в детските очи
дъждът оттам е нужно да премине
да отмие сиво хорските беди
и доволен
весел да отлитне
да опкакова нежно във писмо листо
надежда златно-охра за промяна
да ги върже със сукно
и да напише
"сега си сам а утре – двама"
есенна режисура
падат в парка листо след листо
режисира вятърът от тях спектакъл
от паважа опнал е платно
реди ги като зъл оракул
червените – ще играят любов
оранжевите – нека бъдат щастие
бежово – кафявите – сърдитият живот
а пък жълтите – съдба със грам проклятие
на многоцветни птици май приличат
лови ги и гердан от тях си ниже Лора
усмихната закичва го без страх
и не подозира че я чака главна роля
днес
днес се разделяме
по пътека от есенни листа
зад гърба ни търкалят се морските залези
и всичко целувно – споделяно
когато устните бяха ни парещи
днес е толкова вчера
колкото бяха цъфнали тези череши
а сега само голите клони
стърчат като спомен за нашата среща
подгонени от студа, обрулени, голи
днес е спомен
като песен любима кънтяща в утрото
побягнала с птиците към топлина
убива ли нашата есен лятно чутото
или го сгушва в черга от листа
Цонка Николова
Площадите
Някъде се разминаха сънищата.
Пътеките избягаха някъде
и откраднаха със себе си посоките,
и ветропоказателя на надеждата.
Останаха напразните дни,
с едничката цел, да видим изгрева.
Останаха вечери, изтръпнали
от ужас, че можем да заспим.
Някъде се загуби слънцето,
звездите угаснаха някъде.
Земята като неонов фенер огрява
лъщящото от пот лице на нощта.
Останаха устни като стъкло,
току що посипано от дъжда.
Остана безплодният опит на разума,
да учи сърцето на самота.
Някъде се размесиха цветовете.
Сивото настъпи навсякъде,
по лигави тротоари,
дебелеещи от клюки
и безсмислени брътвежи.
Останаха стъпкани цветя,
хартиени птици върху паважа.
И гняв, с аромат на есен
на нещо, което расте,
на измити пейзажи.
Някъде изчезна смисълът.
Нашата лодка потъна,
в море от надежди , които си дадохме,
но няма кой да изпълни.