Дебютният роман на Кели Естес "Момичето, което пишеше върху коприна” (ИК „Кръгозор”) е нейната сбъдната мечта. Още от малка Естес обича да чете книги, а в съзнанието й писателите са хора, живеещи недостъпен, вълшебен живот, който няма нищо общо с нейния. След като завършва бизнес мениджмънт в щатския университет на Аризона, започва работа като купувач на самолетни части. Но съдбата я среща с жена писател, която в последствие става и част от семейство й. Естес осъзнава, че работата не й носи радост, а именно писането е нещото, което иска да прави в останалата част от живота си. Затова, когато съпругът й й предлага да напусне самолетостроителната компания, да се отдаде на грижа за децата им и да се концентрира върху писането, тя приема с радост. След шест ръкописа мечтата на Кели Естес за писателска кариера се сбъдва с публикуването на романа си, който става бестселър. (Интрвюто ни предостави ИК "Кръгозор".)
Какво ви вдъхнови да напишете "Момичето, което пишеше върху коприна”?
През 2002 г. провеждах проучване на островите в архипелага Сан Хуан за един исторически романс, който пишех тогава, когато случайно попаднах на разказ за някакъв контрабандист. Той предпочел да цапардоса китайските имигранти по главите с бухалка и да хвърли телата им през борда на корабчето си, вместо да рискува да бъде хванат с незаконния си товар. Ужасът на тази история не ме напусна години наред. А след като научих за опита за прочистване на Сиатъл от всички китайци, отделните парченца от сюжета на настоящия роман започнаха да си идват на мястото и скоро след това историята на Мей Лин беше готова в главата ми.
Защо накарахте Мей Лин да разкаже своята история чрез бродерията си?
Първоначално бях доста озадачена какво да бъде другото „нещо”, свързващо историческата ми сюжетна линия с тази от настоящето (освен къщата), затова предадох въпроса на моята сюжетна група. Една от помощничките ми – Керъл, ми разказа за поставения в рамка бродиран китайски ръкав, който била наследила от прадедите си. При по-нататъшните проучвания установих, че в Китай бродираните ръкави често се продават като сувенири. Тези ръкави обаче обикновено са по-различни от ръкава, създаден от Мей Лин. Накарах я да разкрои цялата си роба, включително и тесния ръкав с маншета във формата на конска подкова, по образеца на дворцовите драконови роби, носени от държавните служители в имперските времена на Китай. Защото много ми допадна идеята бабата на Мей Лин да й разказва своите истории за живота в стария Китай, а тя да избере да почете своето наследство чрез подобна дреха, като я дари на сина си. Въпреки това не забравих и идеята за самотния ръкав и точно затова Инара намира такъв под стълбите си.
Романът предлага както исторически, така и съвременни сцени. Коя от двете сюжетни линии ви беше по-трудна за писане?
По-трудната за писане беше тази за Инара, съвременната. Когато пишех от гледната точка на Мей Лин, бях в състояние да се потопя изцяло в онзи времеви период и неговите уникални предизвикателства, начин на говорене, облекло и т.н. Беше ми много интересно да проучвам с какво са се хранели хората през 80-те и 90-те години на ХІХ век, с какво са били облечени, как са пътували и други подобни. Бях не по-малко заинтригувана и от културните различия на периода. И макар да са съвсем точни от историческа гледна точка, расистките обиди, които се налагаше да включвам от време на време, ме караха да настръхвам. Благодарна към, че живея във време, когато американците са далеч по-толерантни към всички раси, пол, религиозни и сексуални ориентации и етническа принадлежност. Или поне имат напредък по отношение на толерантността си.
Според мен предизвикателството по отношение на съвременните сцени дойде по-скоро от факта, че трябваше да ги направя точно толкова неустоими и интересни, колкото и историческите. За да улесня работата си, първо написах всички исторически глави, а след това съвременните, сякаш са две отделни книги. После се върнах и ги втъках една в друга, дори няколко пъти пренаредих главите, за да може общият сюжетен поток да стане смислен.
Защо избрахте остров Оркас като място за развитието на сюжета с Мей Лин?
Бях наясно, че трябва в крайна сметка да я поставя на някой от островите в архипелага Сан Хуан заради контрабандата на китайски имигранти, ширеща се по тези места. Но не на последно място и защото обожавам този район и обичам да прекарвам там времето, ако ще и само в мечтите си. А избрах конкретно остров Оркас, след като прочетох невероятно интересния дневник на един заселник – именно благодарение на този дневник се озовах право на острова от онова време. Ако се интересувате, книжката се казва "Дневникът на Джеймс Франсис Тълок, "1875 – 1910”, под редакцията на Гордън Кийт. За онези от вас с по-добра памет, да, това е същият онзи Джеймс Тълок от моя роман, който поема поста на пощальон, след като жителите на острова го отнемат от Джоузеф..jpg)
Какви проучвания направихте, за да напишете тази книга?
Прочетох всичко, което успях да открия за китайската бродерия, китайското облекло и обичаи, за историята на архипелага Сан Хуан и на Сиатъл. Посетих музея "Уинг Люк” в Сиатъл, за да прочета информацията за антикитайските бунтове, с която разполагат там, както и различни записки на устните разкази на хора, свидетели на събитието. Докато бях в музея, се разходих и из архивната им стая, за да разбера как трябва да се държат и съхраняват експонати от текстил. Посетих историческите музеи както на архипелага Сан Хуан, така и на остров Оркас и си тръгнах оттам с тонове материали в писмен и снимков вид. Прочетох купища книги за историческите постройки, за да открия най-подходящия вид за Ротси, а след това реших да го допълня и с визията на къщата, използвана във филма „Звукът на музиката”. Прочетох безброй романи с главни герои китайци, както и документални книги за китайските заселници в северозападния тихоокеански регион на САЩ и за китайските жени из цяла Америка, за да схвана по-добре преживяванията им. По време на всички тези проучвания стигнах до заключението, че колкото повече знаеш по тема, за която доскоро не си знаел почти нищо, толкова повече започваш да я харесваш.
Какво беше най-интересното ви преживяване по време на проучванията за тази книга?
Докато проучвах живота на китайците в Америка, научих за специална вечеря, чийто домакин беше музеят "Уинг Люк”, и веднага се записах за нея. Така през една топла юлска вечер на 2010 година отидох на тази вечеря, наречена "Свински крачета, маслини, динени семки – китайско-американската храна от 80-те години на ХІХ век”. Събитието се ръководеше от антрополога на храненето и културните специфики Максин Чан, която ни разведе през всяко от блюдата с разкази и обяснения за храната пред нас. Сред ястията, които тогава вкусих, бяха свинско с консервирани обелки от помело, яйца на пара, свински крачета и какво ли още не.
С кого от героите си усещате най-силна връзка?
Човек би си помислил, че бих посочила Инара, тъй като и двете сме от европейската раса и живеем през ХХІ век. Но всъщност се чувствам по-близка с Мей Лин. Още с първата дума от нейната гледна точка, която написах, аз чувствах невероятно дълбока връзка с нея и ненавиждах всички ужасни неща, които бях принудена да я накарам да преживее. И двете сме майки, така че, докато пишех сцената на сбогуването й с Ян-Тао, си представях как бих се чувствала, ако трябваше да го направя с някое от моите момчета, поради което болката на Мей Лин беше и моя. Всъщност, колкото и глупаво да ви звучи един писател да има подобна реакция към собствения си текст, аз все още получавам буца в гърлото си, когато ми се налага да препрочитам тази сцена. Битките на Мей Лин не са мои битки и въпреки това усещам болката й, когато губи семейството си – два пъти – но накрая все пак намира сили у себе си да стори необходимото.
Умеете ли да бродирате?
Не, не притежавам подобен талант. Докато не започнах да правя проучванията си за тази книга, никога не съм се интересувала от бродерия. Като всички други неща в живота, които си мислим, че не харесваме, установих, че колкото повече научавам за бродерията, толкова повече ми харесва. Вече притежавам дреха с бродерия, а наскоро получих един античен бродиран китайски ръкав като подарък от същата онази жена и настояща моя етърва, която ме вдъхнови да започна да пиша. Що се отнася до създаването на бродерия от собствената ми ръка… Кой знае. Може пък някой ден да се науча.