Очаквайте на 13 февруари
За авторката
Ан О’Лофлин е известна журналистка в Ирландия. Тя е отразявала едни от най-нашумелите събития през последните 30 години, включително и скандала с ирландските осиновявания, за който става дума и в романа „Кафе в балната зала“.
За книгата
Тайните не се пазят вечно…
Сестрите Ела и Роберта О’Калахан са отчуждени от стара семейна тайна. Двете живеят в отделни крила на тяхното рушащо се имение. Не са си проговаряли от десетилетия. Общуват помежду си единствено чрез кратки и злобни бележки, оставени в коридора. Пред заплахата от фалит Ела се опитва да спаси дома им, като отваря кафене в балната зала. Напук на възраженията на Роберта.
Докато заведението се радва на успех сред местните жители, сестрите О’Калахан се оказват замесени в скандал, който датира от 60-те години. Ще успеят ли да преодолеят враждата си и да се изправят пред миналото си, за да продължат напред?
Откъс
Главата й пулсираше, изпълнена с безмълвния гняв на сестра ù. Ела бързо отиде в стаята си и застана пред тоалетката. Враните вдигаха врява високо в клоните на дърветата. Тя затвори очи и както често правеше, си представи всичко до най-малката подробност: шумотевицата от разговорите, потропването на порцелановите чаши, скърцането на чакъла под стъпките на клиентите, които идваха и си отиваха от нейното кафене, изпълнената с живот стара къща.
Ела отвори сребърната кутия за бижута и извади зелената брошка. Имаше форма на теменужка, но беше в индигово черно-зелен цвят. Майка ù мърмореше, че брошката трябвало да бъде лилава, жълта или дори изцяло черна. Бърни О’Калахан я сложи само веднъж на тъмното си палто. Така и не използва брошката повторно.
– Цветята трябва да изглеждат като цветя – казваше тя и цъкаше ядосано с език, задето съпругът ù бе пропилял парите си за брошка, която тя не харесваше.
Ела много обичаше теменужката на „Вайс“ – зелените камъни искряха, а по-тъмните кристали блестяха и очертаваха съвършено извитите цветчета на виолетката. В средата брошката беше черна, с изключение на един зелен кристал с формата на сълза.
Когато започна да си разменя писма с бижутерите от „Вайс“ в Ню Йорк, за да уговорят подробностите за брошката, Джон О’Калахан също сметна, че различните зелени нюанси са едновременно красиви и необичайни. Всяка година господин О’Калахан поръчваше по две брошки от фирма „Вайс“ в Ню Йорк. Бижутерите, които работеха в семейната фирма, с радост изпращаха малките пакети до пощенската служба в Ратсърни, така че Бърни О’Калахан да не научи в детайли за крайностите, до които нейният съпруг бе стигнал, за да ù покаже любовта си към нея.
Ела бе носила брошката само веднъж през всичките тези години. Първоначално възнамеряваше да я пази за някой специален повод, но пропусна подходящия момент. Случи се така, че единственото важно събитие в живота ù стана погребението на съпруга ù. Точно преди да изнесат ковчега му от къщата, Ела забоде брошката на ревера на черното си разкроено палто. Онези, които видяха Ела в този ден, казваха, че тя никога не бе изглеждала толкова бледа, елегантна, съкрушена и самотна.
Една пратка от Ню Йорк пристигна дори и след смъртта на родителите ù, сякаш за да покаже, че нищо не е в състояние да разруши любовта на Джон О’Калахан към съпругата му. И до ден днешен Ела държеше брошките в малките картонени кутийки, в които те пристигнаха от Америка.
Мюриъл Харти бе изтичала по алеята с набраздено от бръчки чело. Говореше смутено, заеквайки:
– Получих я вчера и видях господин О’Калахан да минава по улицата. Но нещо ме разсея и той отмина. Трябваше да го извикам. Никога няма да си простя, че не го направих.
Ела бе разтворила кафявата хартия и отворила кутията. Под капака ù се бяха показали двете брошки, внимателно завити с мека бяла хартия, и Ела бе извадила бижуто с топаз и оранжеви скъпоценни камъни. Щеше много да подхожда на новото тъмнооранжево палто на майка ù, което тя си бе купила от Гори и пазеше за рождения си ден. Брошката представляваше подредени в кръг опушени топази и матови жълти камъни. Но онова, което караше бижуто да изпъкне, бяха тъмнооранжевите скъпоценни камъни, които, подобно на слънчеви лъчи, излизаха във всички посоки от един топаз в средата. Оранжевите камъни блещукаха на светлината.
Но Ела обожаваше другата брошка – съвсем семпло бижу с квадратна форма. Прозрачните камъни улавяха светлината и блестяха с цветовете на дъгата. Отлично подхождаше на онази ефирна рокля, която майка ù си бе ушила за нощта на хоровия рецитал.
В онзи момент Ела усети как в нея се надига гняв, задето Мюриъл Харти не бе извикала баща ù, а просто бе продължила да се занимава с проклетите си клюки.
Ела изпрати пощенски запис, за да плати накитите, и писа на господин Вайс за трагичния инцидент, с което му съобщи, че семейство О’Калахан от „Роскарбъри Хол“ вече няма да поръчва брошки.
Един месец след това Мюриъл Харти бързаше по алеята на „Роскарбъри“ все така развълнувана.
– Пристигна още една кутия – извика тя.
Мюриъл Харти загуби ума и дума, щом Ела отвори кутията и в нея видяха не една, а две изискани черни брошки. До тях бе сложено и деликатно, изпълнено с уважение писмо, с което бижутерът изразяваше съчувствието си. Ела извади и втората кафява кутийка и разгледа двете брошки. По онова време Роберта бе отказала да приеме брошката, а напоследък Ела не носеше своята. Но в първата година след смъртта на родителите им брошката с формата на семпло черно цвете ù носеше утеха.
Тя прибра кутията в чекмеджето и облече дебелото си палто. Поспря в коридора, за да извади от чантата си пудриерата, и се вгледа в малкото ù огледалце. Внимателно напудри лицето си, прикривайки бръчките под очите си с тампончето на пудрата така, че за миг заприлича на младата Ела с големи очи, които някои хора биха описали като тъжни.