Кафето е като скица, загатната с мек молив. Истински специално е свойството му да прониква навсякъде, да изпълва с плътните тонове на вкуса всички пропуски в теб. То… те разтапя така, че ти самият се стичаш в тези празноти и се самоизпълваш… Допълваш… Кафето е нещо живо.
Започва се… с очакването. Напрежението. После усещаш аромата и бързаш да го налееш в една голяма чаша. Всъщност най-хубавото при кафето не е самият акт на изпиване… Първо седите двамата – ти и огромната ти чаша. Чакаш да поизстине малко. Черно е и отразява лицето ти по странен начин – така, докато го наблюдаваш и то ти хвърля погледи скришом и е някак омайващо, взаимно, тихо…
* * *
Това есе е част от конкурса "Кафето и градът".
Повече информация и снимки – на този адрес.