Само на 28-годишна възраст авторката Катрин Банър вече има издадена трилогия за тийнейджъри, която е хит във Великобритания. Дебютният й роман за възрастни „Къщата на края на нощта” (ИК „Кръгозор”) става бестселър и е преведен на 22 езика. Вълнуващата сага за три поколения от едно семейство напомня на „Мандолината на капитан Корели“ и „Красиви руини“. Не само главните герои и техните борби правят историята на Банър увлекателна и затрогваща. Заслуга имат както второстепенните персонажи, които също добавят цвят и детайли, така и майсторски описаният остров Кастеламаре.
„Къщата на края на нощта“ е заглавието на романа Ви, но също така е името на кафенето, което държат семейство Еспозито. Как избрахте заглавието и какво означава то за вас?
В романа има момент, когато двама от героите – Амедео и учителката Пина Вела, обсъждат историята на старата къща и как е получила името си. Тогава Пина казва, че първоначално може и да се е казвала „Casa di Alberto Dellanotte” – къщата на Алберто Деланоте. Това предположение разочарова Амедео. За него името има изцяло друго значение: къщата е „на края на нощта“ в буквалния смисъл – островът гледа към светлините на Сицилия от едната страна и към тъмнината на океана от другата, но също създава и усещане, че си на ръба на голям континент – между обитаваната земя и празната вода, заклещен между „осветената” 
записана история и нещо много по-митично, скрито и неизказано.
Има много малки детайли и герои, които обогатяват романа, като Кончета и епилепсията й. Откъде идва идеята за тези герои?
От самото начало исках да пиша за малкия град, точно за тази общност, която може да бъде едновременно широкоскроена и закостеняла, клюкарстваща и добросърдечна. Според мен най-интересното на малките общности е начинът, по който индивидът се развива в тях. Да отраснеш на малък остров като дете, може едновременно да те ограничи и да те отличи. Да си единствен по рода си – ако пееш добре, то ти си певецът, ако имаш талант да рисуваш – художникът, но ако преживееш нещо унизително, това трудно се забравя. Исках да поставя Кончета в неблагоприятна ситуация заради пристъпите й, да я поставя в ролята на „детето инвалид“ в очите на другите, за да покажа как тя надмогва това и се превръща в един от най-независимите герои в книгата. Искам героите ми да са едновременно сложни и многопластови, но и близки и разбираеми. В хода на историята исках да покажа всички страни на героите, за да разкрия и усложня техните характери.
Според мен ролята на разказвача е да развива героите, докато не оживеят на страниците и не спечелят симпатията на читателя.
Историята в романа се развива в продължение на повече от век. Защо се решихте на такъв дълъг период от време? Бяхте ли планирали живота на героите, преди да започнете да пишете, и налагаше ли се да правите някакви промени в процеса на работа?
С напредване на проучването ми книгата ставаше все по-дълга. Първоначално мислех, че ще е модерна история за финансовата криза през 2008 г., пречупена през призмата на едно семейство и техния дом и бизнес. Но скоро започнах да осъзнавам, че няма много смисъл да се опитвам да разкажа тази история, без да начертая пътя, по който стигнахме дотук.
Когато започнах да проучвам миналото, открих, че е имало много моменти, когато малки острови, като този в книгата, са били разтърсвани от „вторичните” трусове на по-глобални кризи – две световни войни, пристигането на вълни от туристи през 70-те и 80-те и други периоди на разцвет и упадък. Знаех, че романът ми ще разказва за различни времена, но през всички тях поколението на младите хора е трябвало да взема трудни решения.
Нещо, което ме изненада, беше, че това се превърна в разказ за няколко поколения силни жени. Романът не разказва историята като учебник – с битките, империите и великите завоевания. Вместо това той е за онези истории, които често противоречат на официалната версия и които си разказваме сами на себе си в опит да приемем случващото се. Хората, които стоят зад такива истории в малките общества, често са жени.
Разказването и събирането на истории е важна част от сюжета. Каква връзка виждате между романа си и италианските и сицилиански легенди?
Народните приказки са едно от най-ранните вдъхновения за книгата. Прототипът на героя Амедео е реален събирач на истории – доктор Джузепе Питре. Той е също толкова важен за италианската история, както и Братя Грим. Живял е в края на XIX век и е записвал всички истории, които пациентите му разказвали. Имал бюро, специално вградено в каретата му, за да може да пише, докато пътува по неравните пътища на острова.
Причината защо разказваме истории и защо ги пазим, живо ме вълнува. Стилът на книгата се движи между притчовото, мистичното и реалното. Като се опитва да подражава на начина, по който всеки от нас разказва историите от собствения си живот. Не бих могла да напиша „Къщата на края на нощта“ без достъп до такива истории. Да пиша за малко място като Кастеламаре по начин, който е емпиричен и рационален, подходящ за големите градове, не ми звучеше разумно. Италианските народни приказки ме накараха да разбера, че като разказвач аз също трябва да повярвам в тях.
Интервюто с писателката Катрин Банър за книгата й "Краят на нощта" ни предостави ИК "Кръгозор".