Мария Попова нарича себе си музикален абсолютист. В това интервю тя разказва за израстването си чрез работата с Ваня Костова, трио "Спешен случай", Тодор Трайчев и др. Тя нарича музиката, която прави "каталитична" (прочетете повече за това в блога й) и предлага да не приемаме музиката като бързо хранене.
Разкажи ни как животът ти се свърза с музиката?
Не знам наистина как е започнало всичко, защото не помня време, в което музиката да не е била съществена част от мен. Изглежда съм от музикантите, които се наричат абсолютисти. Музикалният абсолютизъм е вроден при някои музиканти, а при други се развива до известна степен с много работа. При мен е вроден. Винаги съм могла да свиря и да пея – достатъчно ми е да чуя нещо, за да мога да го изсвиря. За това, когато бях дете ми, беше трудно да разбера – защо трябва да се науча да свиря по ноти, след като си имам по-бърз начин да го правя: Това е голям дар, но може и да изиграе лоша шега. Аз така и не намерих смисъл в това да уча ноти. Не съжалявам, но по-късно, докато работех професионално, понякога чувствах това като пропуск, най-вече в ситуациите, в които исках да обясня на друг музикант какво имам пред вид при общата ни работа по някоя песен. Когато бях малка ходех при съседите, които имаха пиано, за да мога да свиря. Накрая майка ми се предаде и ми купи пиано. Имам го от петгодишна и това е най-свещеният предмет за мен: То познава истината на душата и сърцето ми… И ме помни 🙂
С кои музиканти си работила във времето и кои са оставили най-силна следа у теб?
Започнах да работя професионално, когато бях на 14 години. Имах невероятното преживяване да срещна единствения човек, певицата, заради музиката, на която бях прекарала години наред, ден след ден, по осем-десет часа дневно в слушане и вадене на аранжиментите на нейните песни, така че да ги адаптирам само за пиано.
Ваня Костова
Срещата ни беше като по филмите – имах чувството за нереалност. Сега, знаейки това, което знам, си давам сметка, че не е било възможно да бъде иначе – та на мен цялото ми внимание е било ангажирано с това. Може би просто съм се подготвяла за тази среща, или съм я привлякла, или сътворила в живота си по един или друг начин. В крайна сметка тя избра да й бъда пианист и аз буквално израснах до нея, по всички начини. Учих се от нея на всичко – на професионализъм, точност, човечност, коректност и лоялност, гъвкавост издръжливост и на още много много други неща. Тя беше моят свят. Да работя с нея за мен беше начин на живот. Понякога ми се струва, че с нея съм прекарала повече време, отколкото с майка ми 🙂 Тя беше пътят, истината, животът и въздухът за мен. Ваня импровизираше постоянно. А аз усещах какво ще каже или направи, само чувайки начина, по който си поема дъх. Голяма част от моите принципи съм изградила през времето на работата ни заедно.
Останах на поп сцената около десет години, работейки с почти всички музиканти от периода 1990-2000 година. Бяха интересни времена. През 1992 г. спечелих музикалното състезание – "Хит минус едно" и така се свързах с други прекрасни хора – семейство Ампови.
Кирил Ампов водеше радиотелевизионното предаване. Тогава те все още бяха "Трио спешен случай", а техният син – Графа беше почти на моята възраст. С това семейство съм преживяла едни от най-истинските и скъпоценни моменти в живота си!
По-късно мой мениджър стана Тодор Трайчев. След това за известно време избрах да работя сама, въпреки че на практика Кирил и Тони – семейство Ампови – ми бяха опора по един изключително подкрепящ начин.
Последната година от моя сценичен опит беше най-пълноценна и професионално удовлетворяваща за мен. Тогава издадох първия си албум с песни, получих роля в мюзикъла на Графа – "Токов удар", който беше първият електронен мюзикъл в България. Последният концерт, в който участвах, беше – "Десетте най-велики песни на века" с Каналето и плевенската филхармония. След този последен концерт избрах за себе си друга посока, която чувствах че е време да последвам.
Любима песен, мелодия, група, композитор?
В тези неща не съм постоянна. Музиката, която слушам трябва да съответства на състоянието ми. Когато слушам музика, я слушам, защото точно от нея имам нужда сега и по никаква друга причина. За това нямам любими песни или композитори. Често се хващам да ровя из Интернет за нещо ново, защото за мен музиката е информация и ми помага да разбера, или да интегрирам в себе си, нещо, от което имам нужда.
Мястото на музиката в живота ни днес, в това забързано ежедневие – ценим ли я, с какво ни помага музиката?
Начинът, по който повечето хора възприемат музиката в настоящия момент е единствено и само като забавление. Така тя необратимо се превръща в подобие на бързото хранене – като онези храни, които постоянно наричаме вредни. Често казвам, че във всеки аспект на живота има еквиваленти на всеки друг аспект на живота. Това понякога може наистина да улесни процесите ни, когато имаме нужда от обратна връзка, от мъдрост и разбиране. Та музиката днес е като храната днес :). Някои хора предпочитат здравословното хранене, други – junk food.
За мен музиката е възпитателно средство, в което се съдържат много и различни компоненти – лек, утеха, хармония, импулс, развитие, себепознание и така нататък. Музиката, която слушаме ни дава стимули, които нервните ни системи трябва да обработват. Това е информация, която постъпва в нас и ни променя. Каквото ни дава, а пък ние осъзнаваме… каквото осъзнаваме – почти нищо, всъщност :). Така много от музиката, която хората слушат ги контролира – защото те не осъзнават стимулите, които тя им дава и не могат да си поставят граница на това – какво да възприемат и какво – не.
Днешната музика (тази, която масово се слуша) до голяма степен отразява огромния вътрешен шум в хората, който те могат да заглушат единствено с по-голям външен шум. Не мислете че осъждам това – всъщност, по някакъв начин то си е на мястото, защото е част от целостта на процеса по израстване и осъзнаване на човешкостта в точно този етап от развитието на масовото съзнание на човечеството.
Начинът, по който се прави и слуша музиката, е същият начин, по който се приготвяи консумира храната, пишат се литературни произведения, създават се филми и се изграждат отношения между хората. Тя е просто още едно от отраженията на съзнанието ни сега. Има хора, които предпочитат нещо различно и го правят, защото чувстват повика на живота да бъдат това, да покажат, че съществува и различен избор. Винаги е било така.
Знам със сигурност, че тишината не може да се оцени и постигне истински, ако го е нямало шумът: че зрелостта няма стойност, ако не е била достигната през грешки и незрели постъпки: Че любовта не може да бъде едната вездесъща истина, докато не се преодолее страха, Че светлината се вижда най-силно в тъмнина.
И всичко си има свой блясък и красота. И всичко е правилно. И всичко е наред.
Разкажи ни за твоята музика – каталитичната музика. Кога и как твориш. Кое те вдъхновява?
Избрах да наричам музиката си каталитична, защото искам фокусът на работата ми да бъде върху това, че звукът е информационен стимул, който щом бъде регистриран от нервната ни система, ни променя. Няма хубава и лоша музика – има музика, която ни влияе, или не ни влияе добре в даден момент.
Много се говори за връзката между музика и съзнание напоследък, но все още това е сфера с потенциални възможности, които тепърва ще се изследват. Откакто се помня знам, че искам да правя музика, но искам моята музика да бъде полезна, да допринася, да лекува и да ни подкрепя в израстването и себепознанието ни. Включвам и себе си в това число, защото докато работя аз също се уча. Не обичам сцената – обичам студийната работа. За мен най-вълнуващото нещо на света е да си изключа телефона, да се затворя в студиото и да създавам вселена от звук 🙂 Това ме променя дълбоко. Докато го правя израствам, тази вселена преминава през мен и кара съзнанието ми да се разширява, за да я възприеме и след това – да й придаде форма. Понякога, докато работя плача, но не от мъка, а от възторг или заради резонанса между това, което чувствам и това, което чувам. Сигурно тогава нервната ми система се чуди „какво по дяволите й се случва“ 🙂 Обожавам този творчески процес – за мен той приключва завинаги в мига, в който съм довела докрай студийната работа. За това всеки такъв процес е абсолютно неповторим и вълнуващ. Вдъхновява ме нуждата да изразя нещо, което може да упълномощи, да послужи, да отрази свобода и сила. Харесва ми да бъда ролеви модел по този начин, но не защото съм по-добра от другите, а защото осъзнавам способността си – да виждам нещата различно.
Какво пожелаваш на нашите читатели и вероятно твои настоящи и бъдещи почитатели?
Пожелавам на всеки пътят, който върви, да бъде път със сърце. Накрая само това има значение 🙂