От седемнайсетгодишна Капка Касабова живее по света – първо в Англия, след това в Нова Зеландия, а сега – в Шотландия. В творческата й биография са записани: стихосбирката "Всички пътища водят към морето", отличена с националната награда "Монтана" за най-добра първа стихосбирка на годината и последвана от още три; след това дебютът й в прозата "Разузнаване" – също получил награда – на Британската общност за най-добър първи роман в Азия и Пасифика. И още: издадените на български от "Сиела" – "Улица без име", "Любов в земята на Мидас", "Вила Пасифика". А по Коледа, специално за Панаира на книгата излезе новата й биографична книга "Дванайсет минути любов". Паралелно с книгите, които Капка пише на английски, тя публикува публицистика и пътеписи в "Сънди таймс", "Гардиън", "Вог", "Економист", Granta.com.
Центърът на моя разговор с Капка Касабова е "Дванайсет минути любов", но в интервюто става дума също за перфектното изречение, подема на българската литература и как танцът ни научава да обичаме тялото си.
Темата на "Улица без име" е търсенето на идентичност. В новата ви книга „Дванайсет минути любов” не правите ли своеобразно продължение на тази тема?
Да, книгата за тангото разказва една история за търсенето ни на място и принадлежност в света като соло индивиди (а не като групови или семейни индивиди което е съвсем различно), и в този смисъл е действително нещо като продължение на търсенето в "Улица без име", въпреки привидно различната тематика. Освен това тангото си е един вид виртуална родина за непринадлежащите, за търсещите, за тези които са оставили или загубили нещо – тоест почти всички нас, особено след определена възраст (примерно 20!).
В "12 Минути" тангото започва като хоби, превръща се в страст и пристрастяване, източник на смисъл и принадлежност, артистизъм и близост, и в един момент се проявява тъмната, разрушителна страна на това търсене. Както в "Улица без име", може би целта на пътешествието, буквалното и душевното, е постигането, след множество перипетии, срещи, открития, на някаква форма на вътрешна свобода. Но аз това нито го знаех, нито го планирах в процеса на писането, тъй като самото писане, дори на биографична книга като тази, е приключение с неизвестна дестинация.
В литературата също има мода. Може ли да кажем, че днес са актуални смесените жанрове, книги, които не можеш да определиш с един етикет – любовен роман, исторически, пътепис, документална, трилър. „12 минути любов” – мемоар, пътепис, но има и любовна история?
Да, има литературна мода, която се мени постоянно, но не мисля че има мода на хибридите. Хибридите са прекалено двусмислени, може би, за да бъдат на мода, но разбира се имат си своите почитатели. Аз не само пиша но и чета повествования с преплитащи се елементи, примерно Брус Чатуин е класически автор на точно такава литература. А на мен така ми идва, когато пиша биографична книга – да смесвам елементи на различни литературни форми, което впрочем правят много автори на пътеписи, тъй като в пътеписа винаги има лична история, история на търсене, намиране, изгубване. Моите две биографинчни книги – "Улица без име" и "Дванайсет минути любов" са силно лични, но това, което надявам се ги прави универсално въздействащи (а не само на тези, които примерно се интересуват от България или от тангото), е кръстосването във времето и пространството на хора и истории, в които всеки читател може би вижда нещо от себе си.
Разказвате с такава обич и дълбочина за тангото, като метафора за любовта. На какво ви научи тангото?
Тангото Е метафора за отношенията между хората, и то не само мъжете и жените. То е дори метафора за самия живот – срещи и раздели, приемане и отхвърляне, увлечение и разочарование, надежда и мрак.
Тангото ми разкри богатата и уникална литература и история на Аржентина, тъй като заради него се захванах да уча испански, да чета аржентински автори и да гледам филми, и разбира се пътувах до там няколко пъти заради тангото. То ме срещна с неповторими хора, даде ми много приятелства, научих много за хората влизайки в директен контакт с тях, а не чрез теория и четене, както ми беше навик дотогава… Тъй като ме беше страх – страх от себе си, страх от живота на тялото, страх да бъда съдена, страх от контакт с другите. А страхът често пъти е огледалната страна на копнежа. На това ме научи тангото. В Европа сме страшно затормозени на тема тялото, за съжаление това ни е част от мрачното християнско-пуританско наследство – или секс (проблематизиран и морализиран), или пълно отчуждение и само-омерзение (не ме докосвай), затова има толкова хора които си мразят тялото и го наказват. Това е може би първият урок на танците по двойки: обичай тялото си, няма значение как изглежда, обичай всеки, с когото танцуваш, дори да е само за 12 минути. От всеки можеш нещо да научиш, под звуците на най-хубавата музика на света. Тангото е облагородяващо именно защото сваля прегради и предразсъдъци и ни включва към едно друго измерение.
Ако трябва с едно изречение да препоръчате "Дванайсет минути любов", какво бихте казала:
Преди много години танцувах в Буенос Айрес с един грък, иначе собственик на книжарница в Патрас, и като го питах: Защо танцуваш?, той каза: Защото не искам да умра. Този, и много други поразителни отговори на въпроса ми Защо танцуваш? са включени в книгата.
"Търся перфектното изречение. За статия и за книга” – казвате в едно интревю. Кое е перфектното изречение?
Това, което непрекъснато се променя, за да отразява непрестанно менящата се природа на нещата. Тоест, не-догматичното изречение.
Какво ви вълнува в момента като писател?
Пиша роман, който се развива на диво и странно място в Шотландия и разказва за диви и познати човешки емоции.
Какво е мнението ви за съвременната българска литература и какво я отличава от английската?
Една основна разлика е жанрова. В англо-езичната литература има обособени жанрове извън фикцията, например биографичната, авто-биографичната, пътеписната литература. В България на всичко се казва "роман", дори на това, което очевидно не е. Друга разлика е, че в българското книгоиздаване като че ли не се набляга на ролята на редактора, и срещам доста книги които биха могли да бъдат по-добри (и по-кратки) с по-настоятелната намеса на редактор. Според мен сътрудничеството между автор и опитен редактор, като егото на автора трябва да мине на заден план тъй като в процеса на редакцията става дума не за автора а за книгата, е супер важно за облика на една книга. Но най-важното е, че българската литература е в изключително интересен период на подем, и се издава все по-голямо разнообразие на книги и автори – това дължим до голяма степен на Сиела и Жанет 45, които започнаха този процес, когато никак не беше лесно. Автори на фикция и мемоарна литература като Елена Алексиева, Теодора Димова, Калин Терзийски, Емил Андреев, Деян Енев, Красимир Дамянов, според мен трябва да бъдат включени в литературната програма на училищата. Те пишат многопластови книги по начин, който носи духа на нашето време, а то носи призраците на времето, което отмина.
Как намирате България, когато идвате тук. Това лято започнаха силни протести за оставка на правителството. В правилната посока ли е протестът?
Не живея в България, но ако живеех, със сигурност щях да участвам в протестите. Политическата класа в България като цяло е гротескна.
Обичам да откривам нови места и истории, особено когато се срещам с прекрасни смислени хора, както стана през изминалата година. Прекарах известно време из Странджа, както и в търсене на нови екоферми из страната. Мисля че всички, които обичат природата, даването на нов живот на стари селски къщи, чистата храта и чистите хора, биха оценили следните места: Боженски Чифлик до Габрово, Дивата Ферма в източните Родопи, и Wild Thyme до Търново.