"Капитан Немо", преразказана от Дейв Егърс екнига от поредицата "Запази историята" на Издателство "Сиела". Автор на ппроекта е ашумелия и у нас писател Алесандро Барико, който ръководи авторитетната школа за творческо писане „Холдън“ в Торино. Целта на този проект е съхраняването на световната литературна памет чрез пренаписване на емблематични текстове по начин, който да ги направи атрактивни и разбираеми за детска публика и да ги спаси от заплахата да бъдат забравени.
Четвъртата история преразказва научнофантастичната класика "Капитан Немо" на Жул Верн. Дейв Егърс разказва както от гледна точка на съвремието, така и на 14-годишния Консуело. Известният океанограф Пиер Аронакс отплава от Ню Йорк, за да преследва мистериозно чудовище, което тормози океаните. Потапя кораб след кораб и причинява безброй смъртни случаи. Всъщност морското чудовище е подводницата „Наутилус“ на Капитан Немо, който живее в самоналожено изгнание в международни води. Консуело и Аронакс остават при Капитан Немо и така започват техните вълнуващи приключения.
Издателство "Сиела"
Обем: 80 стр.
Цена: 9 лв.
Поредицата "Запази историята" включва следните заглавия:
Годениците – преразказана от Умберто Еко
Дон Жуан – преразказана от Алесандро Барико – повече прочетете тук
Гъливер – преразказана от Джонатан Коу – повече прочетете тук
Капитан Немо – преразказана от Дейв Егърс
Престъпление и наказание – преразказана от Аврам Йешуа
Антигона – преразказана от Али Смит
Крал Лир – преразказана от Мелания Мацуко
Сирано дьо Бержерак – преразказана от Стефано Бени
Нос – преразказана от Андреа Камилери
Гилгамеш – преразказана от Июн Ли
Откъс
1
Казвам се Консуело. Сигурно сте чули нещичко за това какво ни сполетя – мен и останалите от кораба, носещ името на „Ейбрахам Линкълн“. Е, каквото и да сте разбрали, все ще е било погрешно. Нека дa ви разкажа истината.
Това се случи миналото лято, когато бях на 14.
Чичо ми, Пиер Аронакс, е французин и е пътувал почти навсякъде. Той е известен океанограф, което в общи линии означава, че може да ходи, където поиска и да прави каквото пожелае, стига да е под водата. Ако му се ще да разгледа някой потънал кораб отпреди две хиляди години, и това може да стори. Ако пожелае да провери колко дълбока е Марианската падина – може да го направи. Ако иска да се научи да разговаря с косатките, някой ще му плати, за да се опита. Та доста му е хубава работата.
Миналата година ми се обади и ме попита какво съм запланувал за лятната си ваканция.
Отговорих, че не съм наясно още, че имам уговорка за работа в местния супермаркет – да опаковам продукти, но че няма нищо черно на бяло.
Живея в Небраска, в един район, наречен Лошите земи, и макар името да звучи вълнуващо, дори опасно, то с нищо не оправдава съществуването си. Останах с чувството, че чичо Пиер има някаква идея, за да ме измъкне за малко от града, затова казах, че съм свободен.
– Ами – рече той – имам нужда от помощник, който да ме придружи на едно пътуване.
Няколко кораба досега са били потопени от някакво морско същество, по-голямо и по-силно от всичко, записано в историята, и си мислех да се запознаем със случая. Ще дойдеш ли?
Стегнах си багажа веднага.
Взех влака от Омаха за Ню Йорк, после такси през Бруклинския мост. Когато пристигнах
на кея, където трябваше да се срещна с чичо Пиер, десетина мъже товареха Ейбрахам Линкълн, нещо средно между рибарски кораб и военен разрушител. Той беше оборудван с китоловни оръдия с харпуни, хиляди квадратни метра подсилени мрежи за промишлен риболов, най-различни малокалибрени оръжия и артилерийски оръдия и шест торпедни апарата. Беше построен да може да се бие с всеки и с всичко.
– Ехо, здравей! – чух един глас и вдигнах очи. Бих познал този акцент навсякъде.
Чичо Пиер. От година не го бях виждал и забелязах, че има нов белег. Винаги имаше по някой нов белег. Този беше на врата му, където, по негови думи, го порязал скат! Ако опашката го беше ударила само на милиметър встрани, щеше да го убие. При все това той си изглеждаше точно като университетски професор – и то от изнежените.
Беше висок, слаб и носеше очила с телени рамки и дебели стъкла.
– Как си, момче? – попита ме и ме тупна по рамото. Това беше неговият специфичен поздрав. Казах му, че съм добре, потупах го и аз с юмрук и го попитах дали наистина ще видим някакъв непознат вид морско чудовище. Трябва да си призная, бях скептичен. Бях едновременно и скептичен, и уплашен, и развълнуван – всичко накуп.
– После ще ти разкажа подробно – заяви той. – Качвай се на борда, хвърли си някъде багажа и ще се видим на вечеря. – И изчезна в търбуха на кораба.
Останах сам през целия следобед, докато корабът напускаше Ню Йорк. От кърмата наблюдавах как градът се смалява и изчезва и скоро вече плавахме в открито море. Вълнението беше силно, а и не бях се качвал на кораб от доста време, затова първите няколко часа повръщах няколко пъти. Радостите на морския живот!
На вечеря не бях гладен, но в шест часа седнах с чичо Пиер и останалите офицери от Ейб
Линкълн на масата. Имаше мъже и жени от цял свят – Южна Африка, Швеция, Нова Зеландия и Англия, и Италия, и Ливан. Екипажът беше наистина многонационален и впечатляващ, но не мога да ги опиша всичките тук. Имаше двама мъже обаче, които трябва да спомена: единият беше самият капитан, чието име бе Фарагут.
Беше американец, около 50-годишен и изглеждаше много солиден, с огромни черни мустаци и вид на човек, който няма да търпи глупости.
Беше взел присърце задачата да открие чудовището. Другият забележителен човек бе един
гигант, канадец на име Нед Ланд, известен китоловец и ловец на едри морски бозайници от световна класа. Упражняваше занаята вече трийсет години и сякаш всяка негова битка, всеки улов се бяха отбелязали върху лицето му. Беше червенокос, червендалест и устата му беше пълна с дупки и изпочупени зъби.
От двамата постепенно получих представа за съществото, което издирваме.
– Това не го знаеш, защото не са го казвали по новините – обади се чичо Пиер, – но от из-
вестно време нещо потопява най-различни плавателни съдове в Световния океан. Спомняш ли си онзи руски риболовен кораб, който откриха край Беринговия проток?
Кимнах. Спомних си, че преди няколко месеца споменаха в новините за някакъв голям кораб за промишлен риболов, който бил изхвърлен на брега.
– Аз познавах тези хора – обади се капитан Фарагут и погледна в чинията си.
– Поне десетима безследно изчезнали – добави Нед Ланд. – Смятат се за мъртви.
– Е, това беше първият странен случай – продължи чичо Пиер. – След това имаше свидетели и инциденти навсякъде по света – в Тихия океан, в Индийския океан, из целия Атлантик.
Поне шест кораба потъват при мистериозни обстоятелства. Някои от моряците докладват, че точно преди да напуснат съда, са видели огромно фосфоресциращо петно на повърхността на водата. Други са убедени, че е някакъв вид подводница. Сега пък всички са сигурни, че е морско същество, може би огромна сепия. Но ако е сепия, то тя е по-голяма и по-силна от всичко, видяно досега.
– Може и да са няколко – добави Нед.
Едва не изплюх сока от моркови. Група от гигантски сепии, които потапят кораби по цялото земно кълбо? Но защо ще го правят? Откъде може да са дошли? Изстрелях куп въпроси към чичо Пиер. Той ми отговори търпеливо.
– Откакто северните океани се затоплят, учените започнаха да откриват сепии с невероятни размери – или изхвърлени на брега, или носещи се по повърхността на океана. Предполага се, че с покачването на температурата на водата, храната им се изменя или измира, затова измират и те. Освен това мигрират, търсят нов дом, нови източници на храна. Така изведнъж тези същества, които досега са обитавали най-големите дълбочини, станаха видими за нас. И може толкова да са закъсали за храна, че да нападат всичко, което видят.
Сигурно съм го погледнал скептично, защото той се заоправдава.
– Знаеш, че не съм някой перко, нали, Кон?
Чичо Пиер ми викаше Кон и това ми харесваше далеч повече от Кони – името, с което ме
наричаха другите ми роднини. Не знам за вашия език, но на английски, особено пък в Небраска, Кони е женско име.
Както и да е, съгласен бях с чичо, че не е перко. В научната общност го смятаха за разумен човек, който държи много на работата си и на изявленията, които прави публично. Никога не обявяваше откритие или теория, без да е абсолютно сигурен, че може да я подкрепи. Така фактът, че смяташе за възможно гигантски сепии да тероризират океана, ме развълнува, а малко и уплаши.
– Добре – рекох, – има гигантска сепия…
– Или може би десетки… – поправи ме Нед.
– Така – добавих. – Може би десетки, по-големи и по-силни от всичко, което сме виждали
досега. И те са там в океана и потапят рибарски кораби из световния океан. А ние сме в рибарски кораб и сме тръгнали да ги търсим?
– Точно така – каза Пиер, сякаш облекчен, че най-сетне съм разбрал.
– Но какво ще спре тази сепия да потопи и нас? – попитах.
– Нищо – отвърна той.
– Нищо освен мен – обади се Нед и се вгледа в очите ми. – Не се притеснявай, синко. Каквото и да е онова, дето е убивало моряци, аз ще го убия.
2
Затворих очи онази нощ и си представих как сепии с размерите на автобуси, с пипала по-дълги от километър и половина, ни завличат на дъното на морето. Бях виждал как се движат сепиите по youtube.com и знаех, че могат да го сторят с невъобразима скорост и пъргавина. Те могат да изчезнат, докато мигнеш, и изневиделица да сграбчат жертвата си с мълниеносна скорост. Щом Нед Ланд беше китоловец, той не би могъл да си съперничи със сепия от подобен размер. Не спах добре онази нощ, а и нито през останалите, които прекарах на борда на „Ейбрахам Линкълн“.
За щастие през тази първа седмица не беше нужно да съм отпочинал. Не се случи нищо особено. За начало целта ни беше да пребродим моретата около Гренландия, където последно бяха видели чудовището. Знаеше се, че там току-що е бил нападнат голям риболовен кораб и петима души се водеха за изчезнали. Океанът наоколо беше син като небето и тук-там като с бели точици, осеян с айсберги, та не можех да не се зачудя как една гигантска сепия би оцеляла в толкова студена вода. Тя или те бяха също забелязани в
Индийския океан, където водата беше поне с десет градуса по Целзий по-топла, отколкото тази тук. Що за животно би могло да устои на такава температурна промяна? Не попитах чичо Пиер.
Винаги се притеснявах да не би въпросът ми да е глупав, а отговорът му да е очевиден. И така, отправихме се към западния бряг на Гренландия и пристигнахме в Порт Нуук. Пуснахме котва на пристанището и чичо Пиер ме заведе да поговоря с местните хора. Те не бяха наблюдавали самото нападение, но корабният корпус беше изваден и ние видяхме, че е пробит на три места – всичките откъм десния борд. Всяка пробойна имаше триъгълна форма с диаметър около пет метра и половина. Корпусът беше обкован в желязо с дебелина петнайсетина сантиметра. Не можех да си представя какъв звяр би могъл да пробие подобна стена.
Пиер направи някои изчисления.
– Силата, нужна да се пробие корпуса, би се равнявала на тази на камион, движещ се с около 320 километра в час.
– Невъзможно да е било сепия – рече Нед.
– Прав си – каза Пиер. – Може би си мислиш това, което си мисля и аз?
– Май да. Аз си мисля за нарвал.
– Да, нарвал.
– Какво е нарвал? – попитах.
Чичо Пиер обясни, че нарвалът е голям океански бозайник, близък до (но малко по-голям) делфина – грубо с размерите на белуга.
Точно като акулата, той има гладка, млечнобяла кожа, но специфичното при нарвала е дългият рог, който излиза от главата му – понякога с дължина до метър и половина.
– Еднорогът на моретата – рече Нед и отново се взря в пробойните, сякаш се чудеше същото, което и аз: дали рогът му би могъл да бъде толкова як, че да направи такова нещо.
– Ако нарвал е сторил това – каза чичо Пиер, – рогът му ще трябва да е бил десет пъти по-голям от всички, които досега сме откривали.
– И достатъчно як, че да пробие петнайсетсантиметрово желязо – добавих аз.
– Ако е десетократно по-голям от стандартния, би трябвало да е и достатъчно як – обясни
Пиер. – И ако се е движил с максимална скорост… хмм… – той сякаш се съмняваше в тази възможност още докато я обясняваше.
– Каквото и да е то – заключи Нед, – ще го убием.
Напуснахме Гренландия и се отправихме към следващото място, на което бяха забелязали звяра – край бреговете на Нова Скотия.
Плавахме три дена при бурно време, океанът бе сив и разпенен. Духът на екипажа започна да спада. Всички бяха кисели, а постоянното клатене на кораба ме принуждаваше непрекъснато да повръщам. Не мисля, че можех да задържа нещо в стомаха си по-дълго от дванайсет минути. През това време Нед Ланд беснееше, че преследваме чудовището по този начин.
– Какво, звярът ще чака чинно на последното място, където е атакувал? – изрева той. Безсмислено му се виждаше, още повече за същество, чиито нападения обхващаха цялото земно кълбо – от Аржентина до Земята на Франц Йосиф. Защо му е да напада и после просто да ни чака да пристигнем? Няма логика в това.
Трябва да призная, че споделях мнението му. Нападенията на звяра бяха по цял свят и
той сякаш се придвижваше бързо от едно място на друго – нямаше два инцидента да съвпадат по местоположение. Но капитан Фарагут се придържаше към плана.
– Такива са ни нарежданията – каза той.
Така продължихме по същия начин още две седмици. Всеки път, щом чуехме, че чудовището е било забелязано, вдигахме платна натам и, разбира се, докато пристигнем, то беше вече на другия край на света и потопяваше друг кораб.
Когато бяхме в Карибско море, беше край Бразилия. Когато отидохме в Бразилия, беше в Атлантика. Вече почти месец плавахме и екипажът бе неспокоен. Повечето време прекарвахме тъй далеч от сушата, че не виждахме дори птица и не надушвахме и полъх от цивилизация. През деня се редувахме на мостика, търсейки следа от чудовището. Или по-скоро – те се редуваха.
Никой не ми се доверяваше да свърша нещо.
Обезумях от скука и започнах да си мисля, че в сравнение с тук, животът в Небраска беше по-вълнуващ.
Въпреки това продължавахме да го преследваме – до Нова Скотия, до Исландия, до бреговете на Испания и накрая до Западна Африка, където неотдавна беше нападнат един огромен кораб.
На борда имало 120 мъже и жени, от които само 90 се бяха спасили. Докато стигнем до бреговете на Сенегал, както обикновено, вече нямаше и помен от звяра. Щом спуснахме котва в Дакар, видяхме останките от рибарски кораб, който беше промушен само дни преди това. Той бе ударен, но не и потопен от чудовището. Екипажът описа удара, който са понесли, няколкократното пронизване на корпуса, пробива, направен от рогоподобния израстък. Това сякаш потвърждаваше идеята, че чудовището е наистина някакъв супернарвал.
Екипажът на този кораб бе извадил късмет, защото нападението било извършено в сравнително плитки води. Той наблюдавал как съществото се оттегля, попадайки във фокуса на осветения град, сякаш се срамувало, сякаш не искало да го виждат на дневна светлина. Някои граждани на Дакар го бяха видели от високите сгради в центъра. Те потвърдиха, че то сякаш отчело, че е в полезрението на хората от града и бързо изчезнало под водата.
– Морско чудовище сериен убиец, страдащо от агорафобия? – попита Нед.
– На този етап – отвърна чичо ми – това не е по-малко вероятно от което и да е друго предположение.
Точно тогава един член на екипажа пристигна при капитана със спешно послание. Чудовището било видяно само на стотина мили южно.
Юрнахме се към Ейб Линкълн и веднага отплавахме.