Срещата ни с Калин Терзийски е насред горещото софийско лято, само на метри от металните ограждения на Парламента, където протестиращите не спират да викат "Оставка". А темата за революцията е някак толкова
естествена, когато си говорим именно с Кайо. За книгите, литературата, етиката и морала – един специален разговор за читателите на Kafene.bg.
Как ще коментираш сегашното положение в България?
Не можеш да искаш от хората да са здрави и енергични. Наистина не мога да искам това, но и те след като не са такива, след като не са градивна сила, а чакат помощ и сила, т.е. те са безсилни, не могат да искат и по-добър живот. Просякът, когато проси милостиня, не може да има претенции. Голяма част от българите живеят като жалки просяци. Трябва да си дадем сметка за това: какво направи ти, за да искаш по-добър живот; какво създаде; кои прекрасни неща излязоха изпод ръцете и ума ти, та искаш по-добър живот. Естествено тези думи звучат доста фашистки, само че аз нямам притеснения, защото не съм фашист. Просто добре знам, че който не работи, не трябва да яде. Има хора, които не могат да работят, но тук се явява тънката граница – между тези, които по никакъв начин не могат да правят нищо (това са много малко хора) и тези, които не се опитват да правят нищо и живеят по най-лесния начин. Втората група хора е много голяма в България. Те са се отдали на малодушие, бутащи някак си живота. Има и трета, немалка и много интересна група от хора, които мислят, че работят и наистина хвърлят не малко усилие в създаване на ловки и хитроумни способи на просия – хората, които работят по проекти и чакащи някакви изпросени пари, за да ги усвоят и изсмучат по най-паразитния начин. Тези хора наистина хвърлят усилия, но това са усилията на паразита, който смуче от организма на гостоприемника. Така че всеки, който поиска нещо по-добро за себе си, да си помисли какво по-добро е направил за обществото, в което живее. За това аз съм тежък противник на всяко оплакване и малодушие. Но не съм човек, който ще се съгласи даже и за миг с безобразията на управляващите, защото те са най-големите паразити.
Да преминем към твоето творчество. Много ми хареса алегорията ти с ябълката, защото наистина някои от твоите текстове биха могли да се интерпретират като много груби, а всъщност те носят голяма естетика за този, който може да я оцени.
Наистина те са точно като ябълката – те са красиви за тези, които могат да усетят красивото, без да се афектират от някакви думи, които безрасъдъчно са приети за неприемливи. Който иска да получи нещо замазано и благовидно, нека си го намери. Изкуството не е замазано, не е благовидно. Най-глупавото изкуство е благоприличното изкуство. Спаружващата се ябълка не е добра на вкус, но тя е изкуство. Там Бог и микроорганизмите вършат изключителна и странна работа. Изкуството може да е изключително горчиво, добре е да е много горчиво, защото знаем, че най-силните и добри лекарства са много горчиви. Да, няма сладки и ефективни лекарства. Изкуството е лекарство и то трябва да много горчиво. Аз не отричам и сладкото изкуство, но в не малки периоди съм плувал в реката на горчивината, затова няма как изкството ми да не бъде горчиво.
Никога не казвам, че само горчивото изкуство е добро, подобно на Достоевски, който казва „страдать надо” на всяка цена. Това е такава смешна едностранчивост, че все едно да ходиш на един крак. Човек по най-сладък и най-възторжен начин се радва на живота и понякога става като малко дете – до такава степен розов и възторжен; това е другата му страна. Горчивината, злобата и грозотата в нейния естетичен вид са също толкова важни. Благоприличието, фалшът, за да не си нараним нежните сетива – те са недопустими.
Миналият път, когато разговаряхме, ти ми разказа за основните идеи във „Войник”. Аз бях силно запленена и го очаквах с нетърпение. Сега какво ново пишеш?
Пиша роман, който се казва „Любовта на 45-годишният мъж”. Представлява нещо като парафраза на „Любовта на 35-годишната жена”, като реплика към нея. Сега като се замисля има много препратки към този мой разказ – за самотата и най-вече за пресъхналата душа. Този разказ започна във „Войник” – разказ за човека, който от една страна по чисто природни, стихийни причини започва да става все по-безчувствен, а от друга страна като образован и умен човек той започва да си обяснява това „изстиване” и тази напредваща безчувственост като правилния път. Започва да търси и да създава за себе си философски обяснения за своята „сухота” и безчувственост, която му носи страдание и затова той иска да я обясни по някакъв приемлив за себе си начин. „Защо станах такъв безчувствен човек?” Ами защото будизмът казва, че е най-добрият начин – да си невъзмутим, да не се трогва сърцето ти от нищо, да не се привързваш към нищо, да си пълен с пустота. Но въпреки всички философии, които оправдават състоянието му на остаряващ с безразличие човек, той истински страда докато не идва една любов, която го удря като гръм от ясно небе. Това е една смешна, интернет, фейсбук любов със всичките й атрибути, доста странни за зрелия човек. Най-малкото много се различават от традицията, въпреки, че любовта може да се развива абсолютно навсякъде, включително и във фейсбук като спазва традиционните закони на чувството и да се движи по същите стари начини, по които винаги се е движила . Човекът, поразен от този гръм, изведнъж разбира, че всички философии и обяснения-оправдания на тази хармонична безчувственост са глупост, миша пръдня и нямат нищо общо с мъдростта на истинския живот. Истинският живот е много да те боли, много да страдаш, да се отдаваш, да си глупав, нищожен, велик и въобще – да става каквото ще става. Не се пазиш от нищо.
Главният герой преживява този гръм от ясно небе и дори може би става по-богат от нея, защото докато човек е жив, всичко му е от полза. Това е най-умната позиция. А глупавият човек смята, че почти всичко му е във вреда. Може би само смъртта не му е в полза, защото свършва интересното преживяване, наречено живот. Но като се замисля и смъртта е от полза, ако си спомним великата приказка „Каквото направи дядо, все е хубаво”. Каквото дойде в живота, то все е от полза за човека. Той преживява тази любов странна, смешна, даже неприемлива, защото се намира в простраство, което му изглежда суетно и детинско – фейсбук, защото е мъдър човек.
Той е абстрактен герой – човек на изкуството като мен, брат ми и много от приятелите ми. В него направих един смесен и интересен образ, защото виждам доста такива хора – хора, които неистово търсят упование в нещо, търсят обяснение на живота си. Нашето поколение определено не е изгубено, то е по-скоро изпуснато на свобода поколение, което ужасно се обърка – на какво да стъпи и на какво да се уповава. Например изведнъж се оказа, че почти всичките ми връстници не се ожениха и не създадоха семейство, защото те изобщо не се уповават на тази представа за живота, тя изчезна за тях. Това поколение е като в магазин, където може да избере своите ориентири и ценности, на които да се уповава. Доста е плашещо това положение. „Аз мога да вярвам в Исус, но мога да харесвам исляма, в същото време мога в нищо да не вярвам. Кое е желязното, некоплатимото и твърдото за мен?” Това се пита героят ми. Не знам. Не може човек сам да си избере законите. Много е трудно. Въпреки това той се опитва някак си. Опитва се да си обясни живота чрез много философски системи и защо трябва да продължи с този живот. Но любовта е стихия – тя не пита, нито дава обяснения. Поразява го, подлудява го и го кара изведнъж отново да е жив. И той е щастлив, защото е нещастен, и разочарован, и става много по-мъдър. Малко прилича на Степния вълк на Херман Хесе, но всъщност с кое не прилича на другите. Има ли нещо ново в живота?! Ново е всяко ново вълнение. Ако съм написал вълнуващ роман, той ще е чудесен нов роман, ако може да развълнува някого. Ако ли не може да го развълнува, живот и здраве – ще напиша друг.
Прочетете още:
Калин Терзийски: Човек никога не трябва да се замисля защо прави добро
Калин Терзийски: хората живеят под тънка ципа на цивилизованост
Калин Терзийски: Искам да видя хора, които говорят мощно и правят хубави неща