Йордан Караджов е един от създателите на “Сигнал”. Има над 5000 концерта и 15 албума. Негови са хитовете “Да те жадувам”, “Може би”, “Лодка ли е любовта” “Сбогом” “Липсваш ми”…
Тази година се навършват 30 години от създаването на “Сигнал”. Как смятате да отбележите юбилея?
Смятаме да бъде всичко подобаващо като за такава годишнина. Подготвяме 30-дневно турне, което ще бъде през юли-август. Много се надяваме да де ни мине черна котка път. Мислим към края на годината да пуснем на пазара 16-я си албум, в който ще има десетина – дванайсет нови парчета.
Как ще се казва този албум?
Ами, той все още няма работно заглавие. По-скоро аз съм кръщавал албумите на групата от името на някоя песен, която така ми звучи най-добре. А пък, например, албумът, който пуснахме през 1997 г., го нарекохме “Вкусете живота” и нямаше нищо общо с име на песен. Следващият албум, който излезе през 1998 г. “Цветя” – акустичен албум с участието на симфоничен оркестър, го нарекох “Цветя”, защото бяхме вкарали най-силните балади на групата и ми звучеше като букет цветя, който искаме да поднесем на нашите почитатели. Затова не мога да кажа в момента името на предстоящия ни албум.
Завършил сте Техникум по художествени занаяти, а се занимавате с музика. Кой Ви насочи към музиката?
Ами, “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” – когато навремето слушахме апокрифно тези групи. По-малките любители на музиката не знаят какво е било навремето, но такава музика беше забранена в България заради това, че е била капиталистическа, затова, че е била с интонация, която не отивала на социалистическото общество. Е, такива някакви глупости… Оттам всъщност тръгна любовта ми към музиката. Освен, че моят баща, Бог да го прости, беше човекът, когото чух за първи път да свири вкъщи.
След това започнахме да се събираме момчетата от съседни махали – да правим първите групи. И ето, до ден днешен няма нищо по-силно от това, с което се занимавам близо 40 години.
А на кого сте благодарен за професионалното Ви развитие?
Първо на моята баба Екатерина, която ми купи китарата. А след това на баща ми, който, ако не беше взел същата китара да засвири “Марина, Марина” (италиански хит от 1961 – 1962 г.), сигурно щях да си остана художник или да се занимавам с другата ми страст – географията. След това съм благодарен на Румен Спасов, който впоследствие беше един от основателите на “Сигнал”. През лятото на 1971 г. дойде вкъщи да ме покани да свиря в “Златни струни”, където бях певец осем години. Примерно, ако не беше станало така, че той не ме беше поканил в групата и аз не бях отишъл в “Златни струни”, професионалното ми израстване нямаше да се случи.
Не малка причина за това, че съм станал музикант, е, че не съм ходил в казарма. Ако бях отишъл в казармата, сигурно нещата нямаше да се случат.
А защо не сте бил войник?
Ами, баща ми не пожела.
Щом е могъл по това време да повлияе…
Забележката е много хубава – по това време. Аз имах вроден проблем с десния крак. Навремето, когато бях пети клас, претърпях една много тежка операция и нещата се оправиха. И тъй като, когато ходех на военни комисии за тъпата казарма, лекарите много добре знаеха, че мен пехотинец е абсурд да ме записват. А ме пратиха в Звездец – пехота. Там ми беше отредено поделението. И баща ми толкова се вбеси, а той беше човек с уникални възможности в много сфери – т.нар. връзки. Иначе беше много скромен човек. Като разбра, че съм определен за пехотинец – с проблемен десен крак, той само така ми каза: “Ще направя всичко възможно, но на тези няма да те дам!”. И всъщност, ако бях влезнал в казармата, пътят ми щеше да тръгне на друго място. Нямаше да се срещна с Румен, с който след разбиването на “Златни струни” останахме и направихме “Сигнал”.
Кое е най-голямото предизвикателство в работата Ви?
Това, което се случва и продължава да се случва вече толкова години. Да имаш сили да внушиш на хората колко може да направиш с това, което работиш. Когато те видят, че го правиш с любов, те вярват. И най-вероятно това, че и малки деца слушат част от нашата музика, си е един вид предизвикателство. Защото с по-старите фенове е по-лесно. В смисъл, че те са се отдали на теб от самото начало. Но сега да възпроизведеш една по-различна, една по-нова музика, която, бих казал, че не е характерна много, много – да ти знаят младите песните, защото те си слушат своите съвременници. Считам, че предизвикателството продължава – да стоиш на сцена и по всички възможни начини да се опитваш да затвърждаваш позицията, в която си.
В какво се състои удоволствието да пеете пред публика?
Ами, уникално е. Изпитваме невероятно удоволствие. Особено, когато тръгнат нещата безусловно. Има публика, която в началните минути е много по-тежка от гледна точка на това, че някои хора се притесняват да реагират, ако е по-светло в залата или там, където свирим. Контактът идва малко по-късно, защото те се срамуват един от друг. Не знам, има някаква много особена психика в това отношение. Но винаги сме изпитвали уникално удоволствие и като че ли това се забелязва от публиката. Значи, забавлявайки се ние на сцената, предаваме настроението по някакъв начин на тези, които са дошли да ни слушат. Тъй като ние сме изключително живи музиканти, целият концерт минава, общо взето, на импровизация. В смисъл, да речем феновете очакват “Може би”, “Сбогом” или друга песен, така както са си я запомнили от радио или албуми и т.н., а пък нашето предимство е – да им предложим парчето в един друг вид, който те не са го очаквали. Това е изключителна даденост, защото спокойно и смело мога да кажа, че не на всеки музикант му се отдава да бъде импровизатор. И затова почитателите ни много се кефат, когато чуят вече парчето в съвсем друг вид, с една друга плоскост и ги занимава нещо ново, което не са чували досега. И, ако дойдат на другия ден евентуално на подобно шоу, те ще чуят същите песни пак в различен вариант, отколкото вчера, когато са били. Много разчитаме на тези си възможности. Първо, че наистина се забавляваме истински и по този начин удовлетворяваме вероятно и някое желание на феновете.
Как поддържате гласа си?
С много сън. Не се разпявам, което е може би вече свързано и с лични качества. Имам колеги, които познавам от доста години и нито един път не съм ги срещнал преди пеене да не ми се оплакват колко са зле. Ама това е всеки Божи път. Аз чукам на дърво и се моля на Господ да държа гласа такъв, какъвто ми е и до ден днешен. Ако трябва да говорим за някаква превенция, това е многото сън. Много сън, много сън и само сън. Не се притеснявам от газирано, от по-пикантни вкусове и т.н. Най-важното е гласът да спи.
Коя е най-голямата Ви награда в професионално отношение?
Няма по-голяма награда от публиката. Публика, която, пак повтарям, безусловно се отдава на това, което ние предлагаме като шоу. И всеки Божи път изпитваме нужда де се получи подобно нещо. И, когато го получим, сме безкрайно щастливи. Защото никоя друга награда не може да влезе толкова много в психиката на артиста, отколкото, когато публиката го подкрепя по най-истинския начин.
Автор сте на много песни. Имате ли любима песен?
Ами, вероятно баладите, които изпълнявам, ми доставят по-голямо удоволствие. Защото там един певец наистина би могъл да разкрие качествата си като изпълнител. Ни бих казал, че имам любима песен. Но, опитвам се всеки път да ги изпея по възможно най-добрия начин и възможно по най-различния начин, както вече говорих. Защото така си пробвам самите качества като импровизатор и като човек, който измисля музика.
Ето, в момента работя върху едно парче. Имаме намерение шест певци – трима мъже и три жени, да участваме в тази песен. Засега няма да съобщя имената на хората, но нещата вървят много добре. Бих казал, че измислих много хубава песен, която скоро ще се аранжира и до месец – два е абсолютно възможно това парче да излезе на бял свят.
Искам да Ви попитам за концерта на “Сигнал” на 10 февруари 1982 г. в Бургас. Много от нашите читатели не знаят какво се е случило тогава. Бихте ли споделил за по-младата наша аудитория?
Беше времето, когато пуснахме нашия първи двоен албум “Каскадьори”. Малко след завръщането ни от първото турне в бившия Съветски съюз през 1981 г. тръгнахме на едно турне със световноизвестната по онова време унгарска група “Омега”. Направихме няколко концерта в България. След това през януари и февруари влязохме в едно българско турне – обиколка на по-големите градове. Тогава на 10 февруари 1982 г. в зала “Изгрев” в Бургас сляха два концерта в един. Още не мога да кажа защо. И в залата при капацитет 800 човека имаше над 4000 души. Ние половин час не можахме да си пробием път, за да излезем на сцената. Толкова много хора! И тогавашната милиция беше разположила 5 или 6 милиционери охрана на сцената.
Само 5 – 6?
Ами, да. Като че ли респектът и страхът от милицията навремето беше много силен. И тези, които ги виждаха, в никакъв случай не дръзваха да правят каквото и да е, защото тогавашните методи бяха много по-жестоки. Нямам представа от сегашната полиция, но тогава така беше. И децата започнаха да скачат на третото и четвъртото парче, да пеят песни от това, което предлагахме ние като нови парчета.
Става въпрос за деца?
Ами, деца на 15 – 16 години. И изведнъж милиционерите извадиха палки и започнаха да бият тези деца, които бяха пред нас. В един момент едно момиче се свлече от такъв удар от палка и припадна. Не можах да издържа на всичко това. Спрях концерта и казах на хората, че не сме свикнали да свирим и пеем под ударите на милиционерски палки. Оттам настана някакъв бесен вой в залата. Значи, ако бях някой екстремист и бях казал: “убийте ги тези отпред”, щяха да ги смачкат като хлебарки. Толкова бяха озверели хората. Но те виждаха на практика какво става отпред пред сцената. Милиционерите се изтеглиха, защото публиката просто не ги остави на мира.
На другия ден се пусна рапорт, че на концерта на “Сигнал” е станал бунт, че аз съм вдигнал бунт срещу властта, че съм бил казал “независимо от ударите на полицейските палки, ние ще си свирим и ще си пеем за вас”. Всъщност те си го перефразираха обратно, както им беше удобно на тях. Комитет за култура, Политбюро се беше заело с това нещо. Свалиха ни от сцената една година. И на мен ми бяха приготвили 20-годишна присъда, за това, че “съм вдигнал бунт срещу властта”.
Може би, ако това не съвпадна със събитията в Полша (1981 – 1982 г.) по времето на Валенса и на “Солидарност”, нещата нямаше да са толкова страшни. Но те навремето бяха достатъчно големи идиоти, за да се сетят за нещо такова и да знаят всъщност, че музиката е много голяма сила.
И какво стана с 20-годишната Ви присъда?
Еми, на практика не подгониха нещата докрай. За моя радост и за радост на децата и съпругата ми не се случи това, което се очакваше. Но пък забраниха групата за неопределено време. И постепенно започнахме да се опитваме със средства, които бяха абсолютно законни – да докажем, че всъщност не носим абсолютно никаква вина. И това нещо изтрая една година.
Започнахме турнета отново, но близо 3 – 4 години колелото много тежко се завъртя за групата. На всеки концерт имаше хора от Държавна сигурност – да ме следят какво говоря и какво не говоря. И всичко беше много на кантар. Но, живот и здраве, ето нещата минаха.
Най-тежката ни случка в музикалния ни живот като група беше тази. По някакъв начин се забрави. И се разказват единствено само легенди.
Вашата дъщеря Лора тръгна по Вашия път. Окуражихте ли я в началото?
В буквалния смисъл – да. Въпреки че тя не пожела никаква професионална подкрепа. Каза: “Татко, ти сам си си движил нещата, искам и аз сама”. Подкрепих я абсолютно, защото по този начин човек получава идентичност.
И двете ми деца са много горди с това, че техният баща си е просто баща и нищо повече. От малки гледаха да се дистанцират от това име, за което съм много доволен между другото. Защото има деца, които използват възможностите на своите родители. И след това се разбира, че всъщност те не са имали толкова качества, за да направят това, което са искали. Но специално при моите деца нещата стоят много достойно.
Какви са последните амбиции на Йордан Караджов?
О, Господи, аз съм много неамбициозен човек. Не може един непукис да бъде амбициозен. Значи, ако съм постигнал нещо в живота си като кариера, това е било благодарение на уникалното ми постоянство, но не на амбиция. Аз не обичам думата амбиция. Възпитавал съм децата ми в такъв дух. Защото амбицията за мен пречи на човека. Праща го във фикс идея, която в един момент може да не се случи. И оттам идват вече и психическите изменения и т.н.
А за какво мечтаете?
Също не съм и мечтател. Значи, ако това, което ще кажа, звучи като мечта, о`кей – сбъднала се е.
Бях малък и майка ми и баща ми купиха един телевизор – първият телевизор “Опера”. Той беше с много малък екран. Но през 1961 – 1962 г. такива телевизори имаше в България. И един ден съм застанал с китарата срещу него. А той не работи, само се отразява моята сянка. Виждам се в екрана с китарата и си казвам: “Дали някога ще бъда от другата страна с китарата – да пея и да свиря, дали ще ме дадат някога по телевизията”. Значи, бил съм на 10 – 11 години. И ето, ако това пожелание е било мечта, се е сбъднала.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Ами, да са обективни, когато четат. Да създават по-висок критерий за себе си по отношение на вкус, на желание. Ако говорим за музика – да слушат по-стойностна музика! А не музика, която да принизява техния интелект. А напротив – да го качва нагоре, да се чувстват по-интелигентни, по-умни. Искам да са по-засмяни, с по-широко отворени очи. Мисля, че обстоятелствата в държавата в момента не биха позволили толкова много добри неща като пожелание, но аз го казвам от чисто сърце. И преди всичко – здраве!