Искра Траянова е завършила история на изкуството в Лайпциг при проф. Улман и проф. Кобер. От 1987 г. е изкуствовед и куратор в Националната галерия за чуждестранно изкуство – София. Завежда отдел “Западноевропейска живопис”. Прави кураторските изложби на Международната фондация “Св. Св. Кирил и Методий” – “Конкурс за млади художници”, проекта “Национални награди на Алианц България за живопис, скулптура и графика” и кураторска изложба – представяне на новото българско изкуство в Утрехт – Холандия.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
Защо станахте изкуствовед?
Когато бях последна година ученичка в английската гимназия в София, започнах да се питам: “Какво да правя оттук нататък?”. Мисля, че средата, в която се движех, ми даде насоката да не се занимавам само с една история, а да бъде история на изкуството. Така че при мен не станаха случайно нещата, а бяха добре обмислени. После дойде и въпросът – “Къде да уча история на изкуството?”.
Завършила сте в Лайпциг при проф. Улман и проф. Кобер. На какво се научихте от тях?
На много неща. Първо, на дисциплина, на обичане на изкуството, а след това започна и разбирането, и уважението към това, което са направили много талантливи хора – поколения, епохи преди нас. Научих се да разсъждавам и най-вече да знам, че история на изкуството не е хоби, а много тежка дисциплина, която е интердисциплинарна и трябва да се подкрепя с други допълнителни науки като естетика, философия, културология, литература. Т.е. аз имам професия, която наистина дава енциклопедична подготовка и един доста широк кръгозор. И така човек се чувства по-уютно.
Какво още Ви дава тази професия?
А, разбира се, че ми дава много. Най-вече представата ми за света, усещането ми за света, за нещата, които се случват и да намеря себе си чрез изкуството и в живота. И да си поставям повече перспективи напред.
Вие сте завеждащ отдел “Западноевропейска живопис”. Изкуството на коя държава според Вас е най-провокиращо?
Когато говорим за държава, е малко трудно, тъй като целият хронологичен обхват на колекцията, с която разполага Националната галерия за чуждестранно изкуство, е от втората половина на ХVI до ХХ век. И мисля, че от гледна точка на структуриране се набляга преди всичко на индивидуалното звучене на авторите и на самите творби. Не се набляга на националния акцент, защото основната идея е – да говори езикът на изкуството. Мога да кажа, че имаме достойни творби, които обхващат един прекрасен период като късен ренесанс. За работата на Джовани Росо “Мадоната с Младенеца, Св. Роко и Св. Себастиан” мисля, че всеки голям музей може да завижда и то благородно. Това е един великолепен пример за флорентински ренесанс и бих казала, че с нея започва и самата хронология на колекцията. За да минем през Холандия, Фландрия, Испания. Да отбележим една великолепна творба на самия Дьолакроа, която, когато е била още в Националната художествена галерия, откъдето част от колекцията пристига, беше открадната известно време. Но благодарение на международното сътрудничество на службите вече е отново в колекцията на галерията. Можем да кажем, че най-големият акцент пада върху френска живопис от ХIХ и ХХ век. А на третия етаж са експонирани т.нар. автори на Есенния френски салон. Имаме великолепна колекция от Парижка школа. Може би това е най-големият акцент в колекцията, за която отговарям. Това са около 500 картини, всяка една от които, ако трябва да говорим с езика на цифрите, сега е с цена между 89 000 и 100 000 евро. Много плътно са обхванати Централна и Западна Европа. Имаме едно великолепно насищане с картини, които заслужават внимание и уважение.
Кои са любимите Ви художници?
Много са. Веднага бих казала Карло Кара, тъй като той е един великолепен италиански живописец, определил пътя на модерното изкуство в Италия заедно с Джорджо де Кирико. Галерията ни притежава една картина от т.нар. монументален период, но тя е достатъчна, за да покаже в пълния блясък великолепната живопис на Карло Кара. Харесвам и автори от Парижка школа като Андре Ланской, групата “Поетична реалност”, където влизат Каяр, Брианшон, Удо, една прекрасна художничка Маргьорит Луп. Самото изкуство на това време е многопосочно и резултатите, които тук са налице, са може би едно прекрасно поле за изследване за всеки изкуствовед.
Ако имате възможност да избирате творец, на кого мечтаете да сте куратор на изложба у нас?
Ами, може би на Кристо. Винаги ме е впечатлявал със своята нетрадиционност и с това, че отказва да се свърже с една страна, а е повече гражданин на света. Това, което прави, е толкова впечатляващо и грандиозно. Да не говорим за тези прекрасни чадъри, които той отвори на един огромен ландшафт, който се вижда даже от Космоса, така както се вижда Китайската стена. Това са великолепни фантазии на художник, които са реализирани. А няма по-хубаво нещо да има реализация, да има една мечта, която се е сбъднала. Защото след това идва другата.
Как подбирате творбите, които ще покажете в дадена изложба?
Аз съм за това – да се работи на кураторски принцип. И да може да се обособи дадена теза. Когато имам идеята, имам решението – какво точно искам да покажа, с кои автори да покажа, тогава съм абсолютно безкомпромисна в избора си. И търся хората, които могат най-плътно и достойно да защитят тази теза. Все пак аз съм изкуствовед, занимавам се с теория на изкуството и за мен е много важно да бъде така заскобен даден творчески проблем. И да бъде отговорен. Да стане дискусия, да се получи разговор, в който нещата някак си се осветляват.
Кое е най-необичайното произведение на изкуството, което сте виждала?
Сега си спомням една комична ситуация, в която изпаднах, когато бях в музея “Лудвиг” в Кьолн. Петер Лудвиг е свързан с България и имаше големи идеи, за да се направи музей на съвременното изкуство. Той е един великолепен колекционер, който направи в цял свят много свои музеи. Искаше да направи такъв и в България, но за съжаление тогавашното правителство не реагира адекватно. Обидихме го и той си тръгна. Но все пак, когато бях в Кьолн и видях неговата колекция – музей за съвременно изкуство, първото, което видях, бе “Писоар” на Марсел Дюшан. Тогава бях студентка в IV курс и бях толкова впечатлена, че това трябва да го гледам като произведение на изкуството. И трябваше да минат поне 15 години, за да разбера въобще за какво иде реч. Труден ми беше пътят до тази работа. И сега бих казала, че не се чувствам толкова в конфузна ситуация, както тогава.
А коя е най-голямата загадка за Вас?
Онези разпятия, които са правили едни много прекрасни автори от т.нар. “Дунавска школа”. Впечатлена съм от творбите на най-известния сред тях Албрехт Алтдорфер (1480 – 1538). Това са картини в много малък формат – не повече от 10 на 12 сантиметра.
Разкажете някоя интересна случка от Вашата практика!
А, те са много. Но най-интересни са въпросите на децата. Когато идват деца в галерията за чуждестранно изкуство, винаги ми е приятен диалогът с тях. Защото това са едни невинни душички, с един необременен поглед. И е стряскащо, когато идва техният въпрос, който е повече коментар. В галерията имаме прекрасна колекция за африканска скулптура. И на един семинар, където децата трябваше дълго време да бъдат сред тези експонати и накрая – да рисуват и да говорят за тях, ми бяха интересни техните коментари. В началото те споделиха: “Скулпурите са много страшни”. Но след два-три часа, през което време бяхме с тях, казаха: “Ама, те са големи сладури!”. Така творбите вече им стават близки. И това са деца, които много бързо преодоляват всякакви недоразумения и липси на насложена цивилизация.
А има ли интерес у децата към изкуството?
Да, определено има. Разбира се, трябва да се знае как да се подходи към тях, да се предизвика интересът им, да се направи така, че те да са значимите и че тяхното мнение е много важно и трябва да бъде чуто. Когато има такова предразположение, те са прекрасни. Мисля, че това е и бъдещето на галерията – да може да работи с тях.
Неотдавна имахме интересна изложба на японски традиционни кукли. Тук беше стълпотворение от деца. Някои, водени от учители, други – от баби, от лели. Идваха хора, които искаха да се докоснат до една доста далечна за нас и непозната цивилизация, каквото е традиционното японско изкуство. Но тези деца намериха директната пътека към него.
Как оценявате съвременното българско изкуство?
Това е много сложен въпрос и надали има изкуствовед въобще в България, който ще се наеме да каже с една дума, да отсече. Разбира се, българското съвременно изкуство търси своето място. Защото, когато дефинираме какво представлява съвременно българско изкуство, то е един голям конгломерат, в който се случват много неща – и по-хубави, и по-качествени, но и по-незадоволителни. Но ме радва фактът, че започнаха да се говорят неща като салонно изкуство или традиционно българско изобразително изкуство. Но вече си се утвърждава понятието съвременно българско изкуство във визуалните му форми. Така че те започват доста да насищат пейзажа, което е радостно и дай Боже в най-скоро време да има и музей за съвременно българско изкуство. Тогава ще има едно натрупване на артефакти, обработка, документация, информация и тогава вече и самите изкуствоведи няма да се страхуват, когато им зададат такъв въпрос.
Какви хора спонсорират това изкуство у нас?
У нас за съжаление няма закон за меценатството. Има някакви опити, но те са безуспешни. Отделно липсва културата на спонсориране точно в областта на изкуството. Това е рисков момент. Той е много субективен. А и бих казала, че много са спорадични формите на подкрепа. Има такива. Да кажем това е наградата “Гауденц Руф”, наградата на М-тел, наградите на Алианц, наградите на Международна фондация “Св. Св. Кирил и Методий”. Но, както виждате, тези наградни фондове се броят на пръстите на едната ръка. Т.е. толкова е спорадично тяхното присъствие, че не бих казала, че имаме практика. Има пионери, има изключения, но няма практика. А за да има такава, първо трябва да има и закони. Трябва да се създаде доброжелателен климат, за да се инвестира в изкуството, за да говорим за спонсорство. Спонсорството е нещо, което означава – една модерна страна с високо развита културна класа.
Някои твърдят, че съвременното изкуство е безлично. Какъв е Вашият коментар?
Безлични са оценките, които се дават на съвременното българско изкуство. Иначе то си е живо. То си се развива. То си има своя път и ще си го измине. Някои го виждат безлично, други го виждат накриво тръгнало – вляво или вдясно, но аз мисля, че правото на всяко изкуство е да покаже събраната критическа маса, която има, потенциала, който има и когато има благоприятна среда, то ще се прояви. Всички трябва да работим за благоприятната среда. А българското изкуство само по себе си е интересно. Разбира се, че има много добри, много известни автори, но повечето – навън, а не в България. Други пък са прекалено известни в България и никои навън. Така че, както виждате, в момента спасението на всички ни е това отваряне на България към света, тази глобализация, която в края на краищата ще доведе до избистрянето и на критерия. Т.е. не тези са интересни, които са конвертируеми, а тези, които ще могат наравно с всички свои колеги от цял свят да представляват идеята съвременно изкуство.
Как си представяте българското изобразително изкуство след 20 години?
Много мощно, много силно и много открояващо се сред този пейзаж на шаблони, клишета и заместители.
Виждате ли сред младото поколение наши художници таланти като Майстора, Златю Бояджиев?
Майстора, Златю Бояджиев са пионерите на присъствието на един нов език в изкуството за тогавашното време. Това са автори, които са искали да утвърдят големите истини. Т.е. това са хора с мисленето за представа за изкуството като еталон, като начин на живот, като духовност. Разбира се, нещата вече са много изменени. Светът има други ориентири, други нрави, друг морал. Мисля, че всяка епоха дава своя белег и най-вече художниците са тези, които ще дадат лицето на епохата и ще се намерят достойни хора и като Майстора, и като Златю Бояджиев. Ще има нещо, което ще се казва българско. Това е определено. И ще носи марка – българско, правено в България. Но да кажем времето на такива личности като Майстора, като Златю или въобще към поколението от 20-те – 30-те години, което неистово се е борило да бъде част от западния говор, да бъде част от това, което става на Запад, но да бъде и българско. Т.е. да се съчетаят тези два компонента. Аз и в това виждам смисъла на въпроса Ви – дали ще имаме такива автори. Мисля, че ще имаме.
Ако сега при Вас дойде млад човек и сподели, че иска да се занимава с изкуствознание, какво ще го посъветвате?
От позицията на годините ми мога да се усмихна и да му пожелая късмет и кураж.
Вие за какво мечтаете?
Мечтая си за поредица от каталози, които отдавна трябва да направя и наистина в най-скоро време съм решила да изненадам колеги и приятели с неща, които ги виждам вече в книга.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Идват празници и ще им пожелая здраве, късмет и все така да бъдат интелигентни, любопитни и да отделят повече внимание на Kafene.bg.