Ирена Григорова: Вдъхновява ме неоткритото и неизреченото

Ирена Григорова е телевизионен продуцент, работила е за предаванията "Стар Академи", "Мюзик Айдъл", а в момента активно се занимава с хитовото шоу  "България търси таланти". Отскоро обаче Ирена се развива на ново поприще, далеч от телевизионния екран, а именно – книгите. Неотдавна тя издаде дебютния си роман "Градът на вълците". В него авторката разглежда сериозни проблеми като нелегалния износ на археологически артефакти от България.

Как се появи идеята за дебютната ви книга "Градът на вълците"?

Всичко започна преди три години, когато заедно с мой колега оператор, се присъединихме към една археологическа експедиция в Свещари. Археолозите разкопаваха най-голямата могила в Североизточна България – Омуртаговата. С геофизични методи, бяха засекли голяма аномалия в центъра на могилата. Когато пристигнахме, те вече копаеха. Аз бях доста неподготвена и имах само едно хвърчашо лисче, на което бях принтирала малко информация от интернет. Петте дни, които прекарахме заедно с екипа на ст.н.с.проф. д-р Диана Гергова обаче ми бяха достатъчни за да разбера, че всичко с което те се занимават ми е много интересно. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата. Покрай мен постоянно профучаваше някой бял заек, носещ супер интересни неща под мишница и аз се втурвах да го гоня, за да мога да повдигна поне за малко завесата от напълно неразбираеми неща. Целодневната работа около могилата се допълваше с разговорите вечер пред камината в археологическата база. Там тези толкова странни хора, се впускаха в спорове, цитирайки Херодот, Платон и Страбон, все едно са им стари приятели. Разказваха ми легенди и предания, истории с изнесени от иманяри съкровища и хипотези за това какво се крие в земята под нас. Заслушвайки се, започнах да чувам много често едно и също име. Залмоксис… Залмоксис…Залмоксис. Той бил роб, станал жрец, после бог. Той учел келтските друиди на тайните си… Притежавал познание за безсмъртието, дарявал го на избраните. Инстинкът на телевизионер, започна да ме гложди. При нас хората работещи в медиите има едно правило и то е, че „Всяка добра история трябва да бъде разказана задължително!”. С годините това правило така се набива в главата ти, че става част от теб. Започнах да се ровя, да чета, взех от Диана Гергова всичките й разработки по темата. И така леко-леко книгата се появи сама. Отначало не смятах, че пиша роман, просто исках да събера всичко, което съм намерила. 

Казвате, че историята в романа е измислена, но пък са включени много реални исторически и научни факти. Имат ли свои реални прототипи и героите?

Героите в романа са събирателен образ от много хора за които съм чувала. Например в образа на приятелката на боса на иманярите, съм вкарала разказа на моя колежка – репортер. Тя беше взимала интервю от един иманяр. Жена му се беше появила накичена със всякакви бижута намирани по време на разкопки. Репликата: – Не мога да нося нищо, което е на под 2000 години, алергична съм – е абсолютно автентична.

Откога датира интереса ви към археологията?
Към археологията интересът ми е по-скорошен, от няколко години. Интересът ми към древната история на България обаче, е много по-отдавна, още от първите публикации в началото на демокрацията, в които всичко което бяхме учили в училище се обръщаше с надолу главата. Спомням си, че майката на един мой приятел ми даде да чета една книга на Петър Добрев и аз не можех да повярвам, на това което виждах. Всичко беше много по- различно от това което знаех. И не само по- различно, ами и много по-интересно, по-значимо и звучеше много гордо. От тогава все се опитвам да разказвам за това, но все още се намират хора, които не вярват.

Дълго време ли ви отне написването на книгата?
Самото написване ми отне много малко време, не повече от два месеца. Предварителното събиране на информацията обаче и редакторската работа след това, са доста по трудни.

В романа си засягате болезнения проблем за нелегалния износ на артефакти и уникални археологически предмети от България. Има ли решение на този проблем и достатъчно ли се работи по него, според вас?
Това е много болна тема на  всички, които милеят за българската история. За съжаление, обаче археолозите не могат да се справят сами. Нужна е подкрепата на държавата. Един от примерите за безотговорно отношение към старините, е споменат и в романа. На финала, няколко бетоновоза засипват светилището на Залмоксис. В книгата това е драматургично оправдано, но в реалния случай не. Преди няколко години, когато екипът на Диана Гергова намира древно тракийско светилище под основите на Демир баба теке, се разразява истинска война между археолози и политици. Един от депутатите на ДПС решава да набере дивиденти пред алианската общност и заплашва, че текето ще се срути. Не зачита предпазните мерки взети от учените, не зачита и официалното становище на министерството и изпраща бетоновози да залеят всичко. Археолозите едва успяват да извадят глиненият олтар и всичко е залято. При една добра организация и заинтересованост от страна на държавните институции, това не може да се случи. 

Мислите ли вече за нова книга?
Загледала съм се отново към историята на траките и прабългарите. Това е посока, в която има много за разказване. Сега събирам материали за едно доста мистично тракийско племе, от магове и жреци. Диана Гергова ги е копала и проучавала преди години и успя да разпали интереса ми. Сега чета всичките й разработки и въпреки, че вече съм понатрупала знания, отново съм  изненадана от всички неща за които не съм чувала. 

Какво ви вдъхновява?
Много неща. Вдъхновява ме ентусиазма на учените, които въпреки всички пречки, продължават да се борят за каузите си. Вдъхновява ме неоткритото и неизреченото. Вдъхновява ме синът ми, който с детския си ентусиазъм слуша и пита за нещата над които работя, изобщо животът е едно голямо вдъхновение.

Отдавна работите в телевизията. Как започнахте?
Работя в „телевизора” откакто се помня. Майка ми, баща ми и леля ми са телевизионни работници и някакси така без особени усилия и аз съм там вече двайсет години. Като малка изкарвах ваканциите си по командировки с баща ми, а след това когато станах на 19 той ме заведе в редакцията и ме остави да се оправям.  И така започнах да се оправям сама, понякога успешно, понякога не много. Минала съм през всякакви позиции, от координатор, през ас. режисьор, режисьор на пулт, режисьор, изпълнителен продуцент.

Телевизията – работа, страст или нещо друго?
Понякога страст, понякога рутина, понякога скука. Всичко зависи от предаването и от етапа на който е. Винаги в началото ми е много интересно, докато нещата станат рутинни. Тогава изгубвам интерес и си намирам нещо друго, което да ме провокира.

Сподели в: