Продължение от "Да си писател е граждански ангажимент".
Къде е българското изкуство днес и в частност българската литература? Има ли бум или повече е шум, мода?
За мен ще бъде машинална реакция да говоря срещу лайфстайл литературата, лайфстайл културата. Макар че кой съм аз да говоря всичко това, след като съм един от първите автори на „Егоист”. Това, което мен ме тревожи, обаче, е че почитателите на тази лайфстайл култура не подозират, че съществува и друго, макар да се нуждаят от него. Много трудно ми е да общувам с млади колеги, които се прехласват по откровено слаби, макар и бомбастични почерци, защото не подозират, че преди тях, включително и в България, е имало много по-сериозно и смело писане. Трябва да си изчел един набор от ключови четива, за да можеш да отсъждаш справедливо. Нерде Кафка, нерде Карбовски.
А културата е въпрос на способност да оценяваш едни културни факти в контекста на други културни факти. Спомням си един анекдот, разказван от Вонегът за негов приятел художник. Вонегът накрая се престрашава и го пита: „Как да позная една хубава картина?“ Неговият приятел му казва: „Няма нищо по-лесно от това. Просто трябва да си видял преди това хиляди картини“. В крайна сметка човек сам трябва да се грижи за вкуса си. Преди всичко забавлението в свободното му време да бъде действително качествено. Да не мислите, че ще взема да чета по пътя към Търново Хабермас или Бурдийо?! Ни най-малко. Ще взема препоръчания ми от моята приятелка, преводачката Невена Дишлиева нов роман на Дъглас Кенеди. Но ще знам, че човек със стабилен вкус ми е препоръчал едно популярно четиво, което е спазило по впечатляващ начин – така щото да ме изненада – жанровите си стандарти.
Аз съм за висока масова култура. А това изисква времева дълбочина.
Не отдаваш ли този бум в момента на голямото затишие преди това? Имаше някакъв вакум и сега всичко изведнъж илиза на повърхността.
Това, което Светлозар Игов наричаше „изплезване на глътнатия език“. Да, несъмнено. Махалото се лашна докрай в обратната посока.
Друг е въпросът, че според мен социалистическият реализъм, такъв, какъвто слава Богу не го познаваме, защото не сме чели до премала Ст.Ц. Даскалов или Орлин Орлинов, е идеалната масова култура, само че идеологически свръхнагнетена – и нелепа. Аз мисля, че сега също има едни тотални комсомолци, които щяха да бъдат „априлски сърца“, ако не беше дошъл 10-ти ноември. Точно те сега градят кариера по лайфстайл изданията. И едно поколение, което много-много не е чело друго, освен автори от собственото си поколение, ги издига до възбог. Елитните маргинали и преди са си маргинали и сега – справка Екатерина Йосифова. И слава Богу.
И все пак има в цялото това количество литература и позитивни явления … Вижте видеото
Ценните автори не стоят ли малко бутиково? Изолирани?
И да, и не. Защото те продължават да бранят едни тайни крепости на чувствителността, без които мисълта ще закърнее окончателно. Тези хора имат и своите, макар и тънки като капиляри, не като медийни артерии, канали на разпространение. Виж, понеже аз нямам дрехи „първа ръка“, мисленето през метафората за „бутиците“ ми е малко трудно. Но другото не ми е интересно. Другото ми е скучно. Не се усещам жив, като го чета. А искам да хвана книга на български автор, чудесно би било да не го познавам, но усещането от една-две страници толкова мощно и засищащо, че да се принудя да затворя книгата. И се е случвало.
На мен са ми много по-интересни поетите и преводачите, отколкото прозаиците. Може би изпитвам някакъв базисен и абсолютно несправедлив скепсис към прозата. Набедил съм я априори за комерсиален дял от литературата. Всъщност съм набедил романа за комерсиален дял на литературата, тъкмо защото никога няма да напиша роман. Не ми стига сила. Аз мисля на кратки дистанции. Не съм маратонец в мисленето. Тези, които пишат разкази, са ми много по-интересни от романистите. Тези, които пишат кратки стихотворения, са ми много по-интересни от тези, които пишат дълги стихотворения. На един сравнително кратък текст пробойните му личат много повече, отколкото на цял чаршаф.
Отделно мисля, че преводачите вършат за българския език много повече, отколкото писателите. Особено преводач от величината на Иглика Василева, да речем. Аз знам що е поезията много повече от нейния превод на „Вълните” на Вирджиния Улф и тя е повлияла на моето писане на стихотворения много повече, отколкото писани направо на български в София текстове.
Пожеланието ти към четящите хора в България?
Нещо, което казвам на студентите, ще го преобърна към читателите. На студентите казвам „Колкото повече пишете – по-хубаво ще пишете“. На читателите – „Колкото повече четете, толкова по-хубаво ще четете.“
Всъщност нека пожелая на читателите това, което пожелавам на себе си – така ще е най-честното. Да съм здрав, защото чак на 40 години открих, че имам тяло, което да щадя и обичам. Да съм радостен и спокоен. Да са здрави, радостни и спокойни моите близки. Да сме близки. Все ми се струва, че лепилото, което ни слепя най-хубаво един за друг, продължава да е словото. Заради способността на словото да бъде едновременно изтънчено и искрено. Не че това се постига лесно.
Тези дни се бях сетил за записките на Елиас Канети. Та той се позоваваше на племе, според което богатството на един човек се измерва с броя на неговите книги и броя на неговите ездитни коне. Любимото ми колело може и да го откраднат, но няма кой да ми открадне книгите. А други ценни материални притежания нямам. Вкъщи книгите са толкова много, че гледаме да не внасяме над определена квота, за да не се изгубим сред тях. И аз постоянно изнасям и давам книги. Раздавам книги на приятели, студенти.. И си мисля, че четенето и ездитните коне са свързани. Колкото повече четеш, толкова по-надълбоко навлизаш в непознати земи. И това ще е приближение към теб самия. А младите хора четат и всеки вой как, видиш ли, никой не чете, е знак просто че не ги познаваме.
Защото има неоспорим прелом в атмосферата у нас. Засега той се усеша в едни бутикови места, събиращи професионалисти, които вече са надвили масрафа си – и по-разчленено и дейно осъзнават гражданските си задачи, включително и като родители. Мисля, че тази промяна ще се усеща като една чудесна геометрична прогресия все повече и все повече. Така че колкото и всекидневно да ми е криво, на мен тактически ми е криво, стратегически аз съм щастлив – и никога не съм се чувствал по-добре.
Вижте още:
Видео интервю с писателя
Родени 71: 71 интервюта разказват истории на успели българи