На 24 август излиза сборникът с разкази „Изчезването на слона”, подписан от култовия японски писател Харуки Мураками. Седемнайсет истории за възможното и невъзможното, за реалното и нереалното, смайващи и незабравими!
За сборника
„Изчезването на слона” разтваря дверите на сюрреализма, за да ни отведе в Япония, където множество паралелни светове са разположени съвсем наблизо, под повърхността на ежедневното. Мъж вижда с очите си как любимият му слон се смалява и изчезва; зелено чудовище изпълзява дълбоко изпод земята, за да се обясни в любов на избраната жена; танцуващо джудже се вселява в човешки тела и нарушава земния порядък. И още много човешки истории: за хора, страдащи от безсъние, несправедливо наказани с мълчание, озверели от глад, обезумели от любов, лишени от любов, объркани, изгубили близки същества или пък добили храброст. Едновременно смешни и загадъчни, нерядко озадачаващи и неизменно вълнуващи, разказите от сборника са подарък за всеки библиофил.
За автора
За Харуки Мураками писането на романи е като засаждане на гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Сборниците „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. От няколко десетилетия Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма.
Откъс – Харуки Мураками – „Изчезването на слона“
Из Птицата с пружина и жените във вторник
Когато ми се обади онази жена, бях в кухнята и си приготвях спагети. Бяха почти готови, а аз си подсвирквах с увертюрата от „Крадливата сврака“ на Росини – най-подходящата музика, когато вариш спагети.
Чух телефона да звъни, но реших да не му обръщам внимание и да довърша спагетите. Оставаше им още съвсем малко, а и Клаудио Абадо и Лондонската филхармония наближаваха кулминацията. Накрая все пак намалих газовия котлон и отидох в дневната да се обадя. Току-виж се окаже приятел с новина за нова работа.
– Отделете ми десет минути – разнесе се най-неочаквано женски глас.
– Моля? – изломотих изненадано. – Какво казахте?
– Искам само десет минути от времето ви – повтори жената.
За пръв път чувах този глас. Гордея се, че помня гласове безпогрешно, затова бях сигурен, че не греша. Беше глас на непозната жена. Тих, гърлен, неподлежащ на описание.
– Извинете, но кого търсите? – попитах учтиво.
– Какво значение има? Искам само десет минути от времето ви. Десет минути, за да се разберем – отговори тя бързо и делово.
– За какво да се разберем?
– За чувствата си – лаконично поясни жената.
Извих се да надникна през отворената врата на кухнята. От тенджерата със спагетите бодро се виеше бяла пара, а Абадо все още дирижираше „Крадливата сврака“.
– Простете, но в момента варя спагети. Почти са готови и ще се разварят, ако говоря с вас десет минути. Затова затварям, ясно?
– Спагети ли? – избъбра жената невярващо. – В десет и половина сутринта! Защо готвите спагети по това време? Малко е странно, не мислите ли?
– Странно или не, вас какво ви интересува? – попитах. – Не съм закусвал и вече огладнях. Сам си готвя, сам решавам кога и какво ям, нали така?
– Ами, щом казвате. Тогава затварям – каза жената бавно, а гласът й се изля плавно. Особен глас. Малка промяна в чувствата – и тонът премина в различна честота.
– Ще се обадя по-късно.
– Не, почакайте малко – заекнах. – Ако продавате нещо, отсега ви казвам да не ми звъните повече. В момента съм безработен и не мога да си позволя да купувам нищо.
– Знам, не се тревожете – увери ме жената.
– Знаете ли? Какво знаете?
– Че нямате работа, разбира се. Това поне знам. Така че гответе си спагетите.
– Ей, ама вие за коя… – подех, но телефонът внезапно млъкна.
Прекъсна. Твърде рязко – явно не просто беше затворила слушалката, а беше натиснала копчето.
Останах с пръст в уста. Вторачих се в слушалката в ръката си с празен поглед, после си спомних за спагетите. Затворих телефона и се върнах в кухнята. Изключих газта, изсипах спагетите в гевгир, полях ги с доматения сос, който бях затоплил в тенджерка, и седнах да се храня. Бях ги преварил заради безсмисления разговор по телефона. Не че беше бог знае какво, пък и бях прегладнял, нямах настроение да придирям за тънкостите в приготвянето на спагети. Под звуците на радиото лакомо излапах всичките двеста и петдесет грама спагети.
Измих си чинията и тенджерите, докато сгрявах вода в чайника, после си запарих пликче чай. Пиех си чая и мислех за телефонното обаждане.
За да се разберем ли?
За какво ми се обаждаше тази жена? И коя беше изобщо?
Пълна загадка. Не помня някога да ми се е обаждала непозната жена, пък и представа си нямах за какво ще иска да говорим.
Какво толкова, казах си, защо да ме интересуват чувствата на някаква непозната? Каква полза? Сега най-важното беше да си намеря работа. И да започна нов етап от живота си. Обаче дори след като се върнах на дивана и продължих да чета романа на Лен Дейтън, който бях взел от библиотеката, хвърлех ли поглед към телефона, и мислите ми се разлитаха. Какви ли бяха въпросните чувства, чието обяснение щеше да отнеме десет минути? Ама сериозно ли – десет минути и ще сме наясно с чувствата си?
Като се замислих, жената още в самото начало поиска десет минути. Явно беше напълно сигурна колко точно време е нужно. Като че ли девет минути щяха да са прекалено малко, а единайсет – прекалено много. Точно като за спагети ал денте.
Заради мислите, които витаеха в главата ми, изгубих нишката на сюжета в романа. Затова реших да направя няколко упражнения набързо, да изгладя една-две ризи. Когато нещо се затлачи, винаги гладя ризи. Стар мой навик.
Разделям процеса на гладене на дванайсет стъпки: започвам с външната част на яката (1) и завършвам с маншета на левия ръкав (12). Никакво отклонение от тази последователност. Отброявах стъпките една по една. Не го ли направя, гладенето не се получава както трябва.
И така, гладех третата си риза, наслаждавах се на свистенето на парната ютия и на мириса на нагорещен памук и проверявах за гънки, преди да окача всяка риза в гардероба. Изключих ютията и я прибрах в шкафа заедно с дъската за гладене.
Ожаднях и когато се запътих към кухнята да си налея малко вода, телефонът звънна отново. Ето пак, казах си. И за миг се зачудих дали просто да не го подмина и да си вляза в кухнята. Само че никога не се знае, затова се върнах в дневната и вдигнах. Ако отново беше онази жена, щях да й обясня, че в момента гладя, и да затворя.
Оказа се съпругата ми. Часовникът върху телевизора показваше единайсет и половина.
– Всичко наред ли е? – попита.
– Наред е – отговорих.
– Какво правиш?
– Гладих.
– Нещо не е наред ли? – попита жена ми леко напрегнато.
Знаеше, че гладя, когато съм неспокоен.
– Не, нищо. Просто ми се прииска да си изгладя няколко ризи. Без конкретна причина – отговорих, прехвърлих слушалката от дясната в лявата си ръка и седнах на стол. – Е, защо се обаждаш?
– За работата. Отваря се една възможност.
– Аха.
– Можеш ли да пишеш поезия?
– Поезия ли? – изстрелвам изненадано в отговор. Сега пък поезия!
– Издателството, в което работи моя позната, ще пуска месечно списание за момичета и си търсят някой да подбира и да поизглажда постъпилите за публикация стихотворения. Искат човекът и да пише по едно стихотворение на месец, с което да открива рубриката. Фасулска работа и заплащането не е лошо. Засега на хонорар, разбира се, но ако нещата потръгнат, може да те назначат и като редактор…
– Фасулска ли?! – възкликнах. – Чакай малко. Търся си работа в правна кантора. Откъде ти хрумна това с поизглаждането на стихотворения?
– Ами, нали спомена, че си пишел в гимназията?
– За училищния вестник. Еди-кой си отбор спечели футболния мач, учителят по физика падна по стълбите и го откараха в болница. Пишех глупави материалчета, не стихове. Не мога да пиша поезия.
– Силно казано – поезия. Стихотворения за гимназистки. Не е задължително да са бог знае какво. Никой не очаква от теб да пишеш като Алан Гинсбърг. Колкото можеш.
– Изобщо не мога да пиша поезия – отрязах я.
Как изобщо й хрумна?
– Хмм… – понацупи се жена ми. – Ама тази работа в правна кантора май така и не се появява, а?
– Вече имам няколко предложения. Ще се реши окончателно в края на седмицата. Ако нищо не стане, ще си помисля за списанието.
– Добре, както искаш. Между другото, кой ден е днес?
Позамислих се и отговорих:
– Вторник.
– Тогава ще се отбиеш ли в банката да платиш сметките за телефона и газта?
– Разбира се. Бездруго след малко се канех да изляза да напазарувам за вечеря. Ще се погрижа и за сметките.
– А какво ще вечеряме?
– Ами, още не съм измислил. Ще реша, докато пазарувам.
– Знаеш ли – поде жена ми с различен тон, – мислех си, че може би няма нужда да си търсиш работа.
– Защо? – процедих.
Още изненади ли? Всяка жена на този свят ли е решила да ме изненада по телефона?
– Защо да няма нужда да си търся работа? След три месеца ще ми спрат помощите за безработни. Нямам време да бездействам.
– Повишиха ми заплатата, работата ми върви добре, пък и имаме солидни спестявания. Ако не харчим за глезотии, ще се справяме.
– И аз ще върша домакинската работа, така ли?
– Толкова ли ти е неприятно?
– Не знам – признах откровено. – Наистина не знам. Трябва да си помисля.
– Ами помисли си – повтори жена ми. – Между другото, върна ли се котаракът?
– Котаракът ли? – учудих се и установих, че съвсем бях забравил за него. – Не, няма го. – Ще пообиколиш ли квартала? Вече четири дни го няма.
Отговорих уклончиво и прехвърлих слушалката обратно в дясната си ръка.
– Сигурно е в двора на празната къща в края на прохода. В двора с каменната птица. Виждала съм го често да ходи там. Сещаш ли се?
– Не, опасявам се, че не – казах. – И какво търсиш сама в прохода? Нито веднъж не си споменавала…
– Извинявай, но трябва да затварям и да се връщам на работа. Да не забравиш за котарака.
Връзката прекъсна.
Взрях се глуповато в слушалката, преди да я върна върху вилката.
Какво е търсила жена ми в прохода? Недоумявах. Трябваше да се прехвърли през стената от сгуриени тухли, за да стигне там от нашия двор, но по каква причина изобщо да си прави труда?
Отидох в кухнята да пийна вода, да включа радиото и да си изрежа ноктите. Пуснаха парче от новия албум на Робърт Плант. Чух две песни, но ушите ме заболяха и изключих апарата. Излязох на балкона да проверя паничките на котарака – сушената риба, която бях сложил предната нощ, си стоеше непокътната. Май наистина не се беше прибирал.