Книгата "Последен дъх" от Луис Бунюел излезе на българския книжен пазар на 22 март, представена от издателство "Колибри".
Коричната цена на книгата е 14 лева.
Луис Бунюел (1900–1983), една от най-ярките и интригуващи фигури на световната култура, единственият голям режисьор сюрреалист,разказва в „Последен дъх“ за своя живот и творчество, за своите съмнения и търсения, за любимите си места и питиета, за страстите и фобиите си, за приятелите си, сред които са Лорка, Елюар, Арагон. В тази изключителна книга-изповед фактите са любопитни не само сами по себе си, но и с оригиналността на Бунюеловите тълкувания – непривични, изненадващи, завладяващи.
Представяме ви откъс от романа:
"През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.
Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми.
В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.
В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.
Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.
С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?
А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми."