Къде се е събирал артистичният и интелектуалeн елит в София в недалечното ни минало? Защо се загубиха легендарните бохемски кръчми? Каква потребност са имали художници, артисти, писатели и журналисти да се отбиват почти всеки ден в техните любими кафенета и клуб-ресторанти?
Отговорите на тези въпроси дава книгата "Бохемските кафенета на соца" (издателство "Гутенберг"), в която изключително увлекателно журналистката Мариана Първанова за пръв път разказва за легендарни софийски заведения – "Кристал", "Кравай", "Яйцето", "Феята" и "Бразилия" като важни артистични средища на София. Авторката тръгва по стъпките на софийски кафенета от средата на 40-те до края на 80-те години на ХХ век, за да установи, че са повече от 40 на брой.
Интересно е, че в книгата Мариана Първанова дава думата на някои представители на интелектулния и артистичен елит – като Кирил Маричков, Богдана Карадочева, Ириней Константинов, Любен Зидаров, Крум Дамянов, Валентин Старчев, Стефан Илиев-Чечо, Емил Попов и Дамян Обрешков, които си спомнят кои са били тогавашните любими места за срещи и каква роля са играли не само в техния живот, а и в общата културна атмосфера на столицата.
Идеята за книгата възниква от понятието "литературните кафенета" на Европа. Те са известни в старите европейски столици и са свързани с традицията на писатели, поети, театрали, критици, художници, артисти и музиканти да се събират на по чашка кафе или питие в определени заведения. Тя е жива и до днес и задължително намира своето отражение в туристическите пътеводители на Виена и Париж, Мадрид и Мюнхен, Прага и Краков.
Мариана Първанова започва увлекателното артистично пътешествие от 1944 г. – от легендарното Писателско кафене "Цар Освободител" и сладкарницата на хотел "България", за да продължи през прочутия ресторант "Крим" до кръчмата "Под липите". Специално внимание отделя на творческите клубове, които са били средища на културния елит – Клубът на журналистите, Клубът на писателите и Клубът на Съюза на българските художници. Отделни текстове посвещава на митичния "Бамбук", на снобската "Бразилия" и на модния "Млечен бар". Не пропуска любимите кръчми на актьорите – клубът на Народния театър, Унгарският ресторант и бистро "Прага". Географията на бохемските свърталища няма да е пълна без "адресите" на музикантите – "Кристал", "Кравай", "Синьото".
Всеки разказ за тези заведения е обогатен със спомени на самите творци – те разказват каква е била атмосферата в тези места, кои са били най-модните питиета и менюта. В книгата присъстват автобиографични разкази на знакови творци, посещавали артистичните кафенета. Любопитното пътуване пръдължава и през "литературните кафенета" на Виена, Париж и Варшава.
След големия успех на тритомника "Неизвестно за известни български родове", авторката този път се обръща към недалечното минало – от 1944 до 1989 г. Мариана Първанова е завършила специалност "История" в Софийския университет "Св.Кл.Охридски". Дълги години пише в областта на културата, по проблемите на културно-историческото наследство и за миналото. Работила е като журналист за БНР, за вестниците "Новинар", "Труд", "Седмичен Труд" и "Монитор".
Предлагаме откъс от книгата:
„Феята” – кръчмата на журналистите
В средата на 50-те и особено през 60-те изгрява звездата на любимата на журналистите „Феята” на бул.”Цариградско шосе”. Сладкарницата е построена през 1956 г. заедно с намиращия се от другата страна на булеварда, в кв.„ Алея „Яворов” ресторант „Ропотамо” (вече не съществува), по проект на архитект проф. Васил Вълчанов. За разлика от „Феята”, ресторант „Ропотамо” не се споменава често в спомените на бохемата, въпреки че тук отпразнуват сватбата си доста известни двойки. През 60-те особено популярен става шлагерът „Ах, Ропотамо” по музика на Атанас Бояджиев и текст на Радой Ралин, изпълнена от Маргарет Николова. В него обаче става дума за реката със същото име, а не за заведението.
Във „Феята” обичали да ходят вечер главно журналистите от близкото БТА (сградата е построена през 1960 г.) и Полиграфическия комбинат, след като приключат работата във вестниците. Много често към тях се присъединявали и актьори от Младежкия театър, които специално след представление ходели пеша до „Феята”, тъй като това било едно от малкото нови, модерни за времето си заведения. Сладкарницата била просторна, предлагали се алкохол и коктейли. Това е едно от редките места в столицата, в което можело да си поръчаш „кока-кола” и мелба. Помещението било достатъчно голямо, за да се танцува в него, правели се и тържества, така че било посещавано и от много хора извън кръговете на артистичната интелигенция.
„Феята” и „Базата” на съседната ул.”Иван Асен” стават любими на младия Йордан Радичков във времето, когато той едва навлиза в журналистиката, още не е женен, а писателската кариера сигурно е била само в мечтите му. За това време – от 50-те години разказва журналистът Дамян Обрешков, с когото те почти заедно започват във в.”Народна младеж”. „През 1953 г. се преместихме в Полиграфическия комбинат и поради физическа близост ходехме във „Феята” – нагоре към БТА, по същата линия по бул. „Цариградско шосе”. Сега ресторантът не съществува, но тогава беше много мило местенце. Беше много близо до комбината и често ходехме там с колеги след работа. Бяхме още млади и неизвестни.
Сервираха само леки мезета, главно кафе и алкохол. Пиеше се водка, коняк. Помня по едно време се появи полска „Зубровка”. Спомням си по едно време главният редактор на вестника Лальо Димитров издаде заповед да не се ходи във „Феята”, защото понякога сигурно сме се отбивали и в работно време, ако е нямало какво да правим. Обаче ние продължихме да ходим. Веднъж както си седим, гледаме главният идва от отдолу, по алейката, защото търсил тоз, търсил онзи и не успял да ни намери. Дори дежурната стая на редакцията, където се носеха и се четяха пробните страници, на стената имаше окачен лист с телефона на „Феята”. Ако ни търсят, да могат да ни намерят.
Другото известно кръчме бе „Базата” до Полиграфическия комбинат, на ул.„Иван Асен”, нагоре след кино „Влайкова”. Посетителите го бяха нарекли „Базата”. Там ходеха печатари от Полиграфическия комбинат и някои журналисти. Любопитното е, че малко след като започнах работа в „Народна младеж” през 1952 г., беше назначен и Йордан Радичков. Веднага, още със запознаването се харесахме и се сприятелихме. Бяхме заедно не само на работа, но известно време живяхме и в една квартира. Точно до „Базата”, която често посещавахме, нали живеехме до нея.”