Очаквайте на 20 май “Шепотът на музата” от Лора Пърсел
В лондонския театър „Меркурий“ се носят слухове за проклятие.
Говори се, че главната актриса, Лилит, е сключила договор с Мелпомена, музата на трагедията от древногръцката митология, за да се превърне в най-великата актриса, живяла някога. Ревнивата съпруга на собственика на театъра обаче има известни подозрения към Лилит и изпраща гардеробиерката Джени да я шпионира.
Скоро Джени открива, че Лилит е колкото изумителна в изпълненията си, толкова и провокативна по природа. На сцената сякаш е обсебена от героините, които играе, но извън нея тя е трагична като музата, която я вдъхновява. Джени съчувства на амбициозната актриса и не след дълго се сприятелява с нея.
Но когато в театъра започват да се случват странни събития, Джени се чуди дали слуховете не са верни и се опасява, че когато музата поиска своето, цената ще бъде твърде висока.
Интервю с авторката
Лора Пърсел живее в Колчестър, Великобритания. Започва писателската си кариера с два исторически романа за хановерската династия. Първият ѝ готически роман, The Silent Companions, е носител на наградата Thumping Good Read. Сред другите ѝ готически заглавия са The Corset, Bone China, The Shape of Darkness (награда Fingerprint за историческо криминале, номинация за наградата Edgar) и „Шепотът на музата“.
Плашите ли се от историите си, докато ги пишете?
Не се страхувам, докато пиша, защото знам, че контролът върху случващото се по страниците е в моите ръце. Освен това работя в много модерен и леко хаотичен кабинет вкъщи без нищо страшно наоколо, така че се чувствам сигурна. Въпреки това се е случвало сцените, които пиша, да са изпълнени с толкова напрежение, че да ми се налага да си легна рано.
Винаги ли сте били почитател на историите за призраци? И кои са любимите ви страшни писатели?
Като дете бях доста страхлива и си спомням как се криех зад дивана при много сцени от филмите „Ловци на духове“. Но с наближаването на тийнейджърска възраст се запалих по поредицата на Р. Л. Стайн Goosebumps, като продължих с готически класики като „Фантомът от операта“ и „Брулени хълмове“. Любимата ми призрачна история е „Жената в черно“ от Сюзън Хил. Тя винаги успява да смрази кръвта ми, независимо дали в книжната си форма или като филмова и сценична адаптация. Обожавам също така „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън и „Ребека“ от Дафни дю Морие.
Разкажете ни за новата ви книга „Шепотът на музата“.
Действието в романа се развива във викториански театър и той разказва за гардеробиерката Джени, която е изпратена да шпионира водещата актриса Лилит Ериксон. Лилит завладява публиката с почти свръхестествен талант, но Джени открива, че зад успеха ѝ се крие мрачна сделка, чиито последствия може да засегнат не само нея самата, но и целия театър.
Романът е написан в проза, но е разделен на пет действия. Защо избрахте това съчетание на форми?
Действието се развива в театър и събитията се случват на фона на пет различни постановки. Тези пиеси се превърнаха в действия в романа, като отзвук на Шекспировите трагедии с пет действия. Днес обикновено се смята, че всяка история, независимо дали е роман или сценарий, следва класическата структура от три действия, но в книгата си „В гората“ Джон Йорк аргументира тезата за структура от пет действия и аз също използвам този подход.
Езикът играе централна роля в романа – от наизустените реплики, през изречените пактове до имената, които хората използват. Дали езикът е източник на власт, достъпен за всеки?
Не си давах сметка за това, докато пишех романа, но след като се замислих, героинята ми Джени наистина се сблъсква с езикови бариери, пробивайки си път в света на театъра. Заради оскъдното си образование тя не може да разбере пиесите веднага. Освен това тя трябва да научи театралния жаргон, за да може да изпълнява задълженията си. За сметка на това Лилит Ериксон сякаш владее думите до съвършенство, но главата ѝ е пълна с реплики, написани от някой друг. В този смисъл нейната идентичност до голяма степен е заличена от чуждия език и той не ѝ дава никаква власт.
Личността и творчеството на Шекспир вдъхновяват множество произведения на театрална тематика. Имате ли си любимо и какво ви привлече вие самата да напишете роман за сцената?
Не съм толкова почитател на книгите за театъра, колкото на самото сценично изкуство. Никога не съм имала необходимото самообладание и контрол, за да стана актриса, но изучавах театрално изкуство в училище, което ми позволи да изследвам идеите за сценография, осветление, костюми и режисура. С времето развих страст към пиесите на Ибсен и Чехов, но действието в „Шепотът на музата“ се развива твърде рано, за да бъдат представени тези драматурзи в романа. Избрах да се съсредоточа върху Шекспир, първо защото обичам творчеството му, но и защото знаех, че читателите ми ще са запознати със сюжетите предварително, а това спестява доста обяснения в текста. Все пак си позволих да включа любимата ми, по-неизвестна трагедия, фокусираща се върху отмъщението – „Херцогинята на Малфи“ от Джон Уебстър.
Театърът отдавна е намерил мястото си в историите на ужаса. Какво според вас прави сцената толкова подходящо място за готиката?
Готиката до голяма степен е свързана с двойствеността, граничните пространства и нещата, които не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Това се вписва идеално в един свят, в който хората се превъплъщават в образи, различни от техните собствени, в който декорите могат да изглеждат истински, но са фалшиви, в който събитията, които публиката преживява, не се случват в действителност. Границата между факт и измислица се размива. По отношение на хоръра винаги съм смятала, че театърът работи толкова добре, защото човек се потапя изцяло в него. Не можеш да спреш телевизора на пауза, не можеш да скриеш книгата в шкафа. Напрегнатата атмосфера е навсякъде около теб и не можеш да избягаш!
Внимателно се движите по ръба между реалното и свръхестественото – изглежда, че има тъмни сили, но винаги поддържате ниво на съмнение. Готическите романи ли са тези, които най-умело държат читателите си поне отчасти в неведение?
Мисля, че е така. Това е един от елементите, които ме привличат към жанра. Например в криминалните романи всички мотиви трябва да са изчерпателно изброени, всяка улика да е внимателно обяснена и често накрая всичко се навързва. Това несъмнено е удовлетворяващо, но животът не е такъв. Трябва да преценяваме доказателствата и сами да решаваме в какво да вярваме, особено когато става въпрос за свръхестественото.
Често пишете за жени в периферията на викторианското общество. Какво ви кара да се връщате към техните истории?
Започнах писателската си кариера с романи за кралски особи през Джорджианската епоха, така че може би сега намирам някакъв баланс, като представям героини с по-малко късмет. Смятам, че маргиналните персонажи, които се намират между световете и класите, са идеални за готически истории. Тяхната несигурност, липсата на място, към което да принадлежат, ги прави по-лесни за манипулация. Що се отнася до Викторианската епоха, тя е време на нови идеи и огромни промени в обществото, което прави подходящо добавянето на един от основополагащите елементи на жанра – усещането за непостоянство.
Подобно на много от Шекспировите персонажи, две от главните ви героини са без майки. Тази липса на майчина закрила прави ли ги особено уязвими?
Мисля, че отчуждението от родителите им дава на Джени и Лилит нещо, което ги сближава, и обяснява тяхната самостоятелност. Допълнително усложнение е, че Джени изпитва вина, че не е успяла да спаси майка си, и отчаяно се опитва да заеме нейната роля у дома. И двете жени копнеят за подкрепата и безусловната любов, която един родител може да даде. Лилит може би щеше да се окаже съвсем различна, ако не ѝ се налагаше да търси тези неща чрез актьорска игра и сексуални отношения вместо това.
Джени започва работа в театъра поради финансова необходимост. Това капиталистически порив ли е или фаустовска сделка?
Нестандартната работа на Джени със сигурност има за цел да повтори фаустовския договор. Нейните мотиви са много по-добри от тези на Доктор Фауст – тя не търси слава или богатство, а просто се опитва да запази семейството си. За известно време тя дори вярва, че може да помогне на друга жена. Но когато научава повече за своя работодател, тя разбира, че се е поставила във властта на неподходящ човек. Това е ситуация, която споделят и други герои в историята.
Много готически романи завършват с пламъци, а изгарянето е повтаряща се тема в романа ви. Какво означава за вас огънят?
В „Шепотът на музата“ огънят олицетворява кръговете на ада, връщайки се към ранния образ на Доктор Фауст, който е завлечен в пъклото. Огънят потъмнява блясъка, оставя сажди. По този начин той символизира вината и неразрушимите връзки, но може би и изгарянето, което е нужно за един велик акт на съзидание. Като цяло в готическата литература огънят се разглежда като пречистваща, възмездяваща сила. Джени възприема последния пожар в историята по този начин. Оставям на читателя да реши дали това е вярно, или все пак символизира нещо по-зловещо.