Издателство Хермес представя “Последният войнишки император“ от Костадин Костадинов

Очаквайте на 18 март

 

Войнишки императори – това наименование е измислено от историците и се отнася за над 40 владетели, управлявали Римската империя в периода 235–285 година. Повечето от тях били храбри военачалници, издигнати на престола от войниците си. Всички тези императори властвали съвсем кратко, а сечените от тях монети били твърде малко и в наши дни са много редки, затова нумизматите ги ценят високо. Златните римски монети се наричат ауреуси – точно такива колекционира Васил Странджев – главният герой в романа „Последният войнишки император“. Сред иманярите той е прочут с прякора Императора, а колекцията му, събирана в продължение на много години, е една от най-ценните в света. Всяка от монетите в нея има интересна история, свързана с всевъзможни превратности. Докато издирва древните ауреуси, Васил Странджев трябва да прояви необикновени умения, за да премине гордо през смутния двайсети век – като ятак на партизаните, като десантчик в Съветската армия, но и като политически затворник в трудововъзпитателното общежитие в

Богданов дол.
Добре че съдбата е благосклонна към храбрите.

Интервю с автора

 Най-важното за един автор е да се качи на вълната на вдъхновението – да успее така да си нагласи гръмоотвода, че да улови искрата, падаща отгоре

  Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва Българска филология в СУ „Кл. Охридски“, няколко години работи като журналист. През 1990 година става основател и съсобственик на Издателска къща „Пан“.

Костадинов дебютира през 1991 година с книгата „Резерват за розови пеликани“. Вторият му сборник разкази и повести – „Заливът на Ифигения“, излиза четвърт век по-късно. По негови сценарии са снимани игралните филми „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004).

За романа  „Ловецът на пеперуди“ авторът беше отличен с Награда „Хеликон“ 2022 и Национална награда „Елиас Канети“ 2023. Книгата беше номинирана и за „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“.

Г-н Костадинов, на 18 март излиза романът ви „Последният войнишки император“. Кога се роди идеята за тази книга?

Идеята да опиша някои от най-интересните иманярски истории у нас отдавна се е загнездила в главата ми. Още по времето на соца сестра ми Вергиния Костадинова, която е кинорежисьор, направи голям документален филм за иманярството в България. Тогава се запознах с консултантите на продукцията й, които работеха в службите, преследващи иманярската мафия. От тях, след разговори на чаша с развързваща езика течност, научих прелюбопитни неща. Когато ми дойде мерак да ги пренеса върху белия лист, те вече бяха узрели и ферментирали. Така преди десетина години написах един текст със същото заглавие и след като му сложих точката, го оставих да отлежи. Чак миналото лято го доизмислих и надградих, за да заприлича най-после (надявам се) на завършен и плътен роман.

Сюжетът е изключително интригуващ, ще ни разкажете ли малко повече за него?

Романът проследява хронологично житейския път на мъж, прочут с прякора си Императора, който не само издирва редки монети, но и оказва съпротива на всяка несправедливост, на всяка власт – копае подземен тунел, за да снабдява с хляб партизаните, едва оцелява след разпити в Дирекция на полицията и разстрел, като съветски десантчик е ранен тежко по време на сражение с немците, но после се превръща във враг на комунистическата държава и е изпратен да бута вагонетки в мината на Богданов дол.

Главният герой – Васил Странджев, подобно на Лазар Караиванов (Костуро) от „Ловецът на пеперуди“, е многопластов и колоритен образ. По какво си приличат двамата персонажи?

Оказва се наистина, че Лазар Караиванов и Васил Странджев много си приличат. Обяснението е, че макар и измислени по различно време, те все пак са рожби на един автор, който конструира текстовете си по сходен начин. И двамата герои са колекционери – Костуро събира редки пеперуди, а Императора издирва редки монети. Всяка от главите в двете книги разказва някаква история, свързана я с екзотична пеперуда, я с римски ауреус. На финала на повествованията и Лазар, и Васил достигат до своята смърт, като предварително са се погрижили да бъдат окомплектовани докрай и колекциите им. Освен това и двамата герои притежават необикновени умения и сякаш някаква висша сила бди над тях.

Имате невероятната способност да разказвате истории, които приковават вниманието на читателя. Как успяхте да напишете толкова динамична и в същото време така задълбочена книга?

Вече 40 години се занимавам всекидневно с писане и редактиране на текстове – първо като журналист, после като издател. Опитът, добит от подреждането на думи помага, но това не е достатъчно за една книга. За беда, мисълта ми не тече бързо и се налага дълго да обмислям всяко изречение. Принуден съм да го правя, защото днешният читател е много добре подготвен и забелязва всяка пукнатина в повествованието. Постигането на технически прецизен текст обаче е само едно от задължителните условия за съвременната литература. Най-важното за един автор е да се качи на вълната на вдъхновението – да успее така да си нагласи гръмоотвода, че да улови искрата, падаща отгоре. Само с труд и пот почти нищо не се получава.

Носител сте на едни от най-авторитетните литературни награди. Какво ви носи това признание?

 Ако кажа, че получаването на награди е неприятно, ще излъжа. В продължение на 25 години се бях оттеглил от литературния живот и имах нужда – почти като дебютант, да ме забележат и похвалят. Наградите, добрите отзиви на критиката и читателите определено ми помогнаха да си върна самочувствието на автор. От друга страна това признание е твърде задължаващо – напоследък ставам все по-предпазлив и не мога да събера кураж да започна работа по голям нов текст. Разни идеи се въртят в главата ми, но не смея да се захвана с тях, преди да съм напълно сигурен дали ще се изкача до вече достигнатото ниво.

Сподели в: