Книгата е за всички пристрастени към мобилните си телефони, социалните мрежи и гледането на клипчета в YouTube.
От днес по книжарниците е сензационната шведска трилогия „Game, Buzz, Bubble”, която най-сетне излиза на български език. Сравнявана неслучайно с „Милениум” на Стиг Ларшон, експлозивната смес от екшън и социална критика е насочена към всички пристрастени към мобилните си телефони, социалните мрежи и гледането на клипчета в YouTube. Българският превод следва плътно духа на оригинала, написан на уличен шведски, изпъстрен с много английски думи и изрази, вече станали неделима част от речника на младите.
Издателство "Сиела", Страници: 388, Корица: Любомир Пенов, http://ljupen.com/, Преводач: Любомир Гиздов, Цена: 16 лв., Жанр: трилър
* * *
В началото на поредния си неприятен ден дребният тарикат Хенрик HP Петершон намира чужд мобилен телефон. Докато го разглежда, на екрана излиза адресирано лично до него предложение да се включи в Играта. Младежът решава да се позабавлява и приема. Той не подозира, че се забърква в рисковано приключение, което ще го отведе до върха на славата, а после ще го тласне в пропастта.
* * *
Откъс от книгата:
ИГРАТА
Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.
И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.
„Не сега!“ беше мисълта, коя¬то профуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.
И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предоста¬тъчно – бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите – беше направил точно това, което му бяха казали да направи.
Така че това не трябваше да се случва.
Не сега!
Определено не!
Учудването му беше на¬пълно разбираемо, да не кажем логично.
Това беше последното възприятие в живота му.
Милисекунда по-късно експлозията го превърна в изпепелен пъзел, който полицейските техници щяха да подреждат повече от седмица. Парче по парче, като зловеща салонна игра, докато накрая що-годе възстановят тялото му.
Но дотогава Играта отдавна щеше да е приключила.
На Анете
С най-топли благодарности към всички Мравки,
без чиито помощ и съвети Играта нямаше
да бъде реал¬ност.
Авторът
Game [гейм]
Състезателна дейност, включваща умения, шанс или издръжливост от страна на двама или повече души, кои¬то играят според определени правила, обикновено за свое собствено удоволствие или за това на зрителите.
Развлечение или забавление.
Състояние, в което човек има желание да направи дадено нещо.
Уклончиво, лековато или манипулативно поведение.
Животно, ловувано за храна или като спорт.
Обмислена стратегия или подход; схема.
Разсейване или диверсия.
Притежание или демонстриране на умения или смелост.
Развлекателна дейност.
www.wiktionary.org
www.dictionary.com
www.urbandictionary.com
„Winning isn’t everything, it’s the only thing!“
Vince Lombardi
1 | Wanna play a game?
Текстът се появи на дисплея за енти път и за пореден път HP кликна раздразнено, за да го разкара. Не, не иска¬ше да играе някаква проклета игра. Единственото, което иска¬ше, бе да разбере как работи телефонът, кой¬то държеше в ръка, и дали въобще е възможно да направи нещо толкова просто като да позвъни с него.
Влакът от Мерща , началото на юли, посока Стокхолм.
Почти трийсетградусова горещина, тениската лепнеше на гърба му, а езикът, вече съвсем пресъхнал, беше започнал да се сраства с небцето. Цигарите, естествено, бяха свършили и единственото налично облекчение беше вятърът, кой¬то проникваше през мизерното прозорче над него.
Подуши тениската си, след което провери и дъха си. Резултатът беше горе-долу очакваният. Случайно „гостуване“ за една нощ, махмурлук и умрели животни в устата, иийхаа! Почти перфектната неделна сутрин, ако не се брои малката подробност, че беше четвъртък и той трябваше да е отишъл на работа преди два часа. Дотук с изпитателния срок.
Все тая!
Мак Джобът беше яко зле така или иначе. Банда зад¬ни¬ци, начело с шефа.
Важно е да се впишеш в колектива, Петершон. О, да, благодаря! Сякаш би седнал да припява „Кумбая“ и да кибичи с някакви загубеняци. Единствената причина да бъде там беше за да получи отново право на помощи за безработни.
Suck my ass, mofos !
Откри го точно след спирката в Русершберг. Малък, сребрист предмет на отсрещната седалка. Някой бе стоял там, но си беше отишъл, а влакът вече се движеше. Така че викане и махане нямаше да помогнат, ако решеше да се прави на бойскаут.
As if…!
Че нали всеки сам трябваше да се грижи за проклетите си вещи?!
Вместо това той бързо се огледа. С обигран поглед провери за охранителни камери и след като установи, че вагонът е твърде стар за такива, се премести, за да може на спокойствие да разгледа находката си.
Мобилен телефон, точно както и подозираше. Сутринта изведнъж започна да изглежда малко по-добре.
Нов модел, от онези без копчета, само със сензорен екран отпред.
Sweet!
Странно, но никъде не намери името на производителя. Може би телефонът беше толкова специален, че то нямаше нужда да се споменава? Или пък гравираните цифри на задната страна всъщност бяха търговска марка?
Там, изписано в светлосиво, стоеше числото 128. Надписът беше около сантиметър висок, леко релефен.
Не си спомняше някога да е чувал за такъв производител на телефони.
Е, what the hell…
Половин хилка при Мобилния грък. Сигурно щеше да струва поне толкова. Алтернативата беше да се изръси две стотачки, за да разбие блокирането на IMEI номера, което собственикът сигурно скоро щеше да активира, и да задържи телефона за себе си.
Но това едва ли беше възможно в момента.
Вчерашната вечер окончателно беше изчерпала и без това изтънелите му финанси. В сметката отдавна нямаше нищо и вече бе изгорил всички спасителни въжета. Но с няколко далавери тук и там касата скоро щеше да се напълни.
Такива като него не оставаха на дъното за дълго, мобилният телефон беше живо доказателство. Заобръща го, за да го разгледа по-внимателно.
Телефонът беше малък и тънък, не много по-голям от дланта му, с панел от неръждаема стомана. Малка дупка на задната страна подсказваше, че е снабден с камера, а най-отгоре имаше груба, черна щипка, с коя-то вероятно бе възможно телефонът да се закрепи за дрехите. Щипката беше в ярък контраст с иначе минималистичния дизайн и той тъкмо бе на път да опита да я махне, когато екранът внезапно се съживи.
Wanna play a game?
попита той, а под въпроса се появиха две икони –YES и NO.
HP подскочи от изненада. Унесен от махмурлука, дори не бе проверил дали телефонът е включен.
Тъпо!
Натисна бутона NO, след което се опита да разбере откъде да изкара менюто. Ако имаше късмет, щеше да може да звъни от телефона няколко дни, преди собственикът да успее да го блокира.
Но вместо да се покаже някакво начално меню, телефонът просто започна да повтаря въпроса си и след като – за-кой-ли-пореден-път-вече-не-помнеше – опита да го махне, вече беше на ръба да се откаже.
Проклет да е скапаният телефон!
Преглътна два пъти в опит да потисне гаденето. Дяволски махмурлук, знаеше си, че не трябва да смесва. Освен това и му се пушеше, така че беше на път да пукне. И онази мацка после, мамка му, направо удари дъното, но какво друго да очакваш, като се мъкнеш из предградията?
Наложило му се бе да скалъпи някаква история за мач по флорбол и да се чупи набързо, когато слънцето безжалостно бе разкрило недос¬татъците на снощната находка. Ако се съдеше по меко казано неубедителните ѝ протести, чувствата явно бяха взаимни. Run Forrest, Run!
Но и не бързаше да се прибира към „Мария Трапгренд“ . Щеше да се отбие набързо при Мобилния грък – малко лесни пари, кои¬то сигурно щяха да стигнат за махмурлийска пица и няколко бири в Кварнен след това.
За това винаги имаше време.
Ако имаше късмет, щеше да му остане дори и за трева, телефонът все пак не беше някакъв обикновен модел в масово производство, на каквито понякога се „натъкваше“. Между петстотин и хиляда чиста печалба, в края на краищата нелош ден, въпреки махмурлука и африканската жега.
Екранът отново светна и пръстът му за малко да натисне NO по инерция, когато осъзна, че този път съобщението е различно.
Wanna play a game, Henrik Petterson?
YES
NO
HP замръзна на мяс¬тото си.
What the f…?!
Хвърли няколко бързи погледа наоколо. Някой майтапеше ли се с него?
Във вагона имаше разпръснати още десет-дванайсет пътници. Освен майката с две буйстващи деца, почти всички изглежда споделяха лепкавата му, предобедна кома. Оклюмали глави, стъклени погледи, пот и телесна топлина. Никой изобщо и не поглеждаше към него.
Отново провери дисплея. Същият текст. Откъде, по дяволите, телефонът знаеше как се казва?
Пак се огледа, без това да му помогне ни най-малко. След това натисна бутона NО.
Веднага изскочи нов текст:
Наистина ли си сигурен, че
не искаш да играеш една Игра, HP?
Той почти изхвърча от мяс¬тото си. Какво, по шибаните дяволи, се случваше всъщност?
Той стисна очи, пое дълбоко въздух и бавно установи контрол над обзелата го препускаща, махмурлийска паника.
„Успокой се, човече“, помисли си той. „Ти си умно момче. Това не е някакъв fucking twilight zone. Или е скрита камера, или някой от приятелите ти се бъзика с теб. Предполагам второто…“
Манге беше пръв в списъка със заподозрени. Стар приятел от даскало, разбираше от техника, имаше магазин за компютри, беше адски ядосан, че го дразни заради новооткрития му арабски бог, пък и си падаше по черния хумор.
Дам, без съмнение. Това беше една от болните шеги на Манге.
Успокоение заля тялото му.
Значи Мангелито.
Отдавна не се беше случвало. Всъщност си мислеше, че бракът и новата религия са размекнали Манге, но малкият дявол явно е изчаквал момента за същински удар.
Сега оставаше само да разбере как става всичко и после да намери начин да обърне шегата.
Адски добре подготвено дотук, трябваше да му го признае на малкия килимоцелувач.
HP се огледа.
Общо девет души във вагона, дванайсет, ако броеше децата. Три малки кифли, един пияница, двама скучни, средностатистически мъже на неговата възраст, което ще рече на около трийсет. Дядка с бастун, една дос¬та свежа мацка на около двайсет и пет, с вдигната коса и спортни дрехи (сигурно заради махмурлука не я бе забелязал по-рано) и накрая майката с децата.
Кой¬то и от тях да бе вербуван от Манге мюсюлманина, трябваше да има някаква електронна джа¬джа, с коя¬то да праща съобщения. За съжаление това не скъсяваше много списъка. Петима от заподозрените се занимаваха с някакви машинки, а ако се съдеше по слушалките на алкохолика, с известно колебание числото можеше да се увеличи на шест.
Умореният му мозък внезапно си спомни, че беше по-скоро правило, отколкото изключение, хората да играят с електронните си играчки, когато се возят във влак. Ако не пращаха съобщения, то поне за да убият малко време с някоя игра.
С други думи, не научи нищо ново, а, Айнщайн?
Главата му пулсираше от неочакваната активност, а езикът му все още лепнеше за небцето. Но странно, все пак се чувстваше малко по-свеж.
И сега какво?
Как да постави малкия шегаджия на мяс¬тото му?
Реши засега да му играе по свирката и натисна първо бутона NO, а след като първоначалният въпрос се повтори – бутона YES.
Щеше да играе. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че цялата работа е дос¬та забавна. Хубав начин да убие скучното пътуване с влак.
– Проклетият Манге – ухили се той, преди ново съобщение да изникне на дисплея.
Добре дошъл в Играта, HP!
„Благодаря!“, помисли си той и се облегна назад.
Това всъщност щеше да се окаже интересно.
*
Още преди тежката охранителна кола да бе спряла, Ребека Нормѐн вече беше слязла на тротоара. Жегата, коя¬то я блъсна, бе толкова силна, че веднага ѝ се прииска да се върне обрат¬но в хладното купе.
Три седмици в разгара на шведското лято бяха загрели улиците доста¬тъч¬но, че асфалтът да лепне по подметките, а бронежилетката, коя¬то носеше под ризата и якето, не подобряваше положението.
След като хвърли бърз поглед на обстановката и установи, че всичко е спокойно, тя отвори вратата и пусна навън охраняваната от нея жена, коя¬то послушно чакаше на задната седалка.
Пазачът, кой¬то се грижеше за главния вход на Русенбад , за разнообразие беше доста¬тъч¬но буден да ги посрещне и няколко секунди по-късно министърът на интеграцията беше в сигурни ръце зад дебелите стени на Правителствената канцелария.
Ребека успя да изпие едно кафе в столовата и да мине набързо през тоалетната, преди да се върне при шофьора, за да провери дали всичко е наред за следващото транспортиране.
Погледна часовника си. Още четиринайсет минути, после кратка разходка покрай кея до Арвфурстенския дворец и среща с външния министър, кой¬то, за разлика от нейния обект, имаше цялостна охрана. Поне двама души, най-често повече. Цял отбор, точно както трябваше да бъде.
„Координатор на личната охрана“, така се наричаше сегашната ѝ длъжност, вероятно защото охранител, кой¬то работи сам, не звучеше особено успокоително. Министърът на интеграцията се считаше за задача с умерена трудност за някого с по-малко от година опит в Охраната , поне според нейния шеф. Оценка на опасността – от ниска до средна, според последните анализи. Освен това, може би по-важно, никой от по-старите колеги не иска¬ше да поеме работата като координатор…
Като излизаше от главния вход на Русенбад, тя успя да види как шофьорът бързо изгаси цигарата си във водосточната тръба до колата.
„Непрофесионално, помисли си тя раздразнено, но какво друго можеше да се очаква?“
За разлика от нея, той не беше истински охранител, а олекотен вариант, което спестяваше пари на държавата. Шофьор с малко допъл¬ни¬тел¬но образование и зле стояща бронежилетка, назначен от транспортната служба на правителството, а не от спецслужбите. Беше двайсет години по-възрастен от нея и очевидно се затрудняваше да приема заповеди от някого, кой¬то беше по-млад, а освен това и жена.
– Десет минути – каза тя сухо. – Оставаш тук с колата, докато стигнем.
– Не е ли по-добре да отида до Арвфурстенс още сега? Обикновено е същински ад да се намери добро мяс¬то за паркиране там.
Очакваше възражението. За шофьора, казваше се Бенгт, беше въпрос на принцип винаги да коментира инструкциите ѝ. Около почти всяко изречение, което изтърсваше, горделиво кръжеше едно неизказано „малката“.
Сякаш възрастта и пола автоматично го правеха експерт по лична охрана.
Очевидно едноседмичното му обучение не го бе научило, че назад е сигурно, а напред е непозната територия и съответно има по-голям риск. Идиот!
– Чакай тук, докато ти кажа да потеглиш! – отсече тя, без да разяснява решението си. – Въпроси?
– Не, шефе – измър¬мори той, без да се старае твърде много да скрие недоволството си.
Как може на някои мъже да им е толкова трудно да прие¬мат жена за шеф?
Или се опитваха да те поучават и да поемат контрола, като Бенке , или още по-зле, да прибягват до намигвания и дребни коментари за сексуалния ти живот – или липсата на такъв.
И да предлагат собствените си услуги, без значение имаш ли венчална халка, или не… А ако си доста-тъч¬но глупав да се оплачеш на шефа, бързо се оказваш навън, на студено. Беше ставала свидетел на дос¬та такива примери.
Тя самата имаше принцип никога да не излиза с колеги. Да се комбинират професионалния и личния живот беше твърде сложно. Не сереш там, където ядеш, точка.
Но факт беше, че тя всъщност не излизаше с никого като цяло. Може би самото излизане беше твърде сложно?
Сви рамене, за да се отърси от неприятните мисли. Точно сега работата беше приоритет номер едно.
Всичко друго можеше да почака.
Едва бяха стигнали до ъгъла на Правителствената канцелария, когато усети, че нещо не е наред. Когато преди няколко минути бе проверила пътя, на парапета към Норстрьом се бяха облегнали трима души. Двама държаха рибарско оборудване в ръце, а ако се съдеше по облек¬лото на третия, той също беше рибар, макар и тя да не видя въдица. Така или иначе, никой от тях не изглеждаше да представлява директна заплаха.
Но когато заедно с охраняваната и с постоянно бръщолевещия ѝ асистент се приближиха към мяс¬тото, където стоеше триото, тя забеляза промяна в езика на тялото на мъжете. Инстинктивно бръкна под якето си с дясната ръка, положи палец върху дръжката на пистолета и провери с пръсти телескопичната палка и радиостанцията, кои¬то бяха закрепени за колана ѝ.
Двама от мъжете се завъртяха и направиха две бързи крачки в тяхна посока. Единият разгъна някакъв транспарант, кой¬то вдигна пред себе си, а другият вдигна ръка, сякаш за да хвърли нещо.
– Швеция защитава убийци, Швеция защитава убийци! – крещяха мъжете, докато напредваха към министъра.
Ребека реагира светкавично. Натисна алармения бутон на радиостанцията, с един замах извади палката и я разгъна в пълната ѝ дължина, след което нанесе удар право през агресивно приближаващия плакат. Усети как палката срещна нещо твърдо и видя как нападателите отстъпиха назад, временно извадени от равновесие.
– Обрат¬но в колата – изкрещя тя на министъра на интеграцията, като едновременно с това я издърпа зад гърба си. С палката, вдигната в готовност над рамото, тя заотстъпва рязко към колата, все още стиснала здраво министъра за ръката.
– Виктор пет, нападат ни, в неизгодна позиция сме, подготви колата! – викна тя в малкия микрофон при ревера на якето, кой¬то автоматично се бе настроил за изпращане, когато тя натисна алармения бутон.
Подкреплението щеше да се забави поне три минути, вероятно – пет, изчисли тя бързо. Трябваше само да се надява, че Бенке не е заспал на волана, за да могат да се махнат бързо оттам.
Точно преди да стигнат ъгъла, нападателите, кои¬то явно се бяха съвзели, отново се втурнаха към Ребека и обек¬та ѝ. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха и тя автоматично замахна с палката.
„Камък, бутилка, ръчна граната?“, успя да си помисли, преди хладен душ да облее лицето и горната част на тялото ѝ. „Боже господи, нека само да не е бензин!“
Най-накрая завиха зад ъгъла и тя хвърли бърз поглед към Бенгт с надеждата, че е запомнил доста¬тъч¬но от краткото си обучение, за да отвори вратите на колата.
Но площадката за обръщане, където допреди малко беше паркирана колата, сега беше празна.
– Мамка муу! – изсъска тя, преди писъкът на асистента да я заглуши.
– Кръв! – изкрещя той, почти с фалцет. – Боже мили, кървя!
Ребека завъртя обрат¬но глава и осъзна, че внезапно ѝ бе станало трудно да вижда. Червена пелена покриваше очите ѝ и тя вдигна палката към носа си.
Няма кола, няма Бенгт, а нападателите им дишаха във врата. Сега какво?
„Вземи решение, Нормѐн! Вземи решение сега!“, изкрещя тя на себе си.
Назад е познато и сигурно, напред е непознато и опасно. Но какво да правиш, когато пътят за евакуация изведнъж се окаже затворен? На това не те учеха в курса за охранители. Импровизацията никога не беше силната ѝ страна. Паниката дебнеше в засада.
– Насам! – чу тя някакъв глас.
Пазачът беше отворил широко вратата и стоеше по средата между тях и входа. Беше извадил палката си и гледаше към ъгъла, откъдето нападателите вече трябваше да са се показали.
С две бързи крачки Ребека първо издърпа министъра, после я избута през същата врата, през коя¬то само преди няколко минути бяха излезли. Зад себе си все още чуваше истеричните хлипове на асистента, но не му обръщаше внимание, беше се съсредоточила върху това да отведе охраняваната на безопасно мяс¬то.
Едва няколко минути по-късно, когато пристигна подкреплението и положението се беше успокоило, тя осъзна, че цялото ѝ тяло е покрито с кръв.
2 | Trial
Уважаеми HP,
Това е пробна мисия с награда 100 точки.
Ще тест¬ваш играта и ако преживяването те удовлетвори,
сам избираш дали да про¬дъл¬жиш да играеш.
Мисията ти е следната:
На следващата гара във влака
ще се качи мъж със светло палто.
Мъжът носи червен чадър.
За 100 точки трябва да вземеш чадъра,
преди влакът да стигне до „Сентрален“ .
Ако се справиш, ще отключа телефона и ще можеш
да го използваш през цялото време, докато участваш в Играта.
Разбираш ли?
ДА
НЕ
„Това всъщност беше адски добро“, ухили се HP на себе си, докато натиска¬ше ДА. Направо mission impossible, единственото, което липсваше, беше сух глас и телефонът да гръмне.
This message will self-destruct in ten seconds…
Все още не беше успял да установи кой от другите пътници работи за Манге, но това нямаше чак такова значение. Вече му се струваше, че разбира каква е цялата работа. Или се очакваше да се откаже и после да му се подиграват със седмици, че не му е стискало, или – като се замисли, дос¬та по-вероятно – нещо нямаше да е наред с чадъра. Щеше да е залепен или щеше да го опръска с вода, или да пусне ток, когато го хване, докато някой от пътниците снима целия спектакъл, така че Манге и другите приятели да се забавляват на унижението му по YouTube за месеци напред. Да го вземат дяволите, добре го бяха измислили, а вече беше твърде късно да се откаже.
Отлично!
Щом получиш сигнал да започнеш играта,
закрепи телефона
за дрехите си с камерата навън, за да можем
да видим как ще се справиш със задачата.
Разбираш ли?
Да, схващаше. Телефонът отпред, камерата насочена навън.
YouTube, here I come!
HP отново се ухили, проклетият Манге беше изобретателен. Това си беше направо нов рекорд. Щом отново натисна ДА, за своя изненада забеляза, че махмурлукът му почти е изчезнал.
Браво, HP!
Имаш зелена светлина да започнеш мисията.
Успех!
Екранът изгасна.
„Окей, можеше да играе по правилата още малко“, помисли си той и закрепи телефона на колана си, с камерата напред, точно според инструкциите.
Влакът намали скорост със скърцане, когато наближиха Солентюна и той забеляза, че сърцето му е започнало да бие малко по-бързо.
Мъжът със светлото палто се качи в дъното на вагона и на HP му трябваха няколко секунди, за да го открие. Обикновен швед, на около четиридесет и висок към метър и осемдесет, точно колкото и HP. Очила с тъмни рамки, сресана назад коса, костюм и палто пролетен модел, отбеляза той, докато влакът потегляше от перона. Сигурно му беше дос¬та горещо.
Стана от мяс¬тото си и започна бавно да прекосява вагона в посока към мъжа. По някаква причина бе започнал да се поти, тениската му лепнеше по целия гръб, а дланите го сърбяха, но това вече не се дължеше на махмурлука.
Докато подминаваше кифлите, една от тях внезапно избухна в смях и той подскочи. „Стегни се, това е само игра, сложна шега, нищо, заради което да се впрягаш.“ Да отмъкне някакъв безполезен чадър трудно можеше да се нарече предизвикателство за него. Беше свивал дос¬та по-ценни неща.
Видя, че мъжът носи черно-бяла хартиена торба, от дизайнерските, с въжена дръжка и тлъсто лого отстрани, за да могат всички да видят, че може да си позволи да пазарува в скъпи бутици. От едната страна на торбата стърчеше продълговат предмет. Чадърът!
HP усети как пулсът му се ускорява все повече. Трябваше да признае, че донякъде беше вълнуващо. Да открадне нещо, докато всичко се снима…
Мъжът с палтото сигурно също участваше, но все пак. В цялата ситуация имаше гъдел, кой¬то той не можеше на¬пъл¬но да си обясни. Във всеки случай нямаше желание да се отказва.
„Следваща спирка ‘Карлберг’“, изпращя от говорителя над главата му и той усети как влакът забавя. Направи още няколко внимателни крачки към мъжа, кой¬то не го бе удостоил дори и с поглед.
Със съскащо, скърцащо друсане влакът спря на перона. Вратите се отвориха и пропуснаха миризмата на летен, нажежен асфалт и спирачни накладки. HP направи още една крачка. Here we go!
*
– Свинска кръв – каза комисар Рунеберг, облегнат назад зад бюрото си.
Въпреки че случката пред Русенбад беше вече няколко часа назад във времето, а в офиса имаше климатик, Ребека все още се потеше. Косата ѝ беше мокра след душа и поради липса на друго бе облякла дрехите си за тренировка, единственото чисто облек¬ло в шкафчето ѝ.
– Това, с което са ви полели, теб и онзи Лесмарк, е било свинска кръв – про¬дъл¬жи шефът ѝ. Той беше здраво сложен мъж на около четиридесет и пет, със стоманен поглед, съвсем късо подстригана коса и тен, кой¬то стигаше чак до скалпа.
Същинско олицетворение на истински телохранител. „И дос¬та готин, ако си падаш по този тип“, помисли си тя.
Но за нея това време отдавна беше отминало.
Странно, но въпреки случилото се, тя се чувстваше много добре, с изключение може би на лекото треперене, което се дължеше на адреналина и което тя правеше всичко възможно да скрие. Беше си свършила работата и охраняваният човек беше добре, това беше главното. Можеше да мисли по-късно.
– Според техниците единият извършител е хвърлил балон, пълен със свинска кръв към министъра на интеграцията, но ти си го спукала с палката и сама си поела по-голямата част от удара. Тя се е отървала с няколко капки по сакото и голяма синка на ръката – там, където си я хванала.
Рунеберг направи пауза, но преди Ребека да прецени дали от нея се очаква да каже нещо, той про¬дъл¬жи:
– Един от вечерните вестници изглежда вече разполага сън снимки, което обяснява защо третият извършител не е участ¬вал в самата атака. Явно е бил зает да снима. Свободният пазар и свободната преса в красива хармония. Поздравява те и ти благодари, между другото. Министърът това, не извършителят – поясни Рунеберг.
Ребека просто кимна кратко в отговор.
– Според сигурни свидетели извършителите са побягнали на север през площад „Густав Адолф“ и после са влезли през задния вход на Галерията . Униформените колеги от откритата полиция са спрели метрото, но преди да успеят да се свържат със СЛ и трафик контрола и нареждането да бъде изпълнено, от „Т-Сентрален“ са тръгнали най-малко четири мотриси, както и една от „Кунгстредгорден“ . Така че дори ако извършителите са били доста¬тъч¬но глупави и просто не са изчезнали в навалицата около „Платан“ , то така или иначе са имали предоста¬тъч¬но възможности да се измъкнат с метрото.