Иван Русланов е писател, който винаги има с какво да изненада читателя – от дебют с фентъзи романа "Черният ангел", издателство "Буквите", 2011, през сборника с разкази "Искри човечност", Фондация "Огънят на Орфей" и Издателство "Фаст принт букс", 2015, до реалистичния сюжет на "Среднощни светлини", издателство "Хермес", 2016. Разговарям с писателя за последния му роман, неговия успех и това как историята на Анна и Дамян пленява читателите.
Кратка биографична бележка:
Иван Русланов е роден през 1991 г. в Костинброд. През 2014 г. завършва УНСС със специалност „Медии и журналистика“, а по-късно и магистратура „Бизнес журналистика“. В момента е част от екипа на БНР, като води собствената рубрика „Под 30“ в предаването „Графити по въздуха“ по програма „Хоризонт“. Работил е за вестник „Стандарт“. човечност"
Носител е на много литературни награди. През 2008 г. става „Млад автор на годината” на Националния клуб за фентъзи и хорър – „Конан”. През декември 2010 г. с романа си „Черният ангел: Раждането на един от нас” печели място сред тримата победители в конкурса „Търся издател” на Фондация „Буквите”. Романът е носител и на наградата на публиката за „Най-добра художествена книга от български автор” в Първите годишни награди на сайта „Книга за теб”.
Предисторията на "Среднощни светлини"?
„Среднощни светлини” беше поредица от безсънни нощи. От трескави мисли. От истинско щастие. Такова щастие, което понякога нагарча, докато пишеш поредния ред. Беше една юлска вечер през дъждовното лято на 2014 година. Не можех да заспя. В главата ми се прокрадваше сюжет, свързан с млада писателка, която опитва да се пребори с машинациите и лакомото желание за власт на един политик. На следващата сутрин взех една тетрадка и глава по глава написах плана на книгата. Тогава тя носеше друго име, героите се казваха по друг начин, въобще, първият вариант на книгата беше няколко идеи по-различен. Въпреки че промених доста неща оттогава, аз си спомням с радост за тези дни. Защото това, което чувствах, докато пишех романа, беше истинска любов.
Какъв беше пътят от първата ти книга до "Среднощни светлини"? Чувстваше ли се по-уверен като писател?
Мога да кажа за себе си, че съм здраво стъпил на земята. Често успявам да преценя правилно ситуациите, да дам реална оценка на това, което съм написал. Понякога обаче доста се колебая – качество, което имам от детска възраст. Докато пишех „Среднощни светлини” обаче, бях уверен в себе си. Не защото преди този роман вече имах две успешно издадени и реализирани книги. Докато пишех историята, аз горях. Вдъхновението бе навсякъде около мен, представях си всичко толкова живо. Трябва да призная, че имаше нощи, в които не съм спал, за да допиша книгата. Ходех на работа, прибирах се, пишех до 
шест сутринта, след това отново отивах на работа. Не чувствах умора, странно беше. Но толкова, толкова хубаво…
Представяш ли си читателите на романа ти – какви хора са, как реагират, когато го четат?
Иска ми се читателите да чувстват, докато четат „Среднощни светлини”. Да се припознаят в персонажите, да си изберат любим цитат, да преживеят връзката между Анна и Дамян. Аз разчитам изцяло на тях. От премиерата на романа досега те не са ме подвели. Читателите са на страната на „Среднощни светлини”. За това свидетелства и интересът към книгата повече от половин година след излизането й. На 21 юли 2016 г. бях поканен да представя романа на още едно прекрасно събитие – Лятното четене С/мисъл, което ме срещна с прекрасни млади български творци. Те показаха подкрепата си за „Среднощни светлини”. Аз ще се боря до последно. Знам, че не съм сам.
Някои автори след години пренаписват свой роман – добавят герои или променят финала. Сега ти би ли променил "Среднощни светлини" – не да го подобриш, а да го промениш по някакъв начин?
По самия сюжет не бих правил кой знае какви промени. Естествено, във всяка книга има моменти, които може да бъдат направени по-добре. На перфектните произведения понякога им липсва сърце. За това ми се иска да запазя „Среднощни светлини” като книгата, която е. С някои минуси, но написана с толкова много любов.
Много често питат писателите откъде черпят вдъхновение. За теб кое е "по-трудно" в писателската работа – измислянето на темата, построяването на сюжета и диалозите или авторедакцията?
Никога нямам точен отговор на този въпрос. Различно е. При мен е важно първо да имам някакво заглавие – дори и да е само работно. След това идва историята, която първо описвам като кратко представяне на главите. Героите ми се променят в зависимост от това как реша да развия историята си. С всяка нова творба се случва нещо различно. Независимо как реша да опиша сюжета обаче, за мен най-важното е да имам вдъхновение, силен копнеж да напиша дадения роман или разказ. Трябва да ме завладее, да ме накара да повярвам в героите, в действията им, във фона около тях, в думите им. Подобни чудеса идват рядко в живота на един автор. Истории, които си струва да опишеш в книга. Но когато ги срещнеш, нищо не може да те спре.
Кой читателски отзив от романа най-много те впечатли?
Нямам любим. Не мога да ги деля. Всеки отзив, който съм получил от читател, независимо дали е било на живо, или в интернет, ме кара да чувствам, че времето, в което давах всичко от себе си за написването на романа, не е било напразно. Хората продължават да ми пишат и до днес: че ги разплаквам, размечтавам, докосвам с историята си. Имаше читатели, които дори определиха „Среднощни светлини” като една от най-красивите истории, които са чели. Затова си струва да изтърпиш известна доза безразличие, присмех, високомерие и завист. Това са нещата от живота.
А сега накъде – какво пишеш?
Откакто написах „Среднощни светлини” през 2014 година, не съм писал нищо. Това е истината. Нямам сили, нямам желание, нямам особено интересни идеи. Романи не се пишат всеки ден, а в тази книга дадох абсолютно всяка частица искреност и топлина от себе си. Искам да помогна на романа да достигне до читателите. Дали ще напиша нещо след нея? Времето ще покаже. Може би. Но ако това е моята „лебедова песен”, аз ще съм горд с нея. „Среднощни светлини” е моето писмо до голямата любов, която всеки среща поне един-единствен път в живота си.
Автор на снимката: Денис Олегов