Забавен разговор на сериозни теми с Иван Раденков по повод втората му детска книга "Унки пътешества в космоса. Отново книга за татковци" (Сиела, декември 2013). Прекрасните илюстрации (в първата и втората книжка за Унки Марлюнки) са на Лили Ламер, за която ще говорим друг път. (Тук може да видите видеопоглед от срещата ни.)
Представи се с няколко изречения на читателите на Kafene.bg.
Аз съм, млад тридесет и седем годишен мъж, който пише детски книжки за Унки Марлюнки, пее и свири в група Тролите, работи на бюро (като всеки сериозен мъж) в отдел Човешки ресурси и най-вече е баща и съпруг. Хубав, решителен с мускули и устремен поглед към бъдещето. Ха-ха-ха.
Защо пишеш книги за татковци? Да не е опит за реалибилитиране на таткото? След книгите получавал си ли писма от разсърдени татковци? (Първата е "Невероятните приключения на Унки Марлюнки. Книга за татковци и втората – "Унки пътешества в космоса. Отново книга за татковци")
Получи се, без да съм го планирал. Книжката стана твърде заплетена за малките, а доста хора на моята възраст я харесваха и разбрах, че може да стане повод за среща между детето и родителя. Да я четат заедно, да споделят и детето да научи на нови думи и хитроумия. А стана книга за татковци, защото главните герои са баща и син. После се сетихме, че най-често възприеманият ролеви модел в семейството е майката – с детето, бащата – работи и не се занимава с него. Е, аз не мисля че е така, не трябва да е така и изобщо бащата е много важен за детето, а детето е еднакво важно за бащата и майката. Защо да ми се сърдят татковците? Ха ха, не, не съм получавал писма с подобен текст:
„Откакто си купихме книга за татковци, с малкия не можем да се отлепим един от друг, прочетохме я заедно, а сега си играем по цял ден и търсим приключения като Унки и Джони. Защо ми го причинихте г-н Раденков? Какво сме Ви сторили татковците, че не ни оставихте да сме си дистанцирани от децата… Вие заслужавате най-сурово наказание! Засрамете се! Хайде, че сега пък трябва да пускаме хвърчило с малкия. Лош човек сте Вие, лош…! " – от възмутен татко.
Животът на Унки Марлюнки е много интерактивен – има сайт, игри. Защо сложи аудио-диск 
към книжката?
Ами защото имам група – Тролите. Какъв по-добър повод да направиш саундтрак към книга от възможността музиката ти да се преплете с текста, думите да се засилят във вихъра на хубавата мелодийка и жив ритъм. Заради цялостно въздействие. Защото беше голямо удоволствие за мен. Предизвикателство за музикантските ни възможностти и възможност книжката да изпъкне с нещо по-различно сред сестричетата си на книжарския рафт.
В аудио диска има саундтрак с песни и аудио-книга – прочит на книжката от мен и приятели, за да може и тези, които не могат да четат или пътуват в колата, да си я пуснат и изслушат.
Любимите ти детски книги са"Емил от Льонеберя", "Приключенията на Лукчо", "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада", "Малкият Никола". На кой от изброените герои Унки и Джони приличат най-много? Той всъщност има ли националност?
Ужас, да – този Унки няма националност. Имената на всички герои са просто странни компилации от смешни или звуково приятни каламбури. Селото му не е ясно къде е. Знаем само, че има наблизо Скалисти планини, има Сити, има Плато на отшелниците. Трябва да огледам световния атлас къде има такива места. Селцето е самобитно, затворено и със запазени традиции и ценности. Идеалното общество. Намира се на Земята, защото във втори том летят до Алфа Кентавър и обратно, та и това се изясни.
От гореизброените любими детски книжки си мисля, че малкият Джони може би прилича външно на Емил, изобретателен е като Лукчо, по детски чист като Никола и е романтичен като Маншон. Баща му Унки е привидно разумен, но всъщност истинско дете и приятелче на Джони и не прилича на никой от горните, освен може би малко на Мъхеста Брада.
Казваш, че децата растат много бързо и не успяват да изживеят детството си, така както са го изживели техните родители. Как можем да противодействаме на това?
Няма нужда да противодействаме, а просто да не ги състаряваме преждевременно с поведение, норми и рамки, които сме си наложили, за да ни приемат по-насериозно околните. Сякаш, колкото си по-намръщен, си по стабилен. Няма такова нещо. Просто трябва да се отпуснем и да сме себе си. А когато имаме дете – да намерим детето в себе си, то е все още в нас, и да му станем истински приятел… на нашето дете де.
Светът е сериозен, животът е труден, да ограничим достъпа на децата до цялата чернилка, която ни обгражда…? Не. Няма нужда детето да расте под похлупак, важното е как ние гледаме на света, за да се научи и то да се справя с лекота и усмивка. Справете се с собствените си проблеми и настроения, за да може детето да расте щастливо и да гледа на света с широко отворени очи.
Какво ти се иска децата да разберат от книжките за Джони и Унки Марлюнки, освен че ще се забавляват с тях?
Иска ми се децата да се върнат на двора, в квартала, да си играят креативно, диво, да обичат природата и да се смеят. Иска ми се да чувам родителите им да ги викат от балкона, а те да молят за „още малко“. Иска ми се родителите да отделят време за тях и да са с тях тук и сега, а не само да ги „пазят“ на смени или да ги връчват на бабите, които да ги „пазят“ още по-усилено. Колко удобно е да гледат филмче или да играят на компютъра… Там е безопасно, но е тъжно, самотно и отчайващо.
А какво искаш татковците да намерят за себе си между страниците?
Вдъхновение. Напомняне:
“Хей, това е моето дете! Днешният ден няма да е като утрешния. Ако го изпусна, времето няма да се върне назад и да ми даде втори шанс. Искам да съм със семейството си. Искам да дам най-доброто на детето си и това определено не е най-скъпия детски парти център или най-новия плейстейшън, не е ай-под или карта за фитнеса. Това е любовта, смеха и игрите, моето присъствие и примера който ще дам.“
Ти като пораснал, голям човек, търсиш ли още приключенията, забавното в живота и къде го намираш?
Търся го разбира се. Напоследък най-вече в моя син и игрите ни, в очичките му. Иначе със съпругата ми Мими, винаги сме приключенствали като луди. Пещери, реки, морета, гори и планини, спортове, изкуство – всичко ни е любимо и все ни е малко. Но не сме професионалисти в нито една област. Тотални лаици сме – наивни изследователи. Тази роля понякога е най-хубава. Не си поставяме грандиозни цели, просто изживяваме хубави мигове.