Писателят Иван Димитров представя последната си книга „Силата на думите“.
Въпрос: Силата на думите – къде ги събра Иван Димитров тези думи?
Отговор: По градове, села, улици, паланки, морета, гори и на първо място вътре в себе си. Когато човек пише, той натрупва в себе си различни случки, истории, идеи, но най-вече се изпълва с неизказаност. И основната борба е да изкажеш толкова, доколкото ти стигат силите. Понякога повече, друг път – съвсем малко. В по-конкретен план голяма част от думите бяха насъбрани по време на снимките на филма „Кораб в стая“ на Любомир Младенов, в който имах щастието да участвам като един от главните герои.
За мен писането е преди всичко вътрешна необходимост, имам нужда от него. Така че писах и на снимачната площадка в моментите на голямото чакане, което се разразява, докато се нагласи техниката или в сцените участват другите актьори. В подобен ритъм човек няма физическо време да разгърне по-подробно една идея и оттам започнаха да се появяват част от тези наистина много къси разкази. Единственото, с което спомагах за тяхното появяване, бяха неизменните тефтери (един от които – джобен формат), писалката, понякога дори таблета. Както и изчитане на възможно най-много книги с разкази в подобен жанр. Оттам идват и част от посвещенията в книгата.
Въпрос: Каква е силата на думите?
Отговор: Думите неведнъж са показвали силата си да променят света или да го насищат със смисъл. В едни други времена те са имали още по-голяма роля, тъй като с тях са се правели различни заклинания, магии, наричания. В крайна сметка това, което отличава човекът от другите бизайници е възможността му да превръща заобикалящото го в думи, да назовава нещата около себе си. За съжаление ние се отнасяме все по-безотговорно спрямо тях и закономерно си патим на няколко фронта.
За мен обаче най-важният фронт във всеки един исторически период е бил този на битката на човека за това да остане човек. Битка, която е от първостепенно значение и днес. Но мен също така ме занимава и въпросът: „Къде се крие силата на думите?“ За момента моят отговор е: „В мълчанието между тях.“ За мен премълчаването има същата стойност, каквато има и изричането. Затова се опитвам да влагам мълчание, неизреченост във всяка една от своите книги, както и в пиесите си. Затова и съм щастлив с тази книга – в нея мълчанието е най-много.
Въпрос: Градски истории, родни истории, истории от днешния ден – на моменти сме смешни, на моменти сме трагични. Тази прямота изисква смелост. А не е лесно да си смел в днешно време, или?
Отговор: Един от любимите ми писатели Роберто Боланьо казва: „Разказвачът трябва да е смел. Тъжно, но факт.“ Всъщност за да си човек, трябва да си смел – това е най-тъжното. Живеем в океан от неувереност, в който плуват различни страхове, неврози, фобии. Живеем във време, в което е модерно и на почит именно да не си смел. Нещо, от което всички патим, макар и мнозинството да не си дава много-много сметка за този факт. Тези, които имат неблагоразумието да проявяват смелост, често са наричани вредители, врагове на различни държави, но най-често – идиоти.
Това, което се опитвам, е да бъда смел в писането си. Да не се поддавам на някакви тенденции и да следвам своя личен път. В противен случай никога не бих публикувал подобна книга – всеизвестно е, че разказите не се продават особено много. А какво да кажем за свръхкратки разкази, които за повечето хора дори не са разкази. Същото мога да заявя и за романа си „Софийски дует“, който е посветен и вдъхновен от София и в същото време е доста особен. А вероятно и за останалите си книги. Литературата за мен е пространство на свобода – място, в което би трябвало да изненадваш не само читателя, но дори себе си. Аз се изненадах от последните си две книги. За момента единствената ми запазена марка е това, че книгите ми са много различни една от друга (и в същото време, предполагам, в тях се намират много общи неща).
Въпрос: Прекрасно издание, с чудна корица и илюстрации, към чудните текстове. Какво е усещането да държиш тази книга в ръцете си? (С пълното съзнание, че вече минаха месеци от издаването й, вероятно началната тръпка е попреминала.)
Отговор: С тази книга всяко разгръщане е като за първи път, понеже досега не ми се беше случвало да работя с илюстратор. Още преди да бъде донаписана книгата, Мария Налбантова вече беше илюстрирала няколко от разказите. Да работя с нея не е плод на някаква случайност. Още при първия си разговор с издателите ми от „Жанет 45“ им казах, че Мария вече работи върху книгата. Това, за което ги помолихме, беше тя да направи цялостен дизайн на книгата, за да избегнем схемата – илюстрация на отделна страница и карай напред. В това отношение аз съм много радостен и че книжното тяло е отпечатано на българската кирилица, а не на руската, както се случва обикновено. Това решение беше на Мария, но когато работя с някой, аз му имам пълно доверие. Корицата се появи на финалния етап. Мария ми беше предложила една идея, но в крайния вариант единственото, което е останало от нея е, че книгата е зелена. Според мен тъкмо това е корицата на книгата – едновременно смешна и наивна, а в същото време и леко сериозна. Надявам се възможно най-скоро да работя отново с Мария.
Въпрос: Над какво работиш в момента?
Отговор: Предполагам, че следващата ми книга ще е с поезия, но още не съм се наканил да я подредя. Донякъде се страхувам от това. Прекалено много хора ме познават преди всичко като поет, а аз се възприемам на първо място като прозаик. От друга страна единствената ми за момента стихосбирка „Поет на портрет“ излезе през 2012 година. Оттогава съм натрупал прекалено много текстове, за да ги държа само в компютъра си. Естествено, това не означава, че възнамерявам да публикувам всичко.
Опази, Боже! По-скоро се колебая дали това да е книга с любовни стихотворения или да бъде с по-разнообразни текстове. Във всички случаи обаче тя трябва да стои и като книга, да имам някакъв ход. Никога не съм искал да издавам стихосбирка, която да бъде просто сбирщина от стихотворения.
Това, което е по-важно за мен, е, че работя върху нов роман. В момента не съм сигурен дали той ще бъде в една книга, или ще бъде трилогия от три кратки романа. Тръгнах към него с най-чистите намерения да бъде един недълъг роман, но за добло или за лошо, това не се случи. Със сигурност книгата ще се казва „Балък“ и ще се различава от всички книги, които съм издал до момента. В никакъв случай не бих разказал за него по-подробно, тъй като той е още в развитие. Но ще кажа, че ако сборникът ми се казва
„Силата на думите“, то този роман е посветен най-вече на „силата на езика“.
Друг проект в развитие е детска книга, но за съжаление това, което ме занимава най-много в последните два месеца, е нуждата от това да си намеря постоянен доход за препитание. В последните години се изхранвам като фрийлансър, но годините минават и усещам необходимост от това да разполагам с професия. Писането е едно много сериозно занимание, но за момента не съм в състояние да се изхранвам само с него. С удоволствие бих превеждал книги от английски. Или бих редактирал чужди текстове.
Въпрос: Кое ти дава сили в тази не лека задача да пишеш?
Отговор: Това, което ми дава сили, е писането. Ако рано сутрин пиша час-два, това е достатъчно да оправи деня ми. Просто съм създаден по този начин. Понякога си мисля, че е болест, в други моменти – че е дар, а се е случвало да го определям и като проклятие. Сили ми дават и близките ми – семейството, роднините, приятелите.
За Иван Димитров
Иван Димитров е роден през 1983 г. и е завършил Българска филология. Автор е на сборника с разкази „Местни чужденци” и на романа „Животът като липсваща лъжица”. С пиесата си взема първа награда в „Направление авторски прочит” на двадесетото юбилейно издание на „Друмевите празници” през 2011г. През 2012г. английският превод на пиесата на Анжела Родел е избран сред над 400 пиеси за участие в нюйоркският фестивал „HotInk at the LARK”, където през месец март тя е прочетена от американски актьори на маса в компанията на девет пиеси от цял свят. През месец септември пиесата е поставена на нюйоркска сцена в театър „Ню Охайо”. Тя ще дебютира пред българска публика на 28-ми февруари на „Сцена на четвъртия етаж” в Народния театър.
През месец май 2012 пиесата му „Извънземно” е една от двете отличени пиеси на конкурса на Благоевградския театър за пиеса на абсурда. През месец септември пиесата му „Времева болест” печели конкурса за младежка пиеса и ще бъде поставена в Белград през 2013. През 2013 г. пиесата „Очите на другите” е поставена в Народен театър „Иван Вазов” от Марий Росен. Представлението е номинирано за Аскеер за сценографията и костюмите на Петя Боюкова. През 2014 година е един от петимата артисти номинирани за наградата „Стоян Камбарев”, а пиесата му „Ничии бабички” се класира във финалната петица на конкурса за камерна пиеса на Театър 199. През същата година като драматург той представя България на фестивала Interplay Europe 2014. През есента на 2014 в Камерен Театър Възраждане се състоя премиерата на пиесата „Извънземното” с режисьор Васил Дуев. Същата година пиесата му „Времева болест” (все още непоставена) е едната от трите български пиеси, избрани след конкурс за участие в проекта „Страница на сцена”. През април тя е представена в Червената къща под формата на сценично четене под режисурата на американеца Нейтън Купър. Печели първо място на конкурса за кратък разказ „Яна Язова”. В началото на 2016г. издателство „Жанет 45” публикува втория му роман „Софийски дует”. През септември 2017 излиза сборник с къси разкази „Силата на думите”.