Ивана Стоичков е вече от 7 години в България. След като завършва Българска филология започва да преподава и й харесва да е в нашата страна, да среща различни хора и да превежда на сръбски най-интересните нови текстове, които среща. Късметлийка е, защото ще превежда „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, за това, че преподава сръбски език и срещата със студентите също я вдъхновява. Ето и разговора ни с Ивана специално за читателите на Kafene.bg
От кога превеждаш и как реши, че искаш да се занимаваш с това?
Завърших „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Не вярвам в случайните неща, но сигурно има нещо – имахме упражнения, хареса ми и така – започнах да превеждам.
Спомняш ли си кой беше първият текст, който преведе?
Един разказ на Георги Господинов, който ми публикуваха в студентско списание. Много го харесвам като автор. Първата книга, която прочетох на български, беше „Мравки и богове” на Стефан Цанев. Нея искам един ден да я преведа. Вярвам, че ще стане, но по-трудно.
Четеш много съвременни български автори, остава ли ти време да четеш нещо друго? Къде намираш баланса между всичко това?
В автобусите между София и Белград гледам да взема някой чужд автор, който да не е нито български, нито сръбски, защото вече съм само в тези две литератури. Най-вероятно изпускам много неща, не мога да хвана всичко, но се опитвам, това, което нашуми и приятелите ми го препоръчат, го прочитам.
Има ли големи разлики между българската и сръбската литература, според теб, като човек, който добре познава и двете?
В литературно отношение имаме разлики, но в самата литература – не чак толкова. Разликите са, че сърбите са много по-отворени и литературата им е по-разбираема от по-широк кръг хора, а и имат подкрепа от държавата, докато българите се обръщат към своите лични проблеми и са затворени. Съвременната българска литература и по-специално тези автори, които емигрираха в чужбина, започна да се променя. Тези автори пишат за България от различна гледна точка, която съществува навсякъде.
Много се издават сръбски автори в Сърбия и фактът, че сърбите четат много родните си автори, докато българите игнорират българските автори, как си обясняваш това?
Научени сме да четем сръбските автори. В училището задължителната програма включва Павич, Андрич, учат ни да обичаме сръбската литература. Издаването на много сръбска литература е заслуга на държавната политика. На всеки базар на книгата в България задължително идват сръбски писатели – Министерството плаща те да дойдат в България и да се представят, субсидира превеждането на сръбска литература на български език. Освен в България, сръбската литература присъства и на много други базари. Дали тези автори са най-добри, това вече е друг въпрос, но съществува огромна държавна подкрепа.
Ти си мост между двете култури и познаваш вече книгоиздаването и от двете страни. Какво би препоръчала на българските издатели и на българските читатели?
Не само издателите са виновни, че читателите не четат, защото издателите имат най-голям интерес да се чете повече, така че, предполагам. Трябва да има държавна политика в тази област. Когато в Белград има панаир на книгата, то се рекламира поне една седмица преди това и една седмица след това. От провинцията училищата се организират за групово посещение на учениците. Белград се пълни с хора по време на панаира, докато в София не съм забелязала такова нещо. Аз ако не организирам моите студенти, те сами няма да отидат на панаира в София.
Като качество на книгите и преводите, смяташ ли, че всичко е на ниво?
Винаги има още какво да се направи. Мога да говоря за преводите от сръбски на български и обратно. Смятам, че в България има много добри преводачи на сръбски, за разлика от другата посока. Понеже ние нямаме школа, която да ни учи как се превежда. Български се учи само в Белград, докато сръбски и хърватски се учи в София, Пловдив, Търново и Благоевград. От там излизат повече хора, които знаят езика и оттам по-голямото количество преводачи. Докато в Сърбия има много малко преводачи на български. Освен това всички бързат текста да бъде преведен, гонят се срокове – всичко това влияе върху качеството на превода. Да не говорим за заплащането на преводача – те не са мотивирани.
Кои са най-издаваните български автори в Сърбия?
Алек Попов, Георги Господинов и Александър Секулов. В Черна гора е спечелен проект за превод на 4 български романа, между които Емо Андреев „Стъклена река”, Захари Карабашлиев – „18 %”, Елена Алексиева и др.
Успяваш ли да четеш всички нови български книги, които излизат и харесваш ли ги?
Да, харесвам ги. Макар, че има и неща, които не ми харесват, но се опитвам и в тях да намеря нещо хубаво за себе си. Напоследък в книгите, които чета има един особен, български хумор, който много ми допада.
Има ли нещо специфично, което можем да наречем, че е присъщо на балканската литература, доколкото като народи сме близки?
Според мен самоиронията е много характерна за България, Босна и Сърбия. На мен много ми допада и ми е много интересно.
Наскоро взех интервю на Любомир Левчев, младши и той казва, че България, единствена от всички Български държави няма Нобелов лауреат за литература и неговото обяснение е, че това е така, защото сме малки хора, малък народ. Трябва ли да се самосъжаляваме?
Аз вече веднъж го казах – българската литература е много затворена, обърнати сте към себе си, много лично гледате на нещата. Андрич говори за Босна, но също говори и за много общочовешки неща, които се срещат навсякъде по света. Затова той получи Нобелова награда – въпреки местното, успява да разшири темата и героите. Моята теория е, че новата българска литература, заради пътуванията и емиграцията на авторите се развива– когато хората пътуват, преоткриват себе си в другите неща и в другите неща намират общи черти, опознават се. Мисля, че това ще повлияе не само на живота като качество, но и на литературата.
Какво мечтаеш да преведеш? Разказа ни как си прочела „Физика на тъгата” от Георги Господинов, отишла си и си поискала да я преведеш?
Да, слава Богу, ще имам достатъчно време – една година за превод, защото тя е трудна книга. Издателят се уговаря с писателя – издателство „Геопоетика” вече е издало няколко негови книги. Имаше и други желаещи, но успях да се преборя. Докато за другата ми мечта – „Мравки и богове” няма желаещи за превода, само трябва да намеря издател и време.
Кое е най-трудното в превода – най-правилната дума, мелодията на езика?
Да предам всички неща, които са в текста, да не забравя нещо. Би било хубаво, ако имам време да мина поне текста три пъти – първият път с оригинала, вторият път без оригинала – да не съм изпуснала нещо и третият път – да го чета на сръбски.
Кои пиеси си превеждала?
На Емил Андреев „Да убиеш премиер”, на Христо Бойчев – „Ъндърграунд” и „Великият Гетсби”.