Срещаме се с Ивайло Христов в градинката на НДК, под нежните лъчи на есенното слънце и си говорим за класическата музика, за приказки, за деца. Как всички те правят света по-добър и колко всички ние имаме нужда именно от един по-добър свят. Ивайло е вълшебен разказвач и в този приятелски разговор ни споделя за още по-вълшебния спектакъл „Майка ми Гъската“, специално за читателите на Kafene.bg и ценители на хубавата музика на Морис Равел!
Да ни разкажете за проекта „Майка ми Гъската“?
Това беше проект и от известно време за мен си е спектакъл. В началото то стъпи на музиката. Малко на шега преди време направих един аранжимент за медни духови инструменти на по тази хубава музика на Равел, когато е в най-първия оригинал за пиано на 4 ръце. Писан е за децата на негови приятели, фамилията Годевски, които са тогава на 6 и на 10 години, за да се свири от тях. Изненадата ми беше много голяма, когато една по една пиесите станаха за брас-квинтет, което е доста голямо предизвикателство. Но, ставаха и ставаха. В момента, в който се получи един хубав аранжимент решихме да го изсвириме с колегите и колегите бяха с доста широко отворени очи и казаха „Иво, това е хубаво, да видим как ще стигне до сцена!“.
Така започна „как ще стигне до сцена“ – за да стигне концертно трябва да сложим и друг репертоар, при което тази музика може да изгуби. Ами ако не сложим музика, а сложим текстове, театър, рисунки – какво би се получило.
Всъщност, понеже тръгнах от спектакъл – как се случи този спектакъл? Просто се налепиха неща, които си дойдоха от самосебе си. Защото пиеските си имат заглавия и някои от пиесите си имат придружаващ текст, който е оставен от Морис Равел. Текст, който всъщност ни казва какво Морис Равел е взел от тази или онази приказка, за да го покаже или разкаже с музика. От там нататък беше много лесно да „налепим“ текстовете по приказките, по познатите приказки и едната непозната приказка – приказката за Зеления дракон, по която Морис Равел пише пиесата Грозничка – Грозното момиченце, царица на пагодите.
Наредихме текстовете и започнаха да ни се въртят едни сценки. Подавахме си, подсказвахме си от един на друг. И всичко това всъщност стигна до сцена и се играе на сцена. И се играе и малко пред сцената. Ние сме с децата и в децата, покрай децата. И всички деца са с широко отворени очи и уши за това, което се случва на сцената.
Какво Ви мотивира за всичко това?
Имаме една идеална цел и тя е – да възпитаме утрешната публика. Защото човек трябва да е преживял нещо в детството си, за да го потърси по-нататък в живота си. Ние заложихме много малки, иска ми се да не ги нарека „образователни“ моменти, в този театрален спектакъл. Извадихме ги от музиката – толкова е просто.
В едната пиеска – Разговорите на Красавицата и Звяра – имаме тема на Красавицата, имаме солист, който я свири – изкарваме го пред децата, да изсвири, за да могат те после да направят разликата с другия солист, който свири темата на Звяра. В непринуден тон разказваме как се прави музиката.
Децата, които срещате, имали ли са досег с класическата музика вече?
За щастие децата са дотолкова невинни, че не правят разлика между класическа музика и останала музика. Те си правят онази хубава разлика, както Дюк Елингтън казва „Музиката е два типа – хубава и другата“. Когато децата слушат, когато са изцяло в това, което им се предлага, това означава, че на тях им е интересно, на тях им е хубаво и че по един или друг начин, ние не знаем как, но във възрастта, в която ще се връщат в спомените си назад те ще знаят, че са ходили на подобни спектакли, че са слушали красива музика.
Хората, които не са музиканти, които идват по концерти или които са заинтересовани от един или друг вид хубава музика, в миналото си са свирили в училище например на фанфар, или са пели в хор. Без да ти мине през главата и сърцето, през това ти да направиш нещо на живо, няма как да заобичаш нещичко. А пък това се прави още в най-ранна детска възраст.
Четири премиерни представления имаше „Майка ми Гъската“. После?
Вече сме си казали, че Стуидо 5 е вярната сцена за нас и живот и здраве, ще продължаваме да го повтаряме тук. Разбира се, при проявен интерес от други места, на които бихме могли да го играем, ние сме готови. Направихме един мобилен спектакъл, който да бъде лесно изнесен не само от Студио 5, но и от София. Той може да се играе навсякъде, в цяла България, тъй като илюстрациите, костюмите ни, инструментите, ние самите сме 6 човека на сцената и почти нямаме нужда от асистенти наоколо, прави спектакъла мобилен. Трябва да подчертая, че тази идея беше много добре посрещната от администрацията на Столична община, пред която ние защитихме тогава все още проекта „Майка ми Гъската или как музиката разказва приказки за деца от всички възрасти“. Проектът се финансира по повод на това, че София кандидатства за Европейска столица на културата през 2019-та година, коментарите са че ако ние сега не градим публиката си за 2019-та година няма да има какво да правим тогава. Благодарен съм за тази подкрепа. Благодарен съм и на Френския културен институт в София, с които се надявам да отделим един или два спектакъла, с които специално да подчертаем, че отбелязваме 100 години от написването на тази хубава музика на Морис Равел. През 1912-та година е премиерата на неговия балет, който е писан върху тази музика.
Като говорим за изграждане на публиката – планирате ли още подобни проекти, защото, всички знаем – една птичка пролет не прави? Има, разбира се – спектакли за деца в Софийската опера, проектът Фортисимо. И все пак – малко са. Ще продължите ли?
Да, нещо ми жужи в главата, за нататък. Ако успеем с този спектакъл да обходим едно поколение, трябва да се продължи … Мисля, че и други колеги ще потеглят по нашия път. Детската публика е най-благодарната публика и най-вярната. Радва ли ти се едно дете, значи си там. Ако детето в залата го няма, без значение каква е музиката, значи нещо на сцената не е ОК.
Как се постига това? Има ли рецепта? Как се привличат децата към музиката при силната конкуренция на кино, Интернет, игри навън?
Тази силна конкуренция е нещо, с което трябва да се борим, но за щастие тя не ни е пряка конкуренция, защото изкуствата са различни и да, детето трябва да бъде доведено поне веднъж на концертно изпълнение. Така детето трябва да бъде запознато с музикалната сцена. Но конкуренция в този смисъл не сме си. А как се случва точно? По единствения възможен начин – случва се само когато ние сме предлено честни в това, което правим и пределно задълбочени в душата си в това как изработваме продукта, който предлагаме на децата.
Детето трябва да бъде доведено … Ролята на родителите в това музикално ограмотяване е също важна.
Ние нарекохме нашия спектакъл „Майка ми Гъската или как музиката разказва приказки за деца от всички възрасти“ имахме предвид и порасналите деца. Хубавите приказки се разказват така, че на детето да му стане ясно. Приказките са за всички възрасти и по-скоро дори са за възрастните, защото ние много бързо ги забравяме. Тези истини и тези чисти неща, които се съдържат в тях … в един момент ни стават чужди.
За да завършим оптимистично – какво си пожелавате?
Пожелавам на всички и на себе си децата от всички възрасти, както и родителите им, когато дойдат на наш спектакъл да усетят апотеоза на последната пиеса в приказките, както е композирана от Морис Равел. Тя е композирана по приказката на Шарл Перо Вълшебниците, ние си я знаем в нашия вариант като приказвата Златка златното момиче. Равел я е озаглавил Апотеоз – апотеоз на всичко чисто, искрено, и наивно, и добронамерено и добросърдечно, което съществува в приказките, в детския свят. Това си пожелавам – да го видя в очите на публиката и това те да усещат в края на нашия спектакъл. Апотеоза на доброто, на светлото, на човечността.
Още в kafene.bg:
Свеж и интересен спектакъл в културния афиш на София – Майка ми Гъската
Ивайло Христов: Рецепта за изграждане на любов към класическата музика (видео)