Златко Енев живее и работи в Берлин от началото на 90-те години. Женен е, баща е на две деца.
Досега е написал четири романа: детската трилогия „Гората на призраците“, състояща се от книгите „Гората на призраците“, „Паркът на призраците“ и „Пустинята на призраците“, както и романът за възрастни „Една седмица в рая“. Най-новия си роман "Реквием за никого" Златко Енев представя специално за читателите на Kafene.bg.
За кого е всъщност "Реквием за никого"?
За да мога да отговоря на този въпрос, ще трябва да го въртя насам-натам, за да мога да го видя от всички страни. С други думи, за да мога да кажа за кого е писан романът, сигурно трябва първо да погледна към ония, за които той НЕ Е. И така, „Реквиемът“ не е за хората, които продължават да гледат към близкото ни минало така, сякаш самите те на са били част от него. И които, търсейки отговори на въпроса „Защо сме такива?“, продължават да гледат във всевъзможни други посоки, но не и към самите себе си. Вече многократно получавах обвинението, че, опитвайки се да насоча погледа на читателя към самия него, към собственото му участие в историята и собствената му отговорност, аз съм „оневинявал комунистите“. За мен това звучи парадоксално, тъй като е очевидно, че най-острият ни сегашен проблем – борбата на всички срещу всички – е свързан именно с нежеланието за поемане на отговорност, за прехвърлянето на отговорността към всички други, но не и към самите себе си. В такъв смисъл „Реквиемът“ – за да отговоря директно на въпроса ви – е писан най-вече за хората, които са склонни да приемат, че, за да променим обстоятелствата, в които живеем, на първо място трябва да започнем със самите себе си, със собствената си отговорност.
Как се приема романът в България? Какви са впечатленията Ви до момента?
Трудно ми е да кажа, тъй като обратната връзка, както е добре известно, е доста слаба. Все пак романът получи цяла серия от рецензии в Интернет, и повечето от тях акцентират именно върху проблема за вината и последствията, които тя носи със себе си. Искаме или не, т. нар. „Възродителен процес“ е възможно най-голямото приближаване до темата за Холокоста от страна на българския народ – и то от страната на извършителите, а не онази на жертвите. (Подчертавам – на българския народ, а не на ония митични престъпници, „комунистите“, които измряха до крак пет минути след полунощ на десети ноември 1989)… По някакви причини ние самите, а и децата ни, винаги сме били възпитавани в дух на търсене на реванш за „историческите неправди“, които са ни били причинени, и най-вече за „робството“. И „ония са ни клали“ все още е една от ключовите фрази на българското себевъзприятие, дори и в едно толкова отдалечено от ония времена настояще. Но подчертаването на всичко това изпълва хората със силна ярост, тъй като ги кара да се чувстват несправедливо обвинени. За мен обаче колективното ни мълчание и неизказана подкрепа за жертвите на „процеса“ са равносилни на съучастие – защото ние не просто си мълчахме, а бяхме изпълнение и с тихо удовлетворение: „ония“ най-после нямаше да ни застрашават повече с многото си деца. Слава Богу, не успяхме да стигнем до там, докъдето стигнаха съседите ни, но през осемдесетте години се намирахме на точно същия път – и нежеланието ни да признаем това днес само усложнява отношенията ни с останалите етноси, живеещи в България. Не само с турците.
Трябва ли смелост, за да се пише подобен текст? Не е ли насилието в повече? Къде е границата?
Нямам ни най-малка представа. При всички случаи не „смелост“ е правилната дума, тъй като подобни неща се пишат само и единствено тогава, когато това стане възможно. Искам да кажа, че желанието или амбициите на автора не са решаващи при писането на подобни текстове. Те (текстовете) или докосват нещо истинно и дълбоко, или се раждат мъртви. И само времето може да покаже кое какво е.
Що се отнася до насилието в романа, то просто отразява собственото ми убеждение, че насилието е неразривна част от българския начин на живот, и че тя засяга абсолютно всичко – от възпитанието на децата, през баналностите на ежедневието, та чак до образите, които сме склонни да митологизираме и възвеличаваме. Не знам защо е така, но насилието е обект на силно и не винаги осъзнавано преклонение в България.
А границата е в собствената интуиция, но това, разбира се, е нещо много субективно. В края на краищата последната дума принадлежи на читателите, които стават съавтори на книгата, която си изберат. Но не искам да навлизам в баналности…
Виждате ли бъдеще на романа извън България?
Такава е надеждата ми, но поне засега не ми е лесно да я реализирам. Българската литература не се радва на внимание дори в България, та камо ли извън нея…
Доколко в романа са вплетени елементи от личния Ви жизнен път, Ваши истории, преживявания?
Образът на Никола е до голяма степан автобиографичен, колкото и нелепо да звучи това. За мен това е вариант на нещото, което вероятно би се случило с мен, ако нямах толкова силен ангел-пазител…
Различна ли е България, погледната отвън в последните години? Какво се промени? Кое ново не ви допада?
В България се променя всичко освен хората. Те си остават същите, докато останалото ми се струва променено в огромна степен, при това най-вече в положителна посока. Тази страна още никога не е познавала такова изобилие и свобода, никога. За съжаление собствената ни неспособност да видим в промените израз на нещо повече от поредната историческа несправедливост е показателна за начините, по които успяваме да си останем същите, колкото и да се променя светът около нас. Каквото и да се случва тук, ние винаги успяваме да си намерим основа за сравнение – с някойси, някъдеси – която да ни позволи да се чувстваме като жертви. И това вероятно е така, защото алтернативата – да поемем сами отговорността за животите и съдбите си – все още ни се струва непосилно тежка. Докато се опитваме да прехвърляме отговорността върху някои други, върху митичните „тях“, винаги ще си оставаме едни и същи. Именно това е, което не ми харесва в „новото“ – че то си остава добре замаскирано старо.
Мнението Ви за съвременната българска литература? И родното изкуство, като цяло?
Струва ми се, че България още никога не е притежавала толкова много и толкова добри разказвачи, колкото в наше време. Творците, особено по-младите сред тях, вече притежават възможността да се съизмерват и сравняват не само със собствените си класици, а и с най-доброто от най-новата световна литература. Процесът е прекалено нов, за да могат да се почувстват резултатите му – особено като се има предвид факта, че реакцията на публиката, професионална или не, си остава ограничена най-вече до рамките на (враждебното) мълчание – но при всички случаи той говори за нещо напълно ново, напълно непознато. Според мен не е далеч времето, в което за нас ще започнат да чуват и другите. Просто все още сме много в началото на пътя.
Вашето пожелание към Вашите почитатели и читатели у нас?
Повече вяра, ако това не ви звучи като пълна глупост. И не ме питайте „Вяра в какво?“, ако обичате! Щом не знаете отговора на този въпрос, посланието ми е не отправено към вас.