„Законът” на Владимир Зарев
Първа глава
Видението бе ярко и болезнено, осветено от снопа слънце, който разрязваше директорския кабинет на две и замъгляваше лицето на човека отсреща. Христо го виждаше сякаш през опушено стъкло през тънкия дим на изпаряващата се светлина. Мъжът имаше странното излъчване на натрупвана с годините умора, на увехтялост, по-скоро на досада, толкова стъписваща досада, че превръщаше всеки опит на Христо да изрази някакво несъгласие, да възрази дори в себе си, в невъзпитание. А мъжът не го заслужаваше, беше учтив и търпелив. Не бързаше, защото имаше време и най-важното – беше сигурен в своя успех. Лицето му бе загоряло, с остри грабливи черти и в същото време някак истерично нежно, а това смешение създаваше усещането за власт, за непоколебима, разпростираща се дори над горещината власт. И за жестокост. На потайна всепроникваща власт и на изпълнена с обич жестокост. Зеленикавите му очи бяха добили цвета на застояла вода, те сякаш бяха слепи или всевиждащи, в тях се затъваше бавно и ужасяващо като в блато. Подстриганата му на канадска ливада коса аристократично сребрееше, пръстите на ръцете му бяха фини като на пианист, с поддържани нокти и не точно бели, а натрапливо чисти, някак стерилни.
– Мога ли да си помисля няколко дни? – попита Христо.
– Не – каза мъжът. Той се засмя безпричинно и гръмогласно, тръсна цигарата си в чинийката, която разсилният му беше поднесъл. Да се пуши в директорския кабинет, беше немислимо и това по особен начин открояваше невидимата му, ала натрапчива власт.
– Но аз дори не зная името ви?
– Майор Григоров – каза с особен глас мъжът, сякаш удивен от звученето на собственото си име. – Иван Григоров, другарю Вълчев.
Нарече Христо „другарю“ с лека насмешка и в същото време подкупно, като че ли му предлагаше съмишлие или да допушат заедно ароматната цигара. Пушеше „Марлборо“, дълго „Марлборо“ в пакет, което можеше да се купи само в Кореком или в безмитния магазин на летището.
– Този час имаме математика – каза глупаво Христо и се изчерви.
– Тъй ли…
– Другарят Петков щеше да ме изпитва.
– Е, ще го направи следващия път.
– Сигурен съм, че е бесен.
– Не се тревожете, другарю Вълчев, учителят ви по математика ще се смири.
Тази дума „смири“ увисна във въздуха и обратно на смисъла си, тя изразяваше заплаха или заповед. Учителят им по математика Петков беше плешив, трътлест, винаги, дори през зимата, потен и излъчваше вътрешния устрем на човек, който е пред прага на велико откритие. Може би поради тази първична и натрапваща се съсредоточеност го наричаха Бизона. На класното по математика Христо беше преписал и петте задачи от съученичката си Галя, Бизона му беше надраскал шестица, но гневно я беше подчертал няколко пъти и го заплаши, че ще го изпита върху целия материал. Оставаше по-малко от месец до 24 май, до възторжения празник на буквите и заветното завършване на единадесети клас, с фалшиви медицински и всякакви извъртания Христо бе успял да отложи гилотината, но днес нямаше никакво извинение. Справяше се прилично по тригонометрия, беше вземал частни уроци при майката на Галя, ала боязънта бе заседнала в съзнанието му като кост. През голямото междучасие той си купи боза от лавката и тя мигом се превърна в пот, в лепкавата и сладникава влага на неговия страх. Бизона затвори дневника, сякаш гневно затръшна врата, извади женственото си тефтерче, взря се в Христо през роговите си очила и точно в този непоносим миг в класната стая влезе байчото:
– Кой е Христо Вълчев? – попита гъгниво той. – Веднага при директорката.
Илиева го посрещна с благочестивото си излъчване на игуменка, на жена, която копнее да наказва и да се подчинява, да изпълнява чуждите приумици, но и да издава заповеди, сякаш вярваше едновременно в Бога и в социализма. Тя пресипа кафето от бакъреното джезве в чашката пред мъжа и по този начин сякаш го посочи:
– Христо, другарят иска да поговори с теб – тя погледна предано към него. – Оставям ви три пакетчета захар.
– О, вие ме глезите… – гласът му изразяваше единствено досада, ала досада също така смазваща и непреклонна като страха на Христо. Той все още не виждаше лицето му, тъмен силует в снопа заслепяваща слънчева светлина, но вече усещаше, че ще се случи нещо раняващо и последно, нещо срамно и сравнимо с телесния мирис, с човешката нечистоплътност, което подобно на собственото си лице ще влачи цял живот.
– И тъй, съгласен ли сте? – прекъсна унеса му Григоров.
Желанието да стане и демонстративно да напусне директорския кабинет се смесваше с ужаса, че трябва се върне в часа по математика. Христо отново плувна в пот и влагата, която се стичаше от челото и подмишниците му, носеше киселия дъх на боза и на притиснато в ъгъла животно, оная нетърпима паника на останало без въздух и надежда същество.
– Обръщаме се към вас, защото дядо ви Христо Вълчев е един от организаторите на Септемврийското въстание във видинския край… – той изпусна няколко кръгчета цигарен дим и така направи ефектна пауза, – баща ви Александър Вълчев е наш другар, професор по право в Софийския университет, Елеонора Вълчева – нарочно или без да иска сбърка името на майка му, – е юрисконсулт в „Химимпорт“… разбирате ли, ние с вас сме от една кръвна група. – Той се подсмихна вяло. – Точно така, от една кръвна група!
После ловко наниза едно в друго няколко кръгчета сивкав дим и по този начин изрази пренебрежението си, помитащото си и някак величествено пренебрежение към целия останал свят. И когато изтерзан, преминал през месомелачката на собственото си колебание, Христо се готвеше да откаже, всъщност да угоди и на себе си и на него, като отложи решението си: „Все пак аз имам нужда, моля, разберете ме, оставете ме да помисля до абитуриентския бал!“, сякаш предусетил намеренията и неистовия му копнеж да си смукне от догарящата цигара, Григоров впери в него своите внимателни, лениви, заблатени очи и неочаквано изрече:
– Запалете си една цигара. Моят непрокопсаник е едва девети клас, а вече пуши… аз съм със съвременни разбирания.
Христо пое дима, задушаващ и едновременно с това изпълващ го с облекчение, и с гласа на някой друг изрече:
– Добре, другарю Григоров.
– Ами тогава, моето момче – изрече все така досадено и безрадостно мъжът, – утре ще ти се обади лейтенант Петров. Ще се срещнете в една квартира на улица „Бигла“, там той всичко ще ти обясни – с пренебрежително до обида движение майор Григоров допи кафето си и въздъхна измъчено. – Помисли за някой псевдоним.
– Псевдоним?
– Всички наши сътрудници са засекретени и ги водим под псевдоним.
– Джон Ленън – изтърси неочаквано Христо и се изчерви.
– Щях да ти предложа Бойко или Янко… – той отново се изсмя гръмко и цинично, – но и Джон Ленън става, аз съм със съвременни разбирания, нали така?
Знаеше, че сънува, този сън идиотски и мъчително се повтаряше през годините, искаше да се отърси от него, да се събуди, но дори и спящ, съзнаваше, че когато се събуди, оня гаден разговор в директорския кабинет ще се окаже истина. Сънят бе натраплив, преследваше го, беше се превърнал в част от него, както е наше собственото ни малодушие. Христо сънуваше преживяното с подробности, които бяха така неподкупни и зловещи точно защото искаше да ги забрави, да ги изтрие от себе си подобно на напластенния през деня телесен мирис.
„Откога започна всичко това?!“ – ето проклетия въпрос, който си задаваше всеки път, щом го споходеше празното лице на Григоров, потънало като сянка в светлината на директорския прозорец. „Откога, по дяволите?“ Спомените го връхлитаха, бяха най-различни, повечето интимни, някои от тях срамни, но също като раздухани от вятъра листа те се разпиляваха, за да отстъпят място на най-яркия, съдбоносния, който подобно на жига бе прогорил завинаги съзнанието му. Беше лятото преди да тръгне на училище, летуваха в Поморие, морето блестеше като шлифован сапфир, който сякаш отъняваше и избеляваше на хоризонта, градчето ухаеше на пържена риба и на загнили плодове, на нещо неизличимо провинциално, на водорасли, на йод и на вечност. Сутрините прекарваха на плажа, а следобед майка му и леля му Емилия си правеха бани в санаториума със слузестата лечебна кал. Емилия Вълчева беше известна актриса, навсякъде хората я разпознаваха, съпровождаха я с поглед на почуда и възхита, спираха я на улицата и я молеха за автограф или да се снимат с нея. Тя беше с дъщеря си Десислава, разглезено и опако момиченце, три години по-малко от Христо, което само се пречкаше в краката му, докато той строеше пясъчен замък на брега.
Това се случи в деня преди да си заминат, беше неочаквано и в същото време сякаш преднамерено вълшебно, изпълнено с мистична, с прогаряща светлина. Той се забавляваше с един торен бръмбър, който се мъчеше да му избяга, опитваше се с пръчката да го вкара в кибритената кутийка, когато вятърът изведнъж се завихри и опря в сградата на санаториума, вратата на отсрещната кабинка зейна и той видя леля си Емилия гола, цялата намазана с лечебната кал, облечена сякаш в някаква лепкава и вековна пръст, в изначалието, в божествената глина на човешкото сътворение. Слънцето я осветяваше и тя приличаше на прекрасна статуя. Току-що беше влязла под душа и изведнъж започна бавното є и сладостно преображение, водата я разсъбличаше, откриваше я, проявяваше я и я връщаше в живината є; отначало се освободиха златистите є коси и потекоха по раменете є, после стройните є плещи, най-сетне бедрата є с формата на силен и недопит съд. Тя се обърна, гърдите є се люшнаха едри, еластични и леко отпуснати, зърната им имаха тръпния цвят на кафе, погледът му пропълзя по загорелия є корем и опря в оная триъгълна белота, останала от банския, която беше предчувствие и продължение на нещо тайно, забранено, но повикано от избликналата светлина, и беше украсено с меднорус и пораждащ болка в слабините му венец. Христо беше ахнал, стоеше упоен, изоставен от себе си, някак разтърсващо самотен, с притворени очи и зинала уста. Пред него се бе извършило чудо, той бе преживял превъплъщението на богиня, която, умита от сиянието на вечността, се беше превърнала в жена.
Едва в този миг леля му Емилия зърна отворената врата, викът є на уплах бе някак интимен и сякаш отправен към него, тя несъзнателно се прикри с ръце, всъщност по този начин му помогна да надникне докрай в нея и да я запомни, после се усмихна виновно и непростимо изрече:
– Господи, добре, че нямаше мъже! – и затръшна вратата, а може би така залости и сърцето му.
Христо не знаеше, че е влюбен, но още същата нощ разбра, че е болен, мяташе се като обезумял в леглото, гореше, сигурно беше вдигнал температура и до сутринта не успя да заспи. В преживяното не усещаше нищо плътско, дори далечно еротично и възбуждащо, той случайно бе надзърнал в един миг, в който жената се бе докоснала до свръхдуховното, до съвършенството. Нейното разсъбличащо се тяло, всъщност нейното обличане в слънцето и във водата, ала най-вече в момчешката му неопитност, се беше врязало като белег в паметта му, изглежда, и в живота му. Той го сънуваше и с отворени очи, видението го изненадваше, докато играеше на топчета с хлапетата на двора, докато закусваше филия, намазана с мармалад, в училище, на тренировките по футбол.
Христо започна да събира снимки на леля си Емилия, изрязваше ги от всекидневниците, от „Филмови новини“, от списанията „Жената днес“ и „Божур“, колекционираше ги с оная пагубна страст, с която баща му навремето бе подреждал упойващите треви в един безсмислен и никому ненужен хербарий. Христо също беше изсушил и препарирал мига, като го размножаваше, като го опаковаше в неговите постепенно остаряващи повторения, леля му Емилия се променяше на сцената, във филмите, на стотиците събрани снимки и точно по този начин Христо опазваше видението и най-вече любовта си жива. С годините споменът се натоварваше с подробности, а колкото по-безкраен ставаше той, толкова се усилваше и усещането му за преживяно сладострастие, за една прииждаща, неуталожена в слабините му и смущаваща поквара. Сега вече разглеждаше това далечно и непринадлежимо тяло с въображението на неопитен развратник, мъчеше се да надникне под венеца, под руното, обсипано с меднозлатисти косми, да погали гърдите, останали така примамващо бели и недокоснати от слънцето, представяше си Емилия Вълчева обута в черни чорапи и с червени жартиери като ония долнопробни курви, които продаваха любов около гарата и Халите. Всяка среща с нея бе смущаваща, едно неовладяно и издаващо го напрежение, което всички отдаваха на възхищението му от нейния талант. Той копнееше за нея, но всъщност желаеше не нея, а спомена за нея, досещането за нея, събличането є от калта и сътворението є в светлината от онова лято преди толкова отминали години.
Когато майката на Галя започна да му дава уроци по математика, тя навярно предусети, че е девствен, а той долови първо любопитството є, после тръпката є на забравена жена, най-сетне го порази приликата є с леля му Емилия. В една пролетна привечер с цвета на цъфнал люляк той се остави да го съблече, Галя беше на екскурзия в Копривщица, да положи възбудата и нетърпението му на близкия диван и да го завие отначало с копнежа в очите си, а сетне с опитността и с воплите си на застаряваща жена. Телесата є бяха провиснали и потни, дъхът є на блато и на скъп парфюм го упойваше.
– Ти си като него… също като него – виеше в ухото му тя, но не уточни като кого. Христо знаеше, че бащата на Галя е бил военен летец, който беше загинал преди години в катастрофа със своя МИГ-19.
Когато избухна върху накъдрения от тлъстините є корем, върху нейния толкова увехтял златист венец, Христо захапа рамото є на борец и изстена:
– Господи, Емилия…
– Да, аз съм Емилия – сгуши го гальовно тя, – ти си като него, а аз съм твоята Емилия.
Но дори тази изпълнена със самопрезрението му и нараняваща вакханалия не го спаси от изгарящия спомен. Освобождението дойде по-късно, след казармата. В едно обаче Христо беше сигурен и то донякъде отговаряше на проклетия му въпрос – че тази смайваща, сляпа и неудовлетворена любов по някакъв подсъзнателен начин бе свързана с онова пагубно негово решение в директорския кабинет. Тази подла, съсипваща, невъзможна любов го беше подчинила, беше отнела усещането му за вътрешна свобода, беше го лишила от правото на избор и съпротива и така го беше осакатила нравствено. Не толкова лепкавият страх от Бизона и абсурдността на самата ситуация, с уменията си на завършен циник Григоров умишлено я бе направил така болезнено абсурдна, а постоянната емоционална несвобода бе предопределила злочестия му избор.
Няколко дни преди да замине в казармата, Христо направи първия си донос. Леля му им беше на гости, пиеха в хола кампари с майка му, Емилия беше облечена в плисирана рокля с доста безгрижно деколте, която подчертаваше налятото є тяло. Той влезе и се изчерви по същия нелеп начин, както се случваше всеки път от дванайсет години в нейно присъствие. Панталонът му издайнически набъбна отпред и той бе принуден да седне при тях, пожела я грубо, с оная поквареност на въображението, която унижаваше повече него. Поиска да я види гола, омърсена и сладостно обвита в кожата на лечебната кал, да се погаври с нея. Любовта му беше така нетърпима, че той пожела да навреди на Емилия, всъщност да є причини болка – това би хрумнало на хлапак, който ухажва съученичката си, като я удря с чантата си, или на най-изтънчения развратник. Усмихна се, върна се в стаята си и на кариран лист от тетрадка написа: „В компания от видни интелектуалци известната актриса Емилия Вълчева разказа следния политически и противодържавен виц: „Лимузината е вид луксозна кола, в която се вози народът чрез своите представители“. Джон Ленън“. Вица всъщност беше разказала майка му.
Още по темата: